Начало Идеи Георги Марков Опиумът на народите
Георги Марков

Опиумът на народите

4447

„Сега в България нямало слаби, хленчещи за Божията помощ човешки същества, а се разхождали силни, мъдри, самоуверени и безкрайно честни граждани, за които е абсурдно да се хранят с религиозни илюзии.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

Много е полезно да се четат провинциалните вестници в България. Твърде често в тях се печатат материали, които никога няма да видите в централния печат, защото или материалите не са достойни за него, или пък (което е по-вероятно) той не е достоен за тях. Образно казано, разликата между централния и провинциалния печат в България е горе-долу разликата между онова, което е за витрината, и онова, което се слага под тезгяха. Така в един от броевете на старозагорския вестник „Септември” от миналия месец е отпечатана статия от научния сътрудник Александър Личев под заглавие „Младежта и религията”.

В тази статия се казва, че докато младежта в капиталистическите страни се хвърлила страстно към религията, и по-специално към дзен-будизъм, младежта в България стояла на атеистични позиции, което (разбира се, марксистки обяснено) показвало колко слаба била западната младеж и колко силна била социалистическата младеж. За да илюстрира тази сила и слабост, авторът заявява, че западните младежи възлагали всичките си надежди на задгробния живот, докато източните младежи вярвали в комунизма. Бих искал да помоля научния сътрудник Александър Личев да ми обясни каква е разликата между задгробния живот и комунизма, тъй като аз поне не смятам, че има някаква разлика – най-малко, що се отнася до отдалечеността и на двата рая.

По-нататък в статията ние научаваме, че българите престанали да бъдат религиозни, тъй като социализмът ликвидирал причините, пораждащи тяхното безсилие. Сега в България нямало някогашните слаби, хленчещи за Божията помощ човешки същества, а се разхождали силни, смели, мъдри, самоуверени, горди, безкрайно честни и безкрайно доблестни граждани, за които е абсурдно да се хранят с религиозни илюзии.

Ала въпреки това социалистическо ликвидиране на причините за безсилие на българските граждани, ученият автор на статията дели българските младежи на четири групи, според тяхното отношение към религиозните суеверия. Първата група били убедените атеисти, които стоят на марксистко-ленински позиции, защото марксизмът-ленинизмът бил най-добрият лек срещу суеверието. Втората група били „стихийните” атеисти, които отричали суеверията просто така, за да има нещо за отричане. Третата група, която казва авторът „за съжаление не е малка”, били ония, на които им било все едно дали вярват или не вярват. И накрая идвала четвъртата, ама съвсем нищожна група, просто няколко души, които били в плен „все още” на религиозните отживелици.

Ето че авторът някак си противоречи. От една страна, партията отстранила корените на безсилието, което тласка хората към религията, а от друга страна, май хората не са станали толкова силни, че да обърнат гръб на „суеверията”. Още по-нататък научният атеист заявява, че партията няма търпение да чака „религията да отмре от само себе си” и че „нашата младеж трябва да бъде наясно по въпроса”.

По какъв въпрос? Нали нямаше никакъв въпрос? Нали всичко беше наред – няма безсилие, няма религия. Нали там само няколко души… ходят да се кланят по църквите?

„Религията не е нещо безобидно! – се провиква другарят Александър Личев – Неслучайно Маркс я нарече опиум за народа”. И продължава: „Всяка религия е дълбоко антихуманна, защото отчуждава човека от неговата собствена същност, кара го да гледа на Бога като на висша цел, а на себе си като на средство…”

Брей, казах си аз, проклетата религия! Каква разлика от партията, която толкова години ни учеше, че човек е нещо гордо, а Сталин, Ленин и така нататък са само наши средства… Религията наистина е унищожила творческото начало на човека (както твърди научният работник), като ни е оставила такива бездарници като Йохан Себастиан Бах, Данте, Леонардо да Винчи и Микеланджело, Достоевски и прочие, докато партията е развила до такава степен творчеството си, че ни е дала гении като другарите Герасимов, Дунаевски, Кочетов и българските им колеги воглаве с международни, народни, презаслужили, свръхзаслужили деятели на културата и изкуствата.

Колко наистина човеконенавистнически са позициите на Иисус Христос, когато казва, че ако имаш две ризи, дай едната на ближния си, и колко дълбокохуманен е тезисът на Маркс, че „отрицанието на религията утвърждава човека”.

Кой човек?

На главната страница: Болшевики разрушават християнски храм в Русия, 20-те години на ХХ век.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

Свързани статии