Начало Книги Библиосвят Определения
Библиосвят

Определения

Владимир Набоков
07.10.2013
1044

Vladimir_Nabokov1

Предлагаме ви едно новооткрито есе на Набоков (юни 1940 г.), вероятно писано на борда на кораба „Шамплен” на път към Новия свят. Във всеки случай текстът, подписан с псевдонима В. Сирин, бележи края на емигрантския период на автора и раждането на американския писател Vladimir Nabokov. Машинописът на оригинала се пази в архива на Набоков в Конгресната библиотека на САЩ, а преводът е направен по публикацията му в сп. „Звезда”, N 9, 2013 г. 

 

1. 

За изминалата зима в Париж. Всичко бе като непробуден сън, в който, макар и да съзнаваш, че те грози нещастие, че е необходимо да се пробудиш, нямаш сили да се измъкнеш. Машинално около паметниците се струпваха чували с пясък, машинално фенерите се превръщаха в сини лампи, машинално работниците копаеха скривалища в градинките, където машинален инвалид, както и преди, следеше да не би случайно децата да изровят дупки по пътечките. Руснаците в продължение на девет месеца пък си блъскаха главите, опитвайки се да проумеят какво точно означава думата prestataire (1) в отнасящ се до тях декрет.

2.

Ясна, умна и невероятно прелестна страна, където всеки камък е изпълнен с благородство и грация, където всеки облак над хълма, обраснал с кестени, е вече произведение на изкуството – така емигрантът е свикнал да усеща Франция и никакви временни напасти не са в състояние да променят това чувство. Който и да е виновен за съдбовната й безпомощност, крехкостта на държавата не винаги е порок, както и силата не винаги е добродетел. А и това бе страна, където най-леко и най-много се мислеше за Русия; Париж служеше като достойна отправна точка в игрите на руски спомени и аз познавам хора, които не биха сменили евтиното нощно стоене зад празна чаша в някое крайпътно кафене за никакви чуждоземни чудеса.

3.

За тълкуванията и жаждата за вести. За свободния човек, малко четящ вестници, равнодушен към политиката и никак неприспособим към преобладаващите настроения, е наистина нетърпимо унижение да зависи от тлъстия шрифт и против волята си да затъва в уравнителния впряг на общите тревоги. Самата вездесъщност на съвременната война, пълното разпространение на нейните правила, вече носи мимикрията на тоталитарния строй; военната трагедия на „демократичната” страна се състоеше тъкмо в това, че подражанието на пълния оригинал бе само повърхностно. Това, което повече от всякакви пактове свързваше Русия и Германия, бе дори по-силно от пошлостта и похотта, защото органично сродяваше диктаторските страни (въпреки различията в икономиката и в изначалния тласък – страстта към отечеството или страстта към човечеството): това е най-вече ритъмът, ритъмът на маршируващата маса.

Тук нека си спомним с усмивка кои три народа са дали на света най-хубавата музика.

4.

Методът, паразит на идеала, набъбва и го завладява. Духът и целта се разтварят в метода, който тихомълком утвърждава зловещото си превъзходство до пълно насищане, тоест до точката, в която обикновеният гражданин вече спира да се интересува от обосноваването на държавната тирания. Сега сме изправени пред това как смисълът на дежурните думи – нацизъм, комунизъм, демокрация – се определя вече не от древните идеали, родили някога самите тези слова, а от степента на способност на едно или друго правителство поголовно да превръща населението с червенобузести роби.

5.

За безспорните неща. В някое бъдещо „Жизнеописание на Великите хора” нашите потомци ще открият и биографията на Хитлер. Не е възможно обаче да се извърши класификация на „човешките величини”. Това понятие предполага множество градации, зависещи както от занаята на дадения исполин, така и от близостта на неговата личност до максималното духовно съдържание. Народните вождове, пълководците и историческите любимци на публиката обикновено се отнасят към най-низшия сорт велики хора. Отнемете от Леонардо да Винчи свободата, Италия, зрението – и той пак ще си остане велик; отнемете от Хитлер пушката – и той ще бъде само автор на налудничава брошура, тоест нищожество. Гениите на войната нямат метафизическо бъдеще. Сянката на Наполеон скучае, откривайки в Елисейските полета единствено продължение на Света Елена; не мисля и че за душите на Шекспир, Паскал или Марко Поло би било особена съблазън (след удовлетворението на първото любопитство)  общуването с Юлий Цезар.

6.

За литературата. Терминът „емигрантски писател” е леко тавтологичен. Всеки истински съчинител емигрира в изкуството си и пребивава в него. В руския съчинител любовта към отечеството, даже когато той истински не го е напускал, винаги е била носталгична. Не само Кишинев или Кавказ, но и Невски проспект изглежда като далечно изгнание. В течение на последните двадесет години нашата литература, развивайки се зад граница, под безпристрастното европейско небе, вървеше уверено напред, докато от лишената от право на вдъхновение словесност в самата Русия израстваха слънчогледи зад стоборите на духа. „Емигрантската” книга се съотнася със съветската така, както столичното явление с провинциалното. Падналият не го бият, затова е грешно да се критикува литература, на чийто фон щампата или безсрамната историческа цапаница минава за шедьовър. По други, особени причини, ми е неловко да се спирам на столичната словесност. Но ето какво може да се каже: по чистотата на замислите си, по взискателността към себе си, по аскетичната си и жилава сила, тя, въпреки немногобройността на първокласни таланти (впрочем в какви времена те са били чак толкова много?), е достойна за своето минало. Бедността на бита, трудностите по преживяването, неотзивчивостта на читателя, дивото невежество на средноемигрантската тълпа – всичко това се възмездява от невероятната възможност, неизпитвана досега в Русия – да бъдеш свободен от каквато и да било държавна или обществена цензура. Употребявам минало време, тъй като този двадесетгодишен европейски период на руската литература действително завърши, в следствие на събития, вторично съсипали нашия живот.

Бележка

1. prestataire – става дума за данък в натура. Имат се предвид членове 7 и 9 от декрета на премиера Едуар Даладие от 13 януари 1940 г., предписващ сформирането на трудови бригади от лица без гражданство и бежанци за нуждите на отбраната на Франция. Б.пр.

Превод: Тони Николов 

Още по темата:

Владимир Набоков, Смях в тъмното

Владимир Набоков, За обобщенията. Човекът и вещите

 

 

Владимир Набоков
07.10.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора