Начало Идеи Гледна точка Оптиката на поста
Гледна точка

Оптиката на поста

1800

Навлизаме в четиридесетдневния пост така, както се готвим за дълго и трудно пътешествие. Опитваме се да се подготвим за него, да притихнем в себе си, да отстраним грижите, капризите, суетите. Както музикантите настройват инструментите си преди концерт, започваме подготовката си през четирите подготвителни недели, в които църквата ни припомня така добре познатите притчи за каещия се митар Закхей, хананейката с голямата вяра, за митаря и самонадеяния фарисей и за блудния син, който се завръща в бащиния дом. Знаем ги, чували сме ги толкова пъти и въпреки това откриваме нови и нови пластове от смисъл и значения в тях. Но за първи път тази година на мен ми се случи да ги видя в тяхната единна цялост, в тяхната смислова свързаност една с друга, като наниз от скъпоценни камъни, чиито блясък се увеличава още повече, когато се разглеждат през една обща призма. А общото между тях ми се струва това – Бог отправя всяка една от притчите директно към нас и по този начин подтиква всеки от нас да стане като Закхей, като хананейката, като митаря, като блудния син. Но ние от своя страна не можем да отправим същото изискване, същия подтик към своите ближни. Можем ли да кажем на някого – стани като Закхей и раздай на бедните половината си имуществото. А можем ли да кажем на друг – а ти, ти удряй сърцето си така, както го удря митарят, срамувай се така, както се срамува той. А можем ли да кажем на когото и да е изобщо – а ти ела в себе си, осъзнай се, виж до какво окаяно положение си се довел, покай се като блудния син и поискай Божията прошка.

Колко е странно, че Бог може да поставя своите искания към всеки от нас чрез тези притчи, но ние нямаме право да отправим същите тези искания към когото и да било друг, освен към самите себе си. А опитаме ли се да го направим, и притчите, и постът изгубват смисъл. А ние ставаме обезсоляла сол. Нареждаме се на мястото не на митаря, а на фарисея. Ставаме незавръщащ се блуден син, обречен на вечно блуждаене. Става ни страшно само като си го помислим.

Като че ли тази велика тайна се проявява най-ярко в покъртващата притча за Страшния съд, която слушаме в Неделя месопустна. Бог разделя праведниците от грешниците както пастир разделя овце от кози. Както ние на мига различаваме и знаем кое е коза и кое е овца, така и Бог на Страшния съд ни вижда и ни знае целите, ние сме прозрачни пред Неговия взор, всичките ни злодеяния, злоречия, злоби и зависти са пред Него, осезаеми и видими, пламтящи. И всички – и праведниците, и грешниците – са еднакво учудени и удивени. И овцете, и козите задават все един и същи въпрос – кога, Господи, Те видяхме гладен, жаден и Те нахранихме и напоихме?

Един и същи въпрос, но с противоположен смисъл в устата на праведните и на грешните. Едните са дали храна, вода и милост на нуждаещите се, без да забележат, че са го направили, защото за тях това е естествено. Другите, които не са проявили милосърдие, питат същото, но за да оправдаят коравосърдечието си. С едни и същи думи едните и другите казват различни неща.

Но всъщност няма „едните и другите“. Има само „аз“. Аз какъв съм, аз кой съм, аз какво съм направил или не съм направил. И отново, както при другите притчи – ако питаме някого другиго, който и да е той: ти направи ли това и това, ставаме незаконни съдии. А истинският Съдия ще оправдае него, а нас ще осъди.

А ни е толкова приятно да съдим! Именно… това е нашето най-често изкушение. Изкушението, в което най-лесно попадаме – да искаме от другите да са праведни, другите да са милостиви, другите да изпълняват Божия закон. Към себе си сме милостиви. Своите грехове шепнем на ухото на изповедника си, а чуждите разгласяме с апломб. Към греховете на другите сме особено осторожни и ги мерим на аптекарски везни. Грехът на другия е най-лесно забележим. Как няма да го забележим, като погледът ни е насочен към него. Ползваме Евангелието като лупа, с която да виждаме чуждия грях. Как тогава да забележим своя?

През поста нашата чувствителност дори се изостря. Когато ние не ядем месо, веднага забелязваме онези, които ядат. Все по същата причина – срещу чуждия грях сме най-бдителни, пред него не си затваряме очите. Когато трябва – изобличаваме, друг път благородно даваме съвети, предпазваме от пороци, насочваме към правда.

Но какво следва от това, нима на страшния съд ще бъдем поканени от праведния Съдия за асистенти, да помогнем съдът да бъде по-справедлив, да не остане незабелязан някой грях, да не попадне по погрешка някоя коза сред овцете?

Борбата с чуждия грях е неверният път. Лесно поемаме по него, защото е лек. Великият пост започва с тези притчи, за да ни насочи във верния път. В последната неделя, след която започва постът, без притчи ни се казва кой е този път – да простим греховете на другите. Не съгрешенията на другите човеци да забелязваме, а своите. Това е оптиката на поста.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора