Начало Идеи Актуално Оптимистична теория на хоризонталния протест
Актуално

Оптимистична теория
на хоризонталния протест

Ивайло Динев
01.07.2013
1381
Снимка: Георги Божилов

Протестиращите днес били „красивите” (по Георги Господинов), принадлежали към „средната класа” (по Явор Гърдев и Радан Кънев) и искали нов морал в политиката. Протестиращите днес не били като онези, „грозните”, които нямали пари за сметките си.
От няколко дни в публичния наратив тръгна разграничение между февруарските и юнските бунтове. Разграничение, увлечено по обвивката на движението. Съвсем очаквано това роди опозиция (Леа Вайсова, Георги Медаров). Но тя не посмя или просто не съумя да навлезе в същината на гражданското недоволство.
С извинение към горните авторитети, неловко надничам от студентската аудитория и прошепвам „протестите си приличат”.
Да започна от главното.
Както през февруари, така и сега гражданите се самоорганизират чрез фейсбук. Спонтанно. Нямат лидери. Нямат организация. Нямат йерархия.
По своята структура протестите започват като хоризонтални. По своя терен на възникване – недоволството се разпространява изключително чрез интернет. Всеки споделя каузата. Всеки е част от нея. Всеки допринася за успеха й.
Тази структура може да бъде както полезна, така и вредна за успеха на начинанието.
Да започнем оттам, че липсата на „лице”, лидер, означава липса на единна публична идентичност. Липсата на тази фигура пък спомага за възникването на ред различни по себе си идентичности. За това протестите днес се определят ту като на красивите, ту като на средната класа, а други се възпротивяват съвсем справедливо срещу тези характеристики. Истината е, че всеки вижда в протеста това, което му харесва, това, с което се е идентифицирал предварително, защото няма едно наложено „лице”, представляващо протеста.
Грешката на февруарците беше именно в опита им за развитие на структурата.
Всичко се появи от нуждата да бъдат посочени искания, както и от страха, че някой Янаки ще яхне протестната вълна. Тези чувства породиха организацията, организацията създаде йерархия, йерархията прерасна в сблъсък на интереси. Накрая се роди нов протест, който като домино разруши доверието и солидарността измежду бившите вече съмишленици. Кръгли маси на четири места в един ден. Твърде неуспешна трансформация.
На предна линия тогава се излъчиха трима левенти, оръфани от живота български, определяни като нелицеприятни понякога, често податливи на уловки от публичните глави, накрая изглеждаха уморени. Вярвам, че те бяха честни пред себе си и пред народа, че го правеха, защото смятаха, че е правилно. Но не така мислеха всички.
Разграждането на хоризонталността тогава породи редица разграничения между протестиращите, защото бунтът се превърна във вертикален. Част от администраторите на фейсбук групи и ивенти за протестите извън София не желаеха да бъдат представлявани от триото Янко, Дончо и Ангел. Обявиха ги като „предатели”.
От своя страна, появата на публични лидери породи идентификация на протеста. Той се превърна в протеста на уморените, оръфаните, говорещи абракадабри (по Георги Господинов). Българските интелектуалци, в голямата си част, опитваха да се разграничат от протестиращите или пък като на ученици, с присмех, се опитваха да им вкарат думи в устите.
Накрая протестът успя в едно – свали правителството на Борисов. Оставка, която можеше да се формулира и от хоризонталността. Недоволството не успя обаче в същината – изписаните от организаторите стриктно точки и идеи не родиха рефлексия сред управляващите. В същото време политическата агония остана да тлее.
През юни тя се разгорещи.
Недоволството изкипя отново във фейсбук. За два часа 40 000 подкрепиха гнева. След 8 дни те се оказаха два пъти повече.
Вече втора седмица протестиращите са всеки ден на улицата. От Ларгото до Орлов мост виждаме студенти с книги-щитове, достолепни инвалиди, бръснати момчета с българския флаг, жената-домакиня, удряща тигани на улицата, мъжа с тъпана, 87-годишния старец, банковия служител с плаката „Мразя ви безплатно”, писателя с дъщеря си, ядосаната майка с трите сина. Виждаме България. Шарената. Неподатлива на квалификации и характеристики. Обединена от гняв, недоволство, възмущение и нищо друго.
Едно очилато момче вдига скромен картон, с набързо написания надпис „Возвиси се, бе!”. Горд е. Слънцето залязва зад гърба му, докато крещи „Мафията вън!”, до него мъж, чул-недочул, удря кресчендо с „Червени боклуци”. Отсреща момчетата с тридневните бради сочат нанякъде „Турци сте! Турци сте!”. Растафарите зад тях недоумяват. Накрая едни обикалят централи на политически партии, докато други се събират в кръг на „Асамблея” с надпис: „Не хората са виновни, а системата”. Денят завършва с няколко бири.
Изтекли са води и соли в количествени размери. Количествени.
Една сутрин някои започват да се сещат, че така повече не може да се продължава. Че трябва да се постигне нещо с този протест. Че за да се постигне, трябва да има „ЗА” какво да се борим. Че едното възмущение няма да роди успех. Че уличното лечение не може да бъде цел на протеста.
Тогава се появява старата агония. Да си намерим лидери. Да си изградим структура. Да бъдем готови за преговори. Да се организираме.
Стремежът към вертикалност понякога изглежда сякаш естествен. И все пак гражданите по юнските павета успяват повече от две седмици да се движат като общност, признавам, доста шарена общност, но коя не е? Под звука на тъпаните, под натиска на слънцето, под гнева на стъпалата си, се чувства тътена на възмездието.
Желанието към организация обаче идва от елементарния страх, че някоя организирана група ще повлияе на масата, ще насочи протеста натам, накъдето цели. Извън общия интерес, без допитване до улицата, ще манипулира крачките, ще покаже виновниците, ще насочи възмущението. Ще го организира по своя воля.
Стремежът към вертикалност идва и от естествената нужда за качественост на действията. Да има смисъл в това, което правим. Да бъдат налице резултати.
За основание са и опасностите, криещи се зад запазването на хоризонталната структура.
Защото подобен вид протести са земетръсни – усещат се като един първоначален силен трус по площадите, който постепенно намалява своята интензивност и накрая затихва. Затихва като ехо, а площадите в един момент ще се видят дълги.
Какво да правим? Питат се все повече хора.
Бих препоръчал да обърнат внимание на всяка възможност, да я анализират и тогава да бъдат готови за действия. Внимание, не изисква много време. Припомням накратко:
Хоризонталната структура е ефектна, спонтанна, творческа, експресивна. Спомага за раждането на нови, различни идеи, защото е отворена.
Вертикалната структура е ефективна, йерархична, скована, еднотипна. Спомага за постигане на успех, като изгражда ясни искания и се бори за постигането им.
Всеки протест, възникнал във фейсбук, има естествен процес към йерархизиране, чрез излъчване на лидери от администраторския колектив или „домакините” (hosts) на събитието.
Хоризонталният протест не може да изгради единни искания „за” промяна. Способността му се ограничава до общи гледни точки, нивелирани от хоризонталността. Повече справедливост, повече морал. Или просто едно „НЕ” на управлението, политиците, мафията. „Оставка”. По дизайнерски следва маниера на Keep it simple.
Вертикалният протест е протест на определени групи, на техните лидери. Лидерството крие в себе си опасност от непризнаване. Обединяващата фигура в глобален свят и свръхкомуникация е непостижим идеал. Веднага ще бъде намерена жълтина и клюка за самопровъзгласил се или избуял от тълпата лидер. За пример са февруарските протести и жълтината по тогавашните „лица”. За по-известните е ясно, за тях компромати има и сега (съвсем пресен пример е Харта 2013).
Какво може да бъде постигнато чрез използването на фейсбук функциите?
Да се определят основните искания и представителите на протестиращите, чрез анкета.
Какво ще последва от функцията на фейсбук?
Дори след като се решат чрез мнозинство основните искания, протестът ще запази своята хоризонтална структура. Има обаче опасност от загуба на основни групи протестиращи, които няма да бъдат доволни от решението на мнозинството. Има опасност да се появи фракционна борба около определени искания.
При гласуване на представители на протеста, той ще се превърне във вертикален. Тук съществува голяма опасност лидерите на едните да не бъдат приети от лидерите на другите. Ще трябва да бдим за предпазване от нови фракционни битки и загуба на съмишленици.
Къде се крие моят оптимизъм?
Виждам по улиците да се оформя нова гражданска култура. Така както британецът стъпва по парковете, а Карел Чапек се учи от него на свобода и демокрация, българите свикват да стъпват по „Цариградско шосе”, да возят децата си с колички, да карат колела, кънки и скейтборд, да седят на платното, да играят, рисуват, танцуват, свирят и пеят. Всички заедно.
Разменят идеи и книги, събират се за свободно кино в Градската в Пловдив, Сливен. И изглеждат вдъхновени.
Свикваме да говорим открито на Орлов мост, събрани в кръг, всеки от нас намира своята катедра, досущ като на Хайд парк, този, в който Чапек чул и видял неща, за които не бил и подозирал. После ги споделял в Чехия.
Учим се на солидарност. Учим се да разговаряме едни с други. Да не страним от хората до себе си, да ги усещаме, да бъдем.
Всяка вечер заспивам със спомените от площада. Усмихнат, че нещо различно се случва. Че протестът възвишено ражда собствена култура. Че каузата може да се нивелира по вечните морални съждения. Че това, за което се научаваме да се борим, е това, за което си струва да се живее. Справедливост, чест и достойнство.
И нека не забравяме все пак, че през романтичната 68-ма масовите протести не промениха явно политическото статукво във Франция. Дьо Гол, генералът, се върна триумфално като държавен глава, не след дълго напусна доброволно политиката. Не беше под никакъв натиск. 68-ма обаче роди нова култура. Тя промени света ни бавно, постепенно, чрез промяната, която осъществиха нейните двигатели – младите – и чрез публичността, която даде тя на своите герои. Ще успее ли 2013-а да бъде революционна за България? Ще се появят ли нашите герои? Убеден съм, че вече ги има. Като пораснем, ще разберем, че сме били до тях на площада. Че едни от тях сме самите ние. Дотогава препоръчвам да забравите мита за „загубеното поколение”, защото младите се намериха. Погледнете ги.

Ивайло Динев е роден през 1989 г. Студент четвърти курс история в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Носител на първа награда за поезия от Националния студентски литературен конкурс (Шумен, 2013). Трикратно отличаван на Националния литературен конкурс „Веселин Ханчев”(2010; 2011; 2013).

Ивайло Динев
01.07.2013

Свързани статии