Обичахме безкрайно ний,
сега е ред да мразим!
Георг Хервег, Песен на омразата, 1841 г. [1]
Оптика на несъбитието
Боим се, че оптимизмът ни е малък и стига само до там, все още да говорим за това нещо като за несъбитие. Защото несъбитието е нещо, което, вярно на названието си, не се е случило, не се случва и няма да се случи. Защо тогава да не го наречем просто нищо и да се захванем с нещо друго? Защото като същества с въображение ние умеем да направим така, че несъбитието да ни влияе: или в посока да го превърнем действително в нищо и да приключим с него – или да го превърнем в нещо, което – в някои случаи – да приключи нас. Разгледаният тук случай е от тези някои.
Но защо въвеждаме тоя тромав неологизъм – не работи ли тривиалната дума хипотеза? Но несъбитието е нетривиална хипотеза. Тя е, че ако Събитие А се случи, ние ще сме го очаквали, сиреч имаме готови обяснителни схеми, защо то най-вероятно ще се случи, и още по-обяснителни схеми защо, като се случи, се е случило именно това, а не друго. Съответно, ако все пак очакваното Събитие А не се случи, ние можем само да немеем. Тогава именно сме в ситуация на несъбитие.
Конкретика на несъбитието
Конкретното несъбитие, за което пишем, е БЕЗКРАЙНО ГОЛЯМО[2], поради което да му се даде определение е непосилно и дори всяко назоваване неизбежно ще бъде безкрайно грубо. И все пак: въпросното несъбитие е: ирационален европейски отпор-чрез-насилие на терористичните нападения.
Един от възможните сценарии за случването му (и, според нас, от най-вероятните) е следният:
(1) Групите в Западна Европа, които смятат, че „това вече не може да се търпи” и реално стават вече все по-големи и по-радикални всеки ден – един ден достигат статуса на водеща политическа сила.
(2) По един или друг начин (чрез избори, мирен граждански натиск, революционно насилие) те или принуждават сегашните управляващи „окончателно да решат проблема с тероризма”, или за по-сигурно ги заменят с фюрероиди с такава програма.
(3) Прякото противопоставяне бързо излиза от всякакъв контрол и ескалира все по-обобщаващо, докато произведе мега-сблъсък между Запада и Изтока.
(4) Вследствие на по-голямата сила на Запада (военна, полицейска, информационна, икономическа) Западът побеждава.
(5) Последствия от победата на Запада:
А. За Запада
i/ Населението на Запада е намаляло с около една четвърт, разрушенията в средствата за възпроизводство на живота – на жилищни, болнични, търговски и производствени сгради и съоръжения е значително; изгубени са умения и знания. По-специално Европа е в руини и практически обезлюдена. В резултат оцелелите от бойните действия в целия Западен свят ще продължат да умират масово от най-различни липси (липси само от днешно гледище) поне още едно социологическо поколение – 25 години.
ii/ Материалното културно наследство е претърпяло огромни невъзвратими загуби. Моралното културно наследство работи на равнище, близко до познатото ни от историята следимперско средновековие. (Тъй като отпорът няма да бъде по общоевропейско рационално решение, а ще се изстреля в серия ирационални актове на отделните нации, след победата, легитимирала ирационалното насилие в името на „националното”, ще има дълъг период на „воюващи царства” – воюващи за локално надмощие или в напразен опит да възстановят насила евроимперията. Съвместни действия са малко вероятни, защото могат да бъдат предприети само ad hoc, примерно в случай на общо осъзнаване на обща опасност – от страна на Изтока, например; поради институционализирания национален егоизъм те няма да бъдат особено ефективни, така че отделни нации ще прибягват до индивидуални „по-радикални”, т е. ядрени „решения”.)
Б. За Изтока
i/ Населението на Изтока е намаляло наполовина; материалните разрушения и загубите на умения и знания предопределят състояние на подвъпросно оцеляване за цялата мега-общност в период поне на три социологически поколения – 75 години.
ii/ Смъртта и страдението ще бъдат умножени поради следпобедното поставяне на източните хора под квазитоталния политически контрол на западните поне за половината от този период, като пълно „даване на свобода” в интуитивните времеви рамки на това несъбитие е доста малко вероятно.
iii/ В морално отношение Изтокът за неопрeделено дълго време ще бъде поставен „в разкрачка” между своята традиционна култура (сплетена с исляма съвсем, както нашата е сплетена с християнството) и новата култура, която ще бъде налагана насила от Запада чрез задължителното народно образование. На Земята засега не сме правили такива мегаексперименти над себе си, така че процесът е непознат и непрогнозируем. Само по свръхсмела аналогия бихме могли да кажем, че в края на краищата ще се получи или адкултурация, или капсулация (доколкото досегашният ни опит не дава други опции). Във всеки случай не може да бъде изключен вариантът, при който Западът не се примирява с един провал на адкултурационната стратегия и предприема „Endloesung” в хитлерестки стил – в края на краищата, знаем, че Холокоста не успя просто по стечение на обстоятелствата (съвпадение с изгубена световна война).
Авторите разбират, че най-вероятната реакция на предположеното тук е „Ние никога няма да направим това.” Реакция и емоционална, и вярна, поради което – похвална. Но тя е вярна само в ограничения смисъл, че именно ние няма да го направим. Ще го направят те – множествата наши съграждани и съселяни, мнозинството от управляваните, das Volk! Защото те ще управляват чрез свояFührer. Ако управляват лично нас, ще бъдем големи късметлии – защото по-вероятно е, за по-пряко, да минат по нашите трупове.
Остава да видим дали предложената тук оптика може да „види” и анализира два проблема, които тук обозначаваме с въпросите:
1. Защо днешните терористи (които за тези неща са мислили повече от нас – все пак те
ще умрат в техния самовзрив, докато за нас не е сигурно), схващайки голямата вероятност това или подобно несъбитие да се случи и практически да унищожи световното мюсюлманство, все пак продължават да умират, убивайки?
2. Защо изобщо има вероятност нашите „народи” да осъществят описаното несъбитие – и действително ли е голяма тя?
На първия въпрос имаме прост и ясен отговор. Причината е, че за днешните мюсюлмани ние знаем отчайващо малко. Малко не като обем знание – той е практически безкраен (от гледище на практиката на индивида-изследовател), а малко като знание, релевантно в интересуващия ни контекст. И не само ние, авторите – знае много малко цяла Европа, иначе нямаше да се стигне до този страховит повратен пункт, при който дори въображението блокира. Отговорът ни е, че те отдавна са си дали сметка, че поведението им е безкрайно предизвикателно, предизвикващо ирационалното желание „да сложим край”. Те искат Армагедон (да си го кажем по християнски). Защото вярват, че там и тогава Аллах ще слезе от небето и ще срази лъжехристовото войнство (лъжехристово – зер Исса си е техен пророк, макар от по-младши ранг). И ще възцари вечна обич и вечна правда на света. [3]
За днешните европейски народни маси знаем доста повече, затова и отговорът ще бъде в последващ материал. Той ще започне с преценка дали през времето, отделило настоящата публикация от бъдещата, реалността се е приближила към несъбитието, или с облекчение се е отдалечила от него.
Ще маркираме този промеждутъчен финал с едно обобщение на Светлана Оболенска, съветски дисидент и руски антрополог, направено в духа на охулвания в родината й пионер на социалната антропология Люсиен Леви-Брюл. Леви-Брюл умира преди Втората световна война, така че е разсъждавал, без да знае, за разлика от нас, за геноциди като Холокоста (1941-1945, 6 милиона), Кампучия (1975-1979, 3 милиона), и Руанда (1994, 1 милион); от друга страна, съвременник е на Арменския геноцид (1915, 1, 5 милиона); във всеки случай, изследванията му върху Примитивната менталност, която очевидно още е с нас, са основа за следните думи на тази остро-мислеща рускиня:
Основната и запазваща се част на представите на народите един за друг е нееднозначна, и е оцветена не само в бяло и черно.
Същевременно учудваща е внезапността на възникването – най-често в екстремни ситуации – на предразсъдъци и предубеждения на един народ против друг. От една смес от фантазия и реалност бързо се отливат нови представи и оценки, които стремително заемат предния план и изблъскват или изкривяват множеството предишни съждения. Способността за критическо осмисляне и оценка на това ново отслабва, и отстъпва място на стремежа да бъде смятано за реално онова, което вчера още би предизвикало недоверие или ирония. И най-впечатляващата очевидност става напълно безсилна – никакви важни сведения, никакви разумни доводи не могат да унищожат тия бързо възникнали и получили широко разпространение и устойчивост стереотипи на съзнанието. Логиката на разума, придобита от човечеството в процеса на развитие на съзнанието, отстъпва пред свръхдревната логика на инстинкта, пред никога не загасващата представа за „свои” и „чужди”. Когато тези процеси придобият масов, епидемичен характер, тогава настъпват добре известните периоди на колективна слепота и колективно безумие.
Възможността да се противостои на подобни явления и процеси е много съмнителна. [4]
……………………………………………………………………………………………………………………………………………….
Авторите благодарят сърдечно на Михаил Иванов за градивната критика на мисленето им.
[1] „Wir haben lang genug geliebt / Und wollen endlich hassen!” Georg Herwegh, „Das Lied vom Hassen”, 1841. In: Gedichte eines Lebendigen (Band 1 ).
[2] ГОЛЕМИТЕ БУКВИ са използвани тук с цел да наумят на читателите именно такава „безкрайна” голямост; а и думата „безкрайно” е използвана със същата цел в свободния превод на Хервеговия стих – зер в оригиналя я няма. Авторите си дават сметка, че се опитват не да убеждават, а да внушават – ирационално – с цел лично да екземплифицират един случай на ирационалност в една хуманитаристична аргументация. А изобщо един предмет на сериозно обмисляне няма как да бъде безкраен, защото знаем още от древните китайци, че „големият квадрат няма ъгъл” и „големият кръг няма форма” – т.е. тук не изследваме квадрат или кръг, а говорим за трето. Е, и ние говорим за трето.
[3] Групата Ленинград са според нас много по-добри политантрополози, отколкото музиканти – затова с радост отпращаме читателя към великолепния им клип „Мы за все хорошее”. Клипът е синтез в резултат от скрупульозен анализ на поведението на мнозинството в Република Русия днес – приложим още днес към Америка, избираща Тръмп, както и към Европа на въпросното несъбитие. Виж напр. https://www.youtube.com/watch?v=8WTt14AAuyU
[4] Оболенская, С. В., „Образ немца в русской народной культуре ХVІІ-ХІХ вв.”. В: Сб. Одиссей. Культурно-антропологическая история сегодня. М., Наука, 1991. с 160.