Начало Идеи Гледна точка Оран на нивата
Гледна точка

Оран на нивата

4056

За поета не знаем нищо, но стихотворението му „Оран за Сталин“ е бестселър. Срещали сме го десетки пъти из социалните мрежи, смеем се, задяваме се, пишем иронични коментари, трудно го дочитаме до края, въпреки че е кратко.

Тръгваш пред изгрев. Мислиш си: „Време е!
Сталин отдавна е буден във Кремъл“.
Спираш край блока. С поглед размерваш.
Почваш напрегната, сталинска оран.
Пееш от радост…

Откъде да знае др. Гина Стоянова от МТС – Пловдив, на която е посветено стихотворението, че Сталин си ляга по времето, когато тя започва своята сталинска оран. Не знае и Дешко Дешков – авторът на стихотворението. Но не е важно кога си ляга Сталин и кога трактористката размерва с поглед и подкарва своя сталински трактор по Тракийското поле. Важното е, че

С трепетни пръсти кормилото галиш:
твоят могъщ и любим „Универсал“
също дойде от страната на Сталин.
Всичко е Сталинско!

А всъщност любимият „Универсал“ е съветска модификация на американския „Farmall“. Но това също не е толкова важно, покрай протестите на зърнарите се нагледахме на американски трактори. Не възнамерявам да пиша нито за тракторите, нито за знатната трактористка. Хубаво е, че тя от ранно утро е започвала оран в Тракийското поле, хубаво е, че е вършила своята работа с любов, хубаво е, че благодарение на нейния труд земята е раждала по-богат плод. Но защо оранта трябва да е за Сталин? Защо всичко трябва да е сталинско? „Такова е било времето“, отговарят най-често.

„Времето“ е облякло достойния труд в идеологическа униформа и това е проблемът. Още по-лошо става, когато тази униформа се наложи като задължителна. А когато тя се надене на душата и на ума, вече е трагично. Това е вече идеологически калъп.

Мисълта ми е за идеологическия калъп от едно време и за неговите метастази днес. Днес какво е „времето“?

Днес го наричаме тренд. Стремежът е да си в тренда. В тренда си харесван. Извън тренда си маргинал. В изкуството е добре да напипаш тренда. И не усещаш кога трендът от тенденция се превръща в калъп. Някога е било ботуш, днес е модна и удобна обувка. Изкуството става удобство, а удобството – изкуство.

Може да се каже, че Дешко Дешков изразява гражданска позиция.  Какво друго е стихотворението му, ако не гражданска позиция на своето време! „Такова е било времето.“ Съществувала е и различна позиция, но в тоталитарното време тя е била смазвана и жестоко наказвана. Разрешената гражданска позиция е да се бунтуваш срещу капитализма и империализма. От 1975 до 1989 г. се провеждаше Фестивал на политическата песен „Ален Мак“ в Благоевград. Кой ли не е пял там „ангажирани“ песни. Голям „бунт“ беше, но днес вече никой не се гордее с участието си.

„Ударници на полето“, съветски плакат, 1932 г.

Проблемът не е само в това, че тогава идеологията е била комунистическа. Проблемът е, че е това е била официалната идеология. Затова когато днес си в тренда, въпреки че официалната идеология не е комунистическа, крайният резултат е пак нещо подобно на „Оран за Сталин“.

Затова въпросът е как творецът да изразява достойно гражданската си позиция. Може ли да се приеме за гражданска позиция просто да си опозиция? Това може да е позиция на политик, но не и на творец. Има автори, които възпяват опозиционни политически партии и лидери, но това е по-жалко дори от „отъркването“ о властта.

След като и едното, и другото крие опасности, тогава да не изразяваме граждански позиции. Да не се цапаме. Да оставим това на политиците, а ние да правим чисто изкуство. „Изкуство за изкуството.“ И това е опитвано. Разбира се, че и това не е решение.

Решението е да се пише художествено. Но това звучи банално. Какъв е критерият за художествено? Аплодисментите? Наградите?

Обществените течения на моменти са като приливна вълна – дъждът се излива за няколко минути като из ведро, шахтите се запушват, улицата, на която се намираш, изгубва очертанията си, превръща се в река пред онемелия ти от изумление поглед, реката започва да се възпълва, да помита със себе си кошчета, саксии, дребни предмети, да става все по-висока, все по-буйна, да обръща коли, да ги носи със себе си, да подкопава къщи, да срутва мостове, не е дъжд, а потоп, той навлиза в къщата ти, в приземния етаж, а ти все така стоиш на прозореца и не можеш и не можеш да повярваш, и си мислиш, че бедствието все някога трябва да спре, че това, което се случва пред очите ти, е невъзможно, че природата не може тъй да е загубила ума си, че да срути къщата ти.

Но ето, случва се. И се случва в твоя живот, пред твоите очи, точно на теб. И ти трябва да реагираш все пак по някакъв начин, защото нали си интелигентен човек, нали интелигентност означава не знания, а възможност да се справяш във всяка една ситуация, да бъдеш съобразителен, бърз, ловък, умел, така че да се спасиш от бедствието, но да се спасиш по достоен начин.

Повечето се поддават на паниката и хаотичните действия, правят онова, което всички останали правят – крещят, бутат се, блъскат се, плачат, окайват се, ругаят, псуват, изгубват контрол. По-страшното от бедствието е страхът от него, изгубването на координатите, вливането в общия невнятен хор, желанието да правиш онова, което всички правят, да си като тях, с нищо да не изостанеш от тях, да си с тълпата, да си в общото, пък било то и безсмислено. Пък било то и нещо против онова, което до този миг си отстоявал.

Но ето тълпата, общото настроение те повлича, хвърляш на вятъра собствения си глас в името на това да бъдеш с всички, защото иначе има опасност да бъдеш повлечен от стихията.

Това е трендът, това е правилното, това е спасението. Това е силното, истинското.

Но в крайна сметка всичко пак се успокоява. С по-малки или по-големи щети излизаш на равния, спокоен път. Около теб – прогнили картини, дребни предателства. Вътре в теб – грозота и предателство, смаляване на сърцето, досада.

Ето тук е драмата на твореца. А аз мисля, че всеки човек е творец на своя живот във всеки ден, във всеки миг от своя живот.

Как се разнищва, как се изличава, как се преодолява, как се изкупва подобна драма.

Най-лесното е да не я забележиш, да кажеш, че такова нещо няма. Такова е времето.

Или да започнеш да я обясняваш с едно или друго, за да я оправдаеш. А оправдания има.

По-трудно е да си кажеш – как се подведох, как оглупях, как се уплаших. Да притихнеш, да се смълчиш в себе си, дори да заплачеш. Сълзите всичко ще отмият. И глупостта, и страхливостта.

Иначе ще галиш с трепетни пръсти кормилото. Но да ореш за Сталин е все едно да сееш плевели. Трябва да се оре нивата.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора