Държавните системи на Русия и Полша са много сходни. Това, което става у нас, е незавършен путинизъм. Малко по малко се движим в тази посока.
Известният полски дисидент и журналист Адам Михник посети Москва, за да участва в конференцията „Уроците на 1968 г.“, организирана от Председателството на ЕС в Русия, Фондация „Международен мемориал“ и Фонда „Горбачов“. С Арнолд Хачатуров от сайта COLTA.RU той разговаря за путинизма и неговите издания в Източна Европа.
В повечето посткомунистически страни днес вече няма дисиденти в предишния смисъл на думата, цензурата действа по съвсем различен начин. Вероятно това са, както се израхите преди време, „кадифени диктатури“?
Да, това е друга система, тя не е тоталитарна и зъбите ѝ не стискат така здраво. Това, което виждаме в Русия, Полша или Унгария днес, не е тоталитаризъм, а авторитаризъм. Тези режими не се отличават с крайно насилие, със сталинистки чистки и лагери или с извънмерна цензура, както беше по съветско време. Бих казал, че това е хибридна система – в нея има популизъм, фашизъм, болшевизъм, насилие, от всичко по малко. В тази връзка моят приятел, литовският писател Томас Венцлова, каза следното: „Не е вярно, че Путин прилича на Брежнев. Помня Брежнев и виждам ясно разликата. Бих искал обаче разликите да са повече“.
Изненадан ли сте, че „путинизацията“ стигна така далеч на Запад?
Никога не бях и помислял, че това би било възможно в такава степен: Брекзит, кризисната ситуация в Каталуния или антиевропейските сили във Франция от двете страни на политическия спектър – Льо Пен и Меланшон, които получиха подкрепата на половината французи. А и Тръмп – този побъркан управник на свръхдържава. Светът става все по-непредвидим. Да вземем присъединяването на Крим, никой не очакваше това. В Полша бяхме сигурни, че това е невъзможно. А после разбрахме, че все пак има от какво да се боим.
Сходно ли е положението в Русия и Полша днес?
Независимо от всичко двете страни са много различни. И в Русия, и в Полша има ксенофобия, но Русия е мултинационална и хроничният етнически шовинизъм тук е невъзможен. Крайните шовинисти у вас са в затвора. В Полша не е така, макар и да не участват във властта, управляващата партия е доста толерантна към тях – те могат да се изказват спокойно, въпреки че използват открито фашистки език. Качински не принадлежи към тези фашистки групировки, но знае, че заедно те имат общ враг – проклетите „либерасти“, космополитите, хората, които не разбират „истинския полски дух“.
Все пак Качински е доста близо до Путин и като цяло държавните системи на Русия и Полша са много сходни. Вземете реториката, че трябва „да се изправим на крака“, че сме обкръжени от врагове, или пък алианса между църквата и правителството – у нас е абсолютно същото. Това, което става у нас, е незавършен путинизъм, бавно се движим в тази посока. Мисля, че баща и цар на този модел е Путин, Лукашенко е неговият класически пример, а Орбан и Качински са само ученици в тази школа.
Резултатът от политическата еволюция на Русия не е толкова парадоксален, защото тук никога не е имало пълноценни демократични институции. Но как да си обясним случващото се днес в Полша и Унгария, които все пак успяха да се докоснат до либералната демокрация?
Всички ме питат защо Унгария и Полша преди бяха по-близо до европейските стандарти, а днес стигнаха до путинизма. Този въпрос е отворен, все още е твърде рано да му дадем еднозначен отговор. Разбира се, на първо място, това означава, че авторитарният проект на затвореното общество е все още жив. И не е толкова важно дали си ляв или десен, аз въобще смятам, че тези понятия са анахронизъм от миналия век. Основното е, че тези режими искат да унищожат конституционния ред. Когато в Германия се разгоря дебат дали страната трябва да се гордее със своите войници от Вермахта, Юрген Хабермас написа статия, която озаглави „Конституционният патриотизъм“[1].
Независимо от всичките си опити обаче засега Тръмп не може да унищожи американската система на политически контрол.
Почакайте, това все още не е краят на неговата песен. Навсякъде, където отиде, той търси какво още да унищожи. Това е много опасна фигура.
Случилото се в Крим сякаш помогна на десните сили в Полша?
Не е там работата. Ние просто подценихме всички тези тенденции в полската провинция – страхът от Европа, ксенофобията, чувството, че „либералите откраднаха нашата Полша“, че Полша трябва да бъде истинска католическа страна. Силите на нашата „черна сотня“ се оказаха по-крепки, отколкото мислехме. Разбира се, тук е много важен моментът на икономическото неравенство. Но богати и бедни има навсякъде. Разбираемо е защо в Русия паметта за Елциновото време е така мъчителна – много хора не получиха пенсии и заплати, цареше бандитизъм. Нищо такова не се случи в Полша, през последните години страната се развива съвсем нормално. Въпреки това всеки ден върви пропаганда – Полша е в руини и пр.
Миналата година Пьотр Шчесни се самозапали на площада пред Двореца на културата и науката във Варшава в знак на протест срещу политиката на управляващата партия „Право и справедливост“. Преди да се самоубие той пише своя „Манифест на обикновения човек“, който завършва със следното напътствие: „Моля ви, помнете, че избирателите на „Право и справедливост“ са нашите майки, братя, съседи, приятели и колеги“. Как ще живеете с тези хора все пак?
Избирателите на „Право и справедливост“ са жертви на пропагандата. „ПиСизмът“ (от името на партия „Право и справедливост“, б. ред.) е болест. Ако попаднеш в тази партия, губиш ума си. Но щом излезеш оттам, отново започваш да живееш и да мислиш като нормален човек. Има такива примери. Имаше един политик, за когото казваха, че е „третият близнак Качински“ (става дума за политика Лудвик Дорн, б. ред.). Много интелигентен човек, но близък до властта и напълно дисциплиниран член на партията. Сега излезе от нея и отново стана нормален човек!
Избирателите на „Право и справедливост“ са движени просто от страха от другите. Ако на човек му е по-добре да живее в страх, той винаги ще намери противници. Но ако искаме да живеем човешки, ще трябва да намерим място за всички. Нашата вина е в това, че не можахме да открием подходящия език, за да отговорим на цялата тази пропаганда. Но това още не е краят – загубихме битката, но не и войната.
Винаги сте се изказвал против лустрацията, през 1989 г. настоявахте Полша да не тръгва по този път. Алексей Навални, с когото обсъждахте тази тема преди няколко години, застъпва обратната позиция. Каква вреда виждате в лустрацията?
Знаете ли, мисля, че Алексей разсъждава малко теоретично. Ако преживее това на практика, би видял до какво води то. Сама по себе си идеята за лустрация не е лоша, но резултатите ѝ са ужасни – знам това от случилото се в моята страна и го споделих с Алексей. Ако последният аргумент в полза на справедливостта са архивите на КГБ, то каква справедливост ще е това?
Същевременно Качински постоянно се опитва да играе с това, че Полша така и не се е избавила от комунистическото минало.
Това е празно дърдорене. Какво иска той – разстрели, лагери? Всъщност жертвите на неговата политика не са комунисти, защото повечето от тях отдавна лежат в гробищата, а просто хора, които не са съгласни с него.
След Брекзит критиците на Европейския съюз заявиха единодушно, че търговските връзки между страните са единственото, в което този проект се оказа наистина успешен и че Европа така и не успя да изгради единна политическа общност. Как мислите, има ли бъдеще ЕС като единна политическа общност? И ще има ли в нея място за Източна Европа?
Това е много труден въпрос. Бих искал да има такова бъдеще. Това е шанс както за Европа, така и за моята страна. Същевременно виждам всички съпътстващи проблеми. Но каквото и да казват хората, които са настроени срещу ЕС, в действителност те се изказват против демокрацията и правата на човека. Те не разбират, че ако са против ЕС, им остава само един партньор – Путин. Не съществува трети вариант.
Необходими ли са днес някакви нови ценности, за да се запази ЕС?
Разбира се, ние живеем в нова епоха – имаме компютър, интернет и Фейсбук. Трябва да намерим език и инструменти за защита на демокрацията в новите условия, това е очевидно. Но самата сърцевина си остава традиционна – още от Сократ и атинската демокрация.
Очевидно е, че полската опозиция не се справя много добре със съпротивата срущу противоконституционните реформи на „Право и справедливост“. В Русия също няма признаци за съществени промени в политическата ситуация. На какво можем да се надяваме в такъв случай?
Съпротивата, която видяхме в Полша през 1988 г., също изглеждаше много слаба, но въпреки това всичко приключи с успех. Нямам рецепти за всички болести на либералната демокрация; онези, които са ми известни, са по-страшни от самата болест. Така че сега просто не знам какво да очаквам. Но знам едно – независимо от факта, че опозицията е приятелско пиршество на канибали, едновластието е още по-омерзително. Вярвам, че времето на свободата все пак ще дойде.
Сегашната ви визита в Русия е свързана с годишнината от 1968-а. Какво означава за вас тази дата и на какво може да ни научи тя днес?
В средите на либералната интелигенция отношението към комунизма бе много сложно. Разбира се, аз никога не съм харесвал цензурата и диктатурата, но подобно на мнозина смятах, че системата все пак може да бъде реформирана. След 1968 г. тези илюзии бързо се стопиха, за хората от моето поколение тази година наистина се оказаха преломна. След студентските протести във всички полски градове, където имаше университети или политехнически училища, вълната от арести продължи три седмици. За нас това беше първата среща с откритото насилие от страна на държавата. Ние бяхме деца на размразяването и мислехме, че това е вече невъзможно. Така че в нашата биография тази година е особено важна, може би най-важната година, тази, която беляза края на големите илюзии. Разбрахме, че е безсмислено да се надяваме на реформи, трябваше да мислим как да се защитим от системата.
Текстът е публикуван в сайта COLTA.RU. Заглавието е на Портал Култура.
Превод от руски Димитрина Чернева.
––––––––––––
[1] Противоотровата срещу национализма, етническата хомогенност и шовинизма, от които бе заразена най-новата немска история, е нещото, което Хабермас формулира чрез известната фраза „конституционен патриотизъм“, което по същество означава разграничаване на гражданството от културния и етнически национализъм. Б. пр.
