Световноизвестният белгийски режисьор Иво ван Хове поставя за първи път нецензурирана версия на комедията „Тартюф“ от Молиер в „Комеди Франсез“
Платформата „Световен театър в София“ и Международният театрален фестивал „Варненско лято“ представят излъчване на спектакъла на киноекран съвместно с Френския институт България.
През 2022 г. се отбелязват 400 години от рождението на големия френски актьор, драматург и театрален организатор Жан-Батист Поклен (1622–1673), влязъл в историята на театъра с артистичния си псевдоним Молиер. Създател на комедии-балети в кралския двор на Луи XIV и на пищни дворцови спектакли, той пише и поставя близо 30 оригинални пиеси, най-популярните сред които са блестящите комедии „Тартюф“, „Мизантроп“, „Скъперникът“, „Училище за жени“, „Дон Жуан“ и др. Сред големите приноси на Молиер е именно утвърждаването на комедията като пълноправен сценичен и драматургичен жанр. Комедията „Тартюф“ парадоксално е най-играната негова пиеса, част от репертоара на театри из цял свят, но е и най-неизвестната в оригиналния си вариант. След първото ѝ представление през 1664 г., тя е цензурирана от Луи XIV, който не можел да позволи на любимия си актьор и автор да продължава да представя тази сатира на фалшивото благочестие на църковните служители. Пиесата става популярна в обновената от Молиер версия от 1669 г. „Измамникът Тартюф“ – единственият публикуван и приет за окончателен вариант на пиесата.
Оригиналът на „Тартюф“ е забравен и едва наскоро е възстановен в хода на литературно изследване на Жорж Форестие със съдействието на Изабел Греле. Именно той е избран от световноизвестния белгийски режисьор Иво ван Хове за постановката му във водещия театър във Франция „Комеди Франсез“, който посвещава настоящия си сезон на годишнината на Молиер. Премиерата на „Тартюф, лицемерът“ се състоя в рождената дата на френския класик през февруари. Иво ван Хове описва оригиналната версия на „Тартюф“ като много по-енергична и динамична. Режисьорът се фокусира върху кризата, която привидно благочестивия Тартюф предизвиква, когато навлиза в живота на едно богато семейство, което се разпада. В центъра на вниманието са страстната връзка на Тартюф с младата съпруга на богатия Оргон, конфликтът между баща и син и противопоставянето между прогресивната и консервативната визия за света. Така от комедия на нравите Иво ван Хове превръща „Тартюф, лицемерът“ в социална драма.
Представяме ви интервю на литературния консултант на „Комеди Франсез“ Лоран Мюлайзен с режисьора Иво ван Хове и сценографа Ян Версвейвелд.
Не поставяте Молиер за първи път. Но какво означава за вас да представите негова пиеса именно в „Комеди Франсез“, „дома“ на Молиер, и то при толкова специален повод, какъвто е честването на 400 години от неговото рождение?
Иво ван Хове: Досега избягвах да поставям френска класика във Франция. Като чуждестранен режисьор ми се струваше доста рисковано начинание да се захвана с автор в страната, в която той се е превърнал в класик. Но директорът на „Комеди Франсез“ Ерик Руф умее да отправя предложения, на които не мога да откажа. Да представя оригиналната версия на „Тартюф“ в зала „Ришельо“ във вечерта, в която се отбелязва 400-ата годишнина от рождението му – как бих могъл да откажа на такова предложение? Освен това много обичам Молиер.
Защо точно тази пиеса и най-вече защо точно тази версия, която е в три действия, а не в пет – накратко, оригиналната версия написана през 1664 г., след което е била забранена?
Иво ван Хове: За мен тази версия в три действия беше същинска находка. Тя е наситена с жестока, почти дивашка енергия. Разбира се, губим второто действие с красивите сцени между Валер и Мариана, а Дорина заема по-малко централно място в пиесата. Петото действие също е изгубено, но именно то винаги ме е възпирало да поставям пиесата. Идеята за деус екс махина, която спасява семейството на Оргон и наказва Тартюф, за мен е без всякакъв драматичен обрат. Всеки знае, че Молиер променя края на „Тартюф“, за да може най-накрая да получи разрешение от Луи XIV да постави пиесата си. Но все пак, когато губим едни неща, печелим други. От една страна, конфликтът между Оргон и неговия син Дамис е по-силен, по-драматичен, а от друга страна, което за мен бе и решаващо, отношенията между Тартюф и съпругата на Оргон, Елмира, можеха да заемат централно място. Ако в края на второ действие стратегията на Елмира е да съблазни Тартюф, то в трето действие нищо не ѝ пречи да има сексуална връзка с него. За мен Елмира и Тартюф са се влюбили един в друг… И накрая, харесва ми липсата на истинска развръзка в тази версия от три действия. Вярно е, че Тартюф е прогонен, но ни остава само да си представяме какво ще се случи по-нататък в семейството на Оргон.
Според вас какво се разказва в „Тартюф“?
Иво ван Хове: Според мен в основата е борбата, водена от г-жа Пернел, майката на Оргон, за укрепване на стария ред – ред, основан на семейството, в което има баща, майка и послушни деца. Особеното е, че на върха на пирамидата стои идеята за матриархата. Скоро обаче става ясно, че семейството на Оргон е дълбоко дисфункционално. Елмира е прикована към леглото от няколко дни, а съпругът ѝ се е оттеглил в провинцията. Всичко подсказва, че този брак не е щастлив, без съмнение е в криза. Синът на семейството не се чувства уважаван от баща си, но е готов да се бори; зетят е интелектуалец активист, който сее модерните идеи. Всичко това предвещава битка между консерватизма и прогресивните идеи в контекста на религията, представена тук от Тартюф.
Подзаглавието на първата версия е „Лицемерът“. Тук Тартюф не е престъпник. Той трябва само хитро да се представя за благочестив човек, докато се стреми да притежава Елмира. По какъв начин той се превръща в катализатор на действието?
Иво ван Хове: Тартюф е просяк, който живее от милостиня. По някаква необяснима причина Оргон го кани в дома си, както би поканил бездомник, но му предлага централно място, почти по-важно от неговото. Според мен Тартюф успява да се впише в тази ситуация, като за него всичко е въпрос на оцеляване – все пак той няма нищо, докато те имат всичко. Не бихме могли да го опишем като човек, който се приспособява към условията, защото все пак става въпрос за това да не умреш от глад. Тартюф много лесно се идентифицира с религиозността, която се оказва истинска за него, както ще се окажат и чувствата на Елмира. Вярвам, че има много прецизни и много фини показатели за еволюцията на Тартюф и Елмира в текста. Съзнателно избрах да дам ролята на Тартюф на млад и привлекателен актьор. Той е като проекционна повърхност за останалите персонажи в пиесата, сравнима с главния герой във филма „Теорема“ на Пазолини.
Каква сценография си представяхте, за да изобразите тази ситуация и нейното развитие?
Ян Версвейвелд: Решихме да създадем нереалистично пространство, което да е вид инсталация. Замисълът е тя да послужи като рамка, в която да се постави това, което за нас е социален експеримент. Декорът всъщност е машинария. Като начало става дума за метаморфозата на Тартюф. Той трябва да се превърне от скитник в почтен човек. След това декорът се развива единствено като поредица от средства за разказване историята на този експеримент. Сцената на зала „Ришельо“ остава гола. За да подчертаем впечатлението за празнота, поставихме две големи огледала, като по този начин пространството се отразява и умножава. Създадохме платформа, която свързва като мост двете страни на сцената. В огледалата има врати и пространството изглежда като плаваща галерия, издигната на определена височина, а стълби надолу водят до средата на сцената. Искахме сцената да служи като проекционна повърхност, нещо като голям лист хартия, на който се пише историята на Тартюф. Използваме различни светлинни ефекти, идващи от малки светлинни тела, разположени по сцената. По този начин се създава ритмична атмосфера, която понякога е топла, понякога студена, дори и средновековна!
Иво ван Хове: Идеята постановката да представи семеен експеримент произлиза от наблюдението, че в повечето пиеси на Молиер има семейни и брачни драми, отразяващи едно променящо се общество, разкъсвано между силни консервативни тенденции, основани на идеята за тотално, йерархично и колективно единство, и по-индивидуални желания за еманципация и свобода. Госпожа Пернел и Оргон се противопоставят на Клеант, Дамис, Дорина и другите. И тъй като не правим реалистична постановка, поставянето на сцената на коментари, въпроси и бележки засилват идеята, че зрителят не трябва само да чувства, но и да размишлява. Те подчертават идеята за силно структуриран разказ. Музиката на Александър Деспла, голям композитор на филмова музика, внася кинематографичен щрих в нашето представление като музикални теми, ритми и тоналности.
Превод от френски Анита Ангелова
Иво ван Хове е белгийски режисьор, чиято кариера започва да се развива основно в Холандия. От 2001 г. той е артистичен директор на известния театър Тунелгруп Амстердам, днес Международен театър Амстердам. Добива популярност с ярките си съвременни интерпретации на класиката и мащабни сценични продукции, съчетаващи театър и кино. Той поставя из цял свят – от Ню Йорк през Париж до Буенос Айрес и е носител на много престижни награди. Създава силен творчески тандем със сценографа Ян Версвейвелд, с когото си сътрудничи в много от неговите постановки.
Гледайте „Тартюф, лицемерът“ на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ на 1 юни от 18 ч. в зала „Европа“ на Фестивалния и конгресен център – Варна и на Световен театър на 16, 17 и 18 юни от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт, София.