0
3910

Оркестърът за народна музика на БНР

Разговор с диригента на Оркестъра за народна музика на БНР Димитър Христов

Димитър Христов, снимка БНР

От 2011 г. Оркестърът за народна музика (ОНМ) на БНР има нов диригент. Промяната, която той внесе в репертоара, е осезаема. На 13 декември 2018 г. започна нов цикъл в концертната програма на състава, който събуди огромен интерес. Първият концерт от „Тайните на българските инструменти“ беше посветен на кавала. В него взеха участие както Теодосий Спасов и Недялко Недялков, така и съвсем млади техни колеги.
Следващият концерт на ОНМ представя „Големите гласове на България“: на 14 февруари от 19.30 часа в Първо студио на БНР. Ще бъдат отбелязани 80-годишнините на странджанската певица Янка Рупкина и граовската певица Павлина Горчева и 75-годишнината на добруджанската певица Калинка Вълчева. Участие ще вземат и техните възпитаници – Маргарита Зарева, Петя Панева и Лазар Налбантов.

Срещнах се с Димитър Христов в началото на тази година, за да разбера как може да бъде поддържан интересът към българската народна музика.

Спомняте ли си кой ви покани да оглавите ансамбъла на радиото?

Димитър Христов: Бях главен диригент на ансамбъл „Тракия“. Обади ми се тогавашният главен продуцент Ани Николова, която ме покани да направя концерт с Оркестъра за народна музика на радиото, тъй като търсят нов диригент. Този концерт беше моят конкурс. Датата беше около Димитровден. Имах една седмица репетиции и направих концерт, който събра много публика. Беше кратък концерт. Поканих мои приятели като солисти – Цонка Димитрова, Румяна Филкова, Гери Попова, хора на ансамбъл „Тракия“, Динко Атанасов дойде с гайдата от ансамбъл „Филип Кутев“. Няколко дни по-късно се обади лично маестро Емил Табаков, който тогава беше директор на съставите, и ме покани в радиото. Беше 2011 г.

Не се замислихте дали да приемете. Били сте и в ансамбъл „Пирин“ и в „Тракия“. Там има оркестър, хор, танцов състав. Тук е само оркестър.

Липсват ми тези две звена. Много време съм отделил на работата за различни ансамбли. Написал съм много музика за танцуване. Винаги ме е привличало цялостното представяне на фолклора, но не се замислих нито за миг. Тогава със съпругата ми Ева само споделихме, че нямаме къде да живеем в София. Всеки ден шест години пътувах по маршрута Благоевград – София. Но приех веднага, защото щастие е да работиш с такива уникални музиканти. Изобщо няма коментар какво можем да изсвирим и какво не можем. След като ме приеха, станахме изключителна машина. Това не се случи за ден-два. Това стана през годините, в които всеки ден доказваме сами на себе си моженето, знаенето, всичко онова, което правим.

Започнахте веднага да променяте програмата, започнахте няколко цикъла. Как ги измисляте?  

Нека не звучи нескромно, но идеите за тези цикли са мои. Разбира се, ние много коментираме. Ако не бяха колегите, нямаше как да тръгне „Ритъмът на Балканите“. Този сезон правим шестото издание. Започна благодарение на контактите на всички – на Недялко Недялков, на Пейо Пеев, Костадин Генчев, Ангел Димитров. Това са хора, които много пътуват по света, свирят с различни музиканти. Аз също много съм работил в Македония, Сърбия. За останалите проекти? Аз винаги съм имал много идеи. Някои успявам да осъществя, други оставям да отлежат и съм сигурен, че ще им дойде времето. Първият концерт от поредицата „Тайната на българските инструменти“ трябваше да бъде в края на миналия сезон, но той е изключително тежък за подготовка и това ме накара да го преместя.

Оркестърът за народна музика на БНР

Колко музиканти събрахте?

На финала свириха четиринадесет души. Много се гордея, защото извършихме огромна работа. То не беше само концерт, беше образователен очерк. Само за няколко дни има над 10 000 гледания, което е барометър за това какво сме направили. Всички казаха, че това е различен тип концерт. Първо, ние сме уважили инструмента, сложихме на една сцена стари и млади майстори, хора, които са дали много, и хора, които тепърва ще дават и са учили от предишните. Получи се истински празник. Още с първия концерт породихме голямо любопитство. Обаждат ни се и питат кога ще е следващият концерт и кой ще е следващият инструмент.

И кой ще е?

Най-вероятно ще представим гъдулката, но това ще бъде другия сезон. Цикличността създава устойчивост, освен „Ритъмът на Балканите“, така се роди и „Музика в портрети“ – проект, в който каним хора да разкажат за себе си, провокираме ги да изпеят или изсвирят съкровените си мелодии и песни. „Вокално-инструментални картини“ пък възникна, понеже ми липсваха останалите звена – хор и танцов състав. Трудно включваме танцов състав, въпреки че сме правили и такъв проект. Бяхме поканени в НДК на голямо събитие. С Картините искаме да възродим или да направим нови пиеси в този жанр. Има страхотни образци, а в ансамблите често колегите са на подчинение на танцовите състави и са превърнати в едни корепетитори, не винаги може да се усети блясъкът на тези вокално-инструментални пиеси. Правили сме и „Класиците на българската сватбарска музика“. Имаше изключителен интерес към този цикъл. Вече го спряхме, тъй като трудно се работи с този тип хора. Те са свободни по душа, по манталитет и трудно се слагат в рамка. Ние по някакъв начин рамкираме това, което правим, защото най-добрата импровизация е репетираната импровизация, на която ние много държим, тъй като всяко нещо, което правим, е добре измислено като форма. Интересни проекти сме имали с деца. Правихме „Приказки за малки и големи“. Бяхме поканили млади таланти, които свириха с нас. Ще продължим в тази посока, защото темата за качеството на средното и висшето музикално образование е сериозна. Има много примери как талантливи деца спират да свирят или да пеят и продължават с нещо, което ще може да ги нахрани, грубо казано. Ние даваме сцена, уважение на тези наши млади колеги, които в бъдеще, дай Боже, да бъдат част от нашия състав и да славят страната ни със своите умения. Правили сме и юбилейни концерти – за Коста Колев, Румен Сираков, Цвятко Благоев – един от основателите на състава. Отбелязахме 70-годишнината на един от моите колеги диригенти Добрин Панайотов, който почти десет години е бил диригент на този състав. Пъстро е, шарено е при нас и сме отворени за всякакви проекти. Много се гордея с тях. Всеки един може да бъде възстановен и представен отново. Така се случи със „Златната ябълка“ с Теодосий Спасов. С Петър Ралчев направихме „По пътя на съвършенството“. Предстои ни отново с Ралчев друг много мащабен проект.

България се слави с добрите си фолклорни училища. Наскоро и в Музикалната академия „Панчо Владигеров“ беше открит прием за фолклорни инструменти и пеене.

Много съм щастлив, че това се случи и че ръководството узря за подобно начинание, въпреки че малко плахо стартира. Единственото, което липсва, е средата. Пловдивската музикална академия, на която и аз съм възпитаник, има изключителни традиции. Има изключителни преподаватели, там поколения музиканти пращат своите деца. Тук тепърва ще се гради тази среда, трябва да я създадем ние – Нели Андреева, Георги Андреев, Ваня Монева, Недялко Недялков. Голям плюс е, че НМА е в София – град с много възможности за добра реализация. Надявам се, нещата да потръгнат с по-бързи темпове и да има интерес. По-лошото е, че малко деца завършват средните училища. Ако преди петнадесет години са завършвали 7–8 кавалджии и още толкова тамбуристи, гайдари, 20 певици, сега са много малко. Но пазарът е свободен и всеки има право на свободен избор. Надделява и социалният елемент, тъй като родителите предпочитат детето да е по-близо, за да нямат допълнителни разходи. Смятам, че в НМА тези специалности ще дадат своите плодове съвсем скоро.

Всички говорят за фолклора, който представя България пред света. Откъде идва вдъхновението за новите творци – не е ли всичко обработено, написано, преработено?

Автентичният фолклор рядко се изпълнява, въпреки че привлича огромно количество хора, например в Копривщица. Това, което слушаме масово като изпълнения от ансамбли, оркестри и певци, е обработен фолклор.

Фолклорът е добре на непрофесионално ниво. Професионалистите в България, които се занимават с фолклор, никак не са добре – и като заплащане, и като положение в обществото. Пълно е с клубове, където се танцува. Аз очаквах този бум на танцови клубове да създаде работа за музикантите, защото би трябвало да се танцува на жива музика, или да се правят много записи. Правят се записи, но танцовата гилдия си разменя mр3, свалени отвсякъде. Разбира се, никой не може да задължи някого да поръча музика на композитор, да си поръча музиканти да я свирят, да плати на студио. Трябваше танцовият и музикалният сектор да вървят ръка за ръка. Прекрасно е, че има толкова танцови клубове. Те може би замениха фитнес залите, в които човек ходи сам. А тук се хващат за ръце, както е от векове. Когато хората са в кръг, между тях протича енергия, тя създава усещането, че не си сам. Освен това се правят конкурси, събори (говоря за непрофесионалистите).
Но всички професионалисти са на минимални заплати. Освен това ансамблите са оставени на благоразположението на общините и зависят от местното ръководство. И тук нямаме национална политика, защото кметът може да кажа, че не му трябва ансамбъл, да го закрие, за да поддържа например няколко детски градини в района си.
Колкото до това дали всичко е написано и аранжирано… През последните 60–70 години българското сценично изкуство се е развило толкова, че вече е отделен жанр. Общувам с хора от съседните държави, те казват, че при нас нещата са на изключително високо професионално ниво. В Сърбия премахнаха традиционните инструменти, Белградският фолклорен ансамбъл е съставен от акордеон, цигулки и всякакви класически инструменти. В Скопие закриха оркестъра за народна музика. Има отделни хора, които свирят, но не са събрани на едно място, за да правят изкуство.

Вие самият пишете музика. Откъде идват идеите?

Правя много аранжименти. Когато трябва да се направи песен, мой пръв помощник е съпругата ми, която е изключителен професионалист. Тя е първият слушател на всичко, което правя. Но как се прави музика? Информацията, която е минала през главата ми, в един момент изкристализира. Идва някаква тема, която забравям, но след три дни си я спомням заедно с още нещо, което съм забравил преди пет дни. Записвам набързо на някакви хвърчащи листа или на диктофона на телефона. Всичко това се събира, сглобява се. Стоят например десет теми, които са готови да се развият. Лошото е, че не винаги има време за това. Все по-малко пиша музиката, която аз искам. Пиша музика, която трябва да напиша, защото това ми е работата.

Каква е музиката, която искате да пишете?

Красива, която доставя удоволствие на слушателите. Имам колеги, които пишат само за себе си. Не говоря за комерсиална музика, а за такава, която ще те накара да се усмихнеш, да размислиш, да се разплачеш дори, която да носи емоция, енергия.

Понякога някой световен изпълнител открива българския фолклор – Кейт Буш, Челентано. Това допринася ли за популярността на фолклора, или случаят с „Мистерията на българските гласове“ е по-добрият вариант?

Не знам дали това създава популярност. Българската музика представлява интерес за много хора по света. Те искат да я свирят, да я пеят или танцуват. За тях ние сме екзотика. Мисля, че по-правилен е пътят на „Мистерията“. Вложен е огромен труд в съвършената селекция – най-добрите композитори, най-добрите диригенти и аранжори, и виждаш съвършен продукт от гласове. Нашата най-лоша черта е, че ако в чужбина някой каже че еди-кой си състав е световноизвестен, ние чак тогава го признаваме.

Има ли полза от конкурса 7/8?

Има полза и от двата конкурса. В Чепеларе е този, който е само за фолклор. Симфоничният е много по-апетитен, заради големия награден фонд и за много мои колеги  композитори това е шансът да си чуят творбата, изпълнена от Софийската филхармония. Смятам, че повече хора трябва да участват в тези конкурси. Те вдъхновяват българските  композитори да пишат музика, това трябва да се поощрява. Често автори имат написани пиеси, които не могат да стигнат до програмата на различни състави, стоят в някое чекмедже и чакат своето време. Напоследък и колеги, които пишат симфонична музика, се обръщат към  фолклора и черпят теми или цитати. С нищо друго няма да учудим света, освен с фолклора, и то, когато е приложим в поп музиката, джаза, в симфоничната музика.

Радиото разполага с три изключителни състава. Но не свирите заедно. Спомням си само веднъж, на един юбилеен концерт, излязохте всички на сцената и изпълнихте заедно едно произведение. Няма ли кой да напише музика?

Да, беше на 80-годишнината на БНР. Тогава Георги Андреев написа по една част за всеки от съставите. Имаше идея за 90-годишнината от първото радиоизлъчване да напиша пиеса за всички радиосъстави, която да изпълним заедно, но събитието пропадна. Пиесата остана недовършена, но има идея това да се случи. Всъщност ние помежду си непрестанно правим колаборации. Най-вече с колегите от бенда. Понякога викаме колеги от симфоничния оркестър. Така че подобно изпълнение сигурно е въпрос на координиране.

Тъй като и Антони Дончев е композитор, може да се получи едно интересно надписване.

Да, много хубаво може да стане. Вероятно могат да се планират концерти за бъдещ сезон. С колегите сме в отлични отношения.

Аз много се радвам на вплитанията в различни видове музика: на проектите на Жорди Савал, в които участваше Недялко Недялков, и то като основно действащо лице… Последният много интересен проект е „Е струна“, в който българската песен се преплита с испанското фламенко. И дори спечели Латино Грами. Приемате ли това?

Да, когато е направено с мярка, с вкус, когато има идея. Жорди Савал прави изключителни неща с изключителни музиканти, но той има идея как да развие нещата, той разказва истории. Адмирирам такъв тип колаборации, защото скъсяват дистанциите и времето. Изтокът и Западът уж са токова далече, а в един момент ги виждаш на една сцена. Ние правим изкуство, което да даде енергия, да обогати хората духовно.

Димитър Христов (род. 1976 г.) е възпитаник е на СМУ „Филип Кутев“ в Котел и на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) в Пловдив със специалности „Дирижиране“ и „Композиция“. Едва 23-годишен започва работа като диригент на хора при ФА „Тракия“ под ръководството на проф. Даниела Дженева, а от 2009 г. е главен диригент на ансамбъла. Преподава „Оркестрово дирижиране”, „Инструментознание” и „Пеене в народен хор” в АМТИИ от 2003 до 2006 г. Главен художествен ръководител на ансамбъл „Пирин” – Благоевград, композитор на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград, директор на международния фестивал по творчеството на Дико Илиев „Алено мушкато“ – Оряхово, създател  на  етно-формациите „Булгара“ и „Дива река“. Автор на вокално-инструментална музика за фолклорни състави като „Тракия“, „Пирин“, „Пазарджик“, Северняшкия ансамбъл, „Ева квартет“,  както и на танцова и театрална музика за Националния балет на Русия „Игор Моисеев“, Националния оркестър на Русия „Н.И.Осипов“ и др. От октомври 2011 г. е диригент на Оркестъра за народна музика на БНР. Носител е на „Кристална лира“ 2016 в категория „Музикален фолклор“ за цикъла концерти със солисти инструменталисти и певци от балканските страни от сезон 2015/2016 – „Ритъмът на Балканите“.

Оркестърът за народна музика на БНР е създаден през 1952 г. През последните години съставът получи няколко значими награди.
2012 – „Златен век“ на Министерството на културата; „Кристална Лира“ на Съюза на музикалните и танцови дейци в България за цикъла концерти за 60-годишния юбилей на състава;
2015 – Голямата награда „Сирак Скитник“ за значим принос в развитието на БНР;
2018 – Наградата на Столичната община за цикъла „Ритъмът на Балканите“.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияЗа боата и венецуелската нишка
Следваща статияОбъркване на жанровете