Жена му се беше унесла. Откак се стовари на легло, дните ѝ минаваха така, на черни и бели промеждутъци. Петрушин излезе в тъмното коридорче и без да пали лампата, нахлузи на краката си галошите и заджапа в кишата към Орловото. Така викаха на едно павилионче, където се продаваше всичко, от батерии волт и половина до мандарини и саздърма, както и тесли, пирони, брадвички и кюнци. Срещу павилиончето, през улицата имаше вековен орех, около който бяха излели цимент и имаше две-три масички, заградени с пейки. Даже и сега, в това кишаво и студено време, пак имаше хора по пейките. Всеки си вземаше, каквото иска, или ракия в пластмасова чашка, или шише бира, сядаше около масата и чакаше да му дойде редът да каже нещо. Като видяха Петрушин, хората се оживиха. Въпреки напредналата си възраст, Петрушин още влачеше славата си на пръв селски чешит като костенурча коруба на гърба си. Той първо влезе в павилиона, каза да му сипят сто грама ракия и сетне отиде да седне навън при другите под ореха. Те тъкмо коментираха жеста със средния пръст.
– Да покажеш среден пръст не е проста работа – разсъждаваше Пантелей. Той вземаше миньорска пенсия и докато говореше, другите го слушаха. – За тази работа се иска дупце. Щото какво е средният пръст? Средният пръст е чиста псувня. Псувня без думи, и то от мъж към мъж. На жена среден пръст не се показва. Ама трябва да си готов да си понесеш последствията сетне, ако оня е по-ербап. Нали тъй? Има и друго. Да вдигнеш елегантно ръка и да покажеш среден пръст, не върви. Ръката трябва да е малко накриво, на кестерме, сякаш си хванал ръкохватката на косата и косиш.
Аз така веднъж, бях тръгнал с колата до града, ама ръсеше дъждец и си карам кротко, когато изведнъж ме задминава един камион, от тези тежките, дето карат чакъл и трошляк, фърчи, задмина ме, опръска ми стъклото и като ме задмина, взе че намали и взе да лази пред мен. Викам си, ай да ти айкам айката. Мойта кола я знаете, шкодичка, нищо работа, ама дадох газ и го задминавам. Той пак засили, фучи, задмина ме и пак тъй намали пред мен. Стъклото ми предното стана цялото на кал, като задницата на бивол. Чистачките само го размазват. Пак газ и го задминах отново. Отворих прозореца, изпънах ръка и му показвам среден пръст. Че като подивя оня камион. Като се юрна подир мен. Изкарах джигера на шкодичката, докато му избягам. Те шофьорите на тия камиони ходят да обядват на ханчето, мушнат по три бири и почва да им се лудува. Ама чакай бе, това не е играчка бе, братче, това са двайсет тона.
– Та така де, внимателно със средния пръст – завърши Пантелей нравоучението си. – Не знаеш кой е насреща и за колко пари акъл носи.
– Чухте ли какви мартеници пуснали в София? – обади се Кирето. Когато чу сутринта този виц на спирката, той после цял ден си го топлеше като камъче в джоба, за да може да го разкаже сега пред другите. Беше с леко изместен център в мозъка, но това не му пречеше на няколко пъти да печели областните турнири по шах. Сега живееше тъжно, майка му и баща му починаха и той самотуваше. – Мартеничките вече не били две, а три – Пижо, Пенда и Дженда.
И сам избърза да се засмее на вица, тънко, усукано, сякаш някой изкара две-три стружки от гърлото му.
– Абе, Кире – млясна Нико. – Абе ти какви ботуши си обул, бе?
Кирето смутено погледна към краката си. И другите се наведоха да му видят ботушите. Киро беше обул старите гумени ботуши на майка си, едни такива на звездички. Сигурно нямаше какво друго да обуе в тази дивашка лапавица.
– А, Киро, ти май нещо, а? – продължи да мляска Нико.
– Остави човека – обади се Кайцата. Той през лятото работеше в Германия, през зимата си идваше тук. – Не виждаш ли, че тези ботуши са унисекс. Стават и за мъж, и за жена.
– Чакайте да ви разправям една история – обади се Петрушин. – Бях се хванал преди време да гледам овце, ако си спомняте. Уж добра порода, ама млякото под очакванията ми. Казаха ми да отида в Краинци, да си взема коч от сой. Отидох, пазарих коча, верно, хубав коч, с нос като на грузинец, къдрав, докарах го в ремаркето. След два-три дена ме среща Лалчо. Те са те избъзикали, вика ми. Дали са ти сляп коч. Решили са да ти смачкат козирката. А аз му викам – че аз не съм го взел коча да чете вестник.
Смехът разлюля крушката, закачена на един клон на ореха над масата.
– Айде, че изтървахме новините – каза някой.
И мъжете един по един започнаха да стават и да си вървят. Останаха само Пантелей и Кирчо.
– Чичо Пантелей, ще ми дадеш ли три лева? – помоли Кирчо. – Че за какво са ти бе, Кире? – попита Пантелей, докато ровеше монетите в джоба си, макар че знаеше за какво са му.
– Ами тъй, още не са превели социалната пенсия.
Пантелей знаеше за какво са му. Когато се стъмнеше хубаво и улиците се опразнеха, Киро щеше да мине през мостчето над дерето и да отиде до Дома, на онова място, където оградата е паднала. Там щеше да свирне три пъти и от Дома да излезе едно от големите момчета. То щеше да вземе трите лева и после да изведе Изабела.
И двамата, Кирчо и Изабела, щяха да се скрият за малко в храстите.
