0
1319

Оруел в Стара Загора

Върви човек, а всъщност – гола кукла.
Румен Леонидов и ФСБ

В момента, в който пиша този текст, в Държавния куклен театър в Стара Загора тече 11-ото издание на Международния куклен театрален фестивал „Пиеро 2019“. С над 20 участници от близо и далеч, с богата и пъстра програма, с иновативни и креативни представления, с изследваща и изпитваща творческа лаборатория, „Пиеро“ се утвърди като едно от много интригуващите и грабващи театрални събития в България. Благодарение на усилията на екипа на театъра и особено на неговия директор Дарин Петков кукленото сценично пространство се превръща не само в място за забавление, но и за експерименти и търсения. Едно от тези търсения е спектакълът „Последният човек“ по мотиви на романа на Джордж Оруел „1984“ с режисьор Веселка Кунчева.

Веселка Кунчева според мен в момента е един от най-интересните и талантливи български режисьори. Дори с неуспехите си, защото тя не спира да провокира както себе си, така и публиката. В творчески тандем с художничката и сценограф Мариета Голомехова те са автори на може би най-добрия български театрален спектакъл, реализиран след 1989 г. – „Вграждане“ на Държавния куклен театър в Пловдив. Една експресивна постановка с много фантазия и оригинални решения, тя продължава малко под час, но се задържа в съзнанието завинаги. Мит, превърнат в бляскаво представление. Тяхната съзидателна двойка направи силно впечатление още с първите си проявления – „Голямото кихотене“ в Столичния куклен театър по текст на Мария Станкова, пак там с „Пинокио – забранено за деца“ (текст Ина Божидарова по Карло Колоди, с участието на Марий Росен). След това последваха много успешните „Аз, Сизиф“, „Момо“, „Страх“, прекрасната постановка на „Мария от Буенос Айрес“ на Пловдивската опера, не толкова успешните, но предизвикателни „Дама пика“, „Последното изкушение“, „Животът бяс“… „Последният човек“ е поредното доказателство за това, че Веселка Кунчева не се страхува да посяга към големите текстове, да ги адаптира режисьорски с помощта на Мариета Голомехова по свой образ и подобие и по този начин да търси отговор на вечните „проклети въпроси“…

Освен на проклетите въпроси, „Последният човек“ е феномен и за друго: Веселка Кунчева е може би един от най-ревностните следовници на Рихард Вагнер на българска земя с неговото естетическо кредо за Gesamtkunstwerk, всеобщото (тоталното) произведение на изкуството. Картина, звук, глас, светлина, актьорска игра, кукли (в „Последният човек“ няма компютърни и видео изображения, толкова модерни напоследък; и кукли няма – самите хора са кукли) – всичко това се синтезира в цялостен естетически конгломерат, неподражаем и неустоим. Такъв подход обаче крие риск от разрушаване или поне затормозяване при срив на някоя от системите: при Оруел в Стара Загора такъв срив се получи със звука – прекалено агресивен и мощен, заглушаващ и объркващ адекватното възприятие. Но това са проблеми, които са решими с минаване на времето и с улягането на спектакъла, така че за тях не берем гайле. Ако има нещо, което специално мен ме подразни повече, това са твърде директните, плакатно звучащи послания – ставащото на сцената е достатъчно мощно, за да се допълва с претрупани лозунги. Особено това личеше при репликите на Милица Гладнишка (Големият брат, или по-скоро Голямата сестра): ясно е, че това е субект, за когото властта е над всичко – със самото си поведение, облекло и жестове Той/Тя умели ни демонстрира всичко това, така че да се преповтаря тази му страст и с думи – няма нужда. Мисля още, че пропуск (или по-скоро не добра прицеленост) е решението акцентът да се постави тъкмо върху нейния герой, Big Brother-а, а историята на Уинстън (Смит) и Джулия да бъде само маркирана. Прочее, Веселка Кунчева има този навик да взема големите произведения единствено като повод за собствените си артистични и словесни построения; в това отношение двамата със Стефан (Теди Москов) си приличат твърде. Приличат си още по фантазията, креативността, игривостта (партньорството с Мариета Голомехова за Веселка Кунчева тук е от изключително значение), но – за разлика от Теди Москов, при когото хуморът, комичният скеч, смехът и иронията са абсолютно необходими, при Веселка Кунчева те обикновено (да не кажа изцяло) отсъстват. Тя е, бих казал, загрижен режисьор, дори навъсен понякога, сърдит и начумерен; прави своите спектакли, за да освести, не да развесели. Разбира се, това не значи, че те не грабват и че ти не се забравяш; просто начинът е инакъв, по-тягостен.   

Това обаче, в което Веселка Кунчева е ненадминат майстор по българските сцени, е усетът ѝ за ритъм, за темп, за смислови повторения, които усилват напрежението до почти кресчендни височини. Тя прави своите спектакли, както се прави музика, и тази нейна музика е по бетовенски въздействаща. Не по моцартовски – този въздушен елф, а именно по бетовенски – този намръщен нибелунг, способен да проникне до най-дълбоките кътчета на душата ни. По същия начин прониква и Веселка Кунчева тъкмо с наистина виртуозното си владеене на ритъма: всяко повторение е на мястото си, всяко движение е логично следствие от предходното, всеки жест е премерен и прецизен. Като прибавим към това нейно умение и непресъхващото въображение на Мариета Голомехова с нейните почти халюцинаторни визуални решения – сценографски, костюмографски, куклени, насреща си получаваме представление, което те поглъща целия. Не можеш да си поемеш дъх, пък и не се сещаш да си поемеш – дотолкова случващото се на сцената те е завладяло. В „Последният човек“ например това завладяване става с перфектно измислените хора-телевизори, с кутиите, в които те са наблъскани – цялото това тясно пространство, където едва се диша, каквото в действителност представлява тоталитарната държава. Вариантът на „1984“ на Веселка Кунчева в Старозагорския куклен театър навява същото онова настроение за безизходност и безнадеждност, за примирение и апатия, което някои от нас добре си спомнят за младите си години, когато усещането беше: „Този лагерен режим е вечен, този Тодор Живков е вечен!“ Слава богу, оказа се, че не са, и благодарение на това НЕ-СА днес гледаме „Последният човек“ и му се възхищаваме. Той обаче, от своя страна, ни предупреждава – това е най-важното му послание: внимавайте, хора, много лесно е от човеци да се превърнете в човеци кукли, в голи кукли, в последни човеци, чийто единствен избор е да нямат избор. Като Уинстън. Като Джулия. Но не и Джордж Оруел.

Веселка Кунчева, Мариета Голомехова, техните партньори и съратници – също НЕ!         

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияСлово за девството
Следваща статияВсички сме поразени!