Последната и най-пълна публикация на „Дневниците“ на Джордж Оруел ни го разкриват в неподозирана светлина – педантично записващ си всяко събитие, особено болестите си, и най-вече – силно подвластен на антисемитски настроения. Кой в действителност е Джордж Оруел?
От романа „1984” на Джордж Оруел знаем, че той е възприемал дневника като потенциално бунтарска форма. Дневниците не са незаконни в света на „1984”, защото там нищо не е незаконно – законите на провинция Първа писта са анулирани. Въпреки това главният герой на Оруел Уинстън Смит добре разбира последствията от това да повери личните си мисли и наблюдения върху лист хартия много преди да вземе писалката и да напише „ДОЛУ ГОЛЕМИЯТ БРАТ”. Оруел пише: „Ако го откриеха, почти сигурно го очакваше смърт или най-малко двайсет и пет години тежък принудителен труд”. Докато се подготвя да напише първите си изречения, Смит се пита защо си води дневник и в същото време изказва предположението, че това е послание към бъдещето, към все още неродените.
Дневниците са не само времеви тунели за поколенията или бунтове срещу държавата, а както и самият Смит осъзнава, те в крайна сметка служат и като самостоятелно написани досиета, доброволни обвинителни актове и признания. Оруел установява това по време на авантюрата си като доброволец в Испанската гражданска война, когато през 1937 г. по време на внезапна проверка полицията конфискува един или два от военните му дневници от хотелската стая на съпругата му в Барселона. Според Питър Дейвисън, изследовател на Оруел, има голяма вероятност въпросният дневник да е препратен към Москва – където той е смятан за враг на комунизма – и да е станал част от архива на тайната съветска полиция (НКВД).
Друг дневник на Оруел от средата на 20-те години на ХХ век „изчезва по време на акция”, когато той служи като колониален полицай в Бирма. Досега дневникът не е открит и вероятно никога няма да се появи на бял свят, въпреки че през 1934 г. в романа си „Бирмански дни“ Оруел разказва една измислена история за случилото се в Бирма. Оцелелите единадесет тетрадки са събрани и издадени тук под подходящото заглавие „Дневници”, при това експертно коментирани от Дейвисън.
Фантазирайте колкото си щете за загубените ръкописи на Оруел, но си губите времето. Оруел е автор на шест романа, като повечето от тях не са особено автобиографични; както и на три документални книги, стотици рецензии, уводни статии, есета, а също и памфлети, стихотворения, радиопрограми и военни комюникета. Той е изключително добър в превръщането на суровия материал от личните му бележки и дневници в нещо по-рафинирано, за което свидетелстват добре познати творби като „На дъното в Париж и Лондон”, “Пътят към Уигън Пиър” и „Почит към Каталония”. Нищо друго не е в състояние по-добре да ни разкрие Оруел.
Ето защо възможността „Дневниците” да ни разкрият един нов и неочакван Оруел – или пък нов и не чак толкова добър – лесно може да се отхвърли. Това е факт, независимо дали сте на страната на Кристофър Хиченс – възторжен интелектуален последовател на Оруел, автор на увода към това издание, или пък на страната на покойния Александър Кокбърн, интелектуалец с леви убеждения, който нарича Оруел „доносник” и твърди, че е издавал комунистите (което в действителност е така).
„Дневниците” обединяват пространните, разпокъсани записки на Оруел за домашния му живот (за броя яйца, снесени от кокошките му, за богатата реколтата от градината, времето, цената на различни суровини, пристигането на дойната коза, за птичките, забелязани по време на разходка), заедно с по-значими бележки. Така че всички можем да сме радостни от публикуването им. Трябва обаче да добавя, че тази книга не е „нова”. Преди две години тя бе издадена във Великобритания, а много от най-добрите страници са публикувани и по-рано. Всеки път, когато подчертая някакво впечатляващо изречение от американското издание и го пусна в “Гугъл Книги”, го откривам във вече съществуваща книга за Оруел.
Например: „И все пак не мога да ги накарам да се отнасят с мен като с наистина равен”. Така Оруел се жалва от пролетариите през 1936 г., когато събира материал за това, което в бъдеще ще се превърне в „Пътят към Уигън Пиър”. Тази записка от дневник може да се открие в „Събрани есета, журналистика и писма на Джордж Оруел” (1968), както и в „Пълно събрание на съчиненията на Джордж Оруел” (1998). „Нашите предавания са напълно безполезни, защото никой не ги слуша” – това е казано от него на 5 октомври 1942 г. по време на службата му за Би Би Си в Индия. „Гугъл Книги” разпознава този цитат в множество книги за Оруел. Същото се отнася и за: „Очевидно повечето англичани нямат представа, че има френски книги, които не са порнографски”, което е написано от него на 27 август 1931 г.
Разбира се, някои възторжени почитатели на Оруел ще посегнат към „Дневници” с надеждата, че в тях ще открият пътя, който авторът прокарва от първите наблюдения до завършената творба. Ала тези читатели ще останат разочаровани. Изглежда, че Оруел има два начина на писане: копие за публикуване и лични записки. Според Дейвисън, Оруел е набирал дневниците си на пишеща машина от ръкописно копие, като е правил промени в движение или пък ги е добавял по-късно с писалка. (Понякога съпругата му Айлийн О’Шонеси е набирала текста). „Дневници” доказват, че най-доброто писане става чрез мозъка – преди да се хване писалката или да затракат клавишите на машината – а не чрез преработване.
Самият Оруел подкрепя до известна степен тази идея в един откъс от дневника си, писан на 30 март 1948 г., където разсъждава за трудностите, които среща в изграждането на смислен параграф или дори на изречение, докато е болен. Той е бил добре запознат с усещането да си болен – болестта е била негов спътник през целия му живот. Приятелят му от детинство Сирил Конъли си спомня, че Оруел е бил склонно към респираторни заболявания и бронхити дете, което впоследствие той е отдавал на „нарушения на бронхиалните пътища и на поражение в един от белите дробове.” Оруел си предизвиква сериозни респираторни усложнения чрез доживотния си тютюнев навик, с който се сдобива в младежките си години. В Бирма той е повален от денга (1), което води до хроничен бронхит. Неговият биограф Д. Дж. Тейлър пише, че докато навърши 34 години Оруел е „страдал четири пъти от пневмония” – смъртоносна болест преди откриването на антибиотиците. По-късно идват грипът и туберкулозата, която в комбинация с тютюнопушенето разрушава дробовете му и довежда до неговата кончина на 21 януари 1950 г., когато е едва на 46 години.
При напускането си на лазарета през 1948 г., Оруел пише:
В случаите на дълго заболяване, когато си слаб и без апетит, но нямаш температура и не изпитваш болка, имаш чувството, че мозъкът ти е в нормално състояние. Мисълта ти е пъргава както винаги, интересуваш се от същите неща, изглежда, че говориш нормално и можеш да четеш неща, които би прочел по всяко време. Едва когато се опиташ да пишеш, дори и най-обикновените и прости вестникарски статии, разбираш че положението в черепа ти се е влошило. В самото начало е напълно невъзможно да напишеш каквото и да е. Съзнанието ти се насочва към някакъв въображаем обект, а не към този, с който би трябвало да се занимаваш, а и самото писане ти става непоносимо досадно… Освен това нямаш и никакъв контрол над езика, по-точно не може да се сетиш за нищо, освен плоски и очевидни изрази; добрите, ярки фрази никога не ти идват на ум. И дори когато навикът ти за писане започне да се завръща, изглежда сякаш губиш последователност.
Самостоятелно поставената диагноза казва повече за изкуството на писане от дузина наръчници, които се продават в книжарниците.
Другаде в сборника Оруел представя суровия репортерски материал със значително по-малко терзание. Да вземем за пример просторното описание на слизането в пълния мрак на мините с „инструменти за добив на въглища”– този завършен разказ намира място в „Уигън Пиър”. Хрониката на Оруел за миньорите, които вадят и транспортират въглища на повърхността, подражава на трактата на Херман Мелвил за разчленяването на кита в „Моби Дик”. Прозата му огрява с любов миньорите, вършещи работата си. Оруел пише: „На повърхността, облечени в неудобните си дрехи, те са като нормални хора, в повечето случаи дребни и не правят впечатление”. „Под земята, когато ги видиш разсъблечени, всички те, млади и стари, имат невероятни тела, като всеки един мускул е очертан и те са с удивително тънки талии. Видях някои от миньорите да отиват в баните. Както можех и да предположа, те са начернени от главата до петите. Така че обикновеният миньор, който няма достъп до баня, би трябвало да бъде почернен от кръста надолу поне шест дни в седмицата.”
Дневниците, който обхващат времето от 1931-1949 г. не са водени непрекъснато. Няма нищо вписано от края на 1931 г. до началото на 1936 г., нищо от 1937 г., липсват каквито и да е данни между края на 1942 г. и май 1946 г. Броят на страниците в дневниците намалява, когато той работи над някаква определена книга като „Уигън Пиър”, или пък върху статия за списание, какъвто е случаят със записките по брането на хмел, които той тутакси префасонира за есето „Новият политик”. Същото е и в случаите, когато е зает с една определена тема и има нужда, за да прочисти съзнанието си, да създава отчетливо конструирани страници. Някои от липсите могат да се обяснят с усилената му работа по други текстове. Такъв например е случаят по време на Втората световна война, когато е в ролята на пропагандатор за Би Би Си и на военен кореспондент за „Обзървър”, за които предава от Париж след освобождението, както и от Германия.
В „домашните” си дневници от Мароко (1938-39 г.) и от остров Джура в Шотландия (1946-47 г.) Оруел събира и трупа всекидневни наблюдения, така както колекционерите на кибритени кутийки пълнят чекмеджетата си с тях. Тази любов към описанията се проявява често в публикуваните му творби и особено видима в есето му „Признанията на един рецензент” от 1946 г., в което той описва „детрита”, който го заобикаля. Става дума за цигарени угарки, недопити чаши с чай, неотворени писма, неплатени сметки и купища с книги, чакащи да бъдат рецензирани. Оруел много прилича на биолог в повечето страници, отделени на неговото домашно всекидневие; той разпознава и именува птици, както и техните любовни песни, пише подробно за ловните стратегии на видрите, които наблюдава.
Ето откъс от домашните му дневници от 3 февруари 1936 г. Авторът на дневника Оруел пуска бележка по тунела на времето до Оруел романиста с цел да му припомни един ден да използва „най-меланхоличния шум”, идващ от движението на пукащ се лед. Той пише: „Бележка: да се използва в роман и да се сложи празна кутия от „Крейвън А” да се люшка между леда”. („Крейвън А” е била марка цигари). Прерових подробно творбите на Оруел, за да видя дали посланието е довело до резултат, но не открих подобно нещо. От друга страна не е нужно да се търси много, за да се открие как Оруел превръща наблюденията си за добитъка в художествена проза.
В своя увод Хиченс коментира, че ако човек чете страниците от Мароко, не би предположил, че в същото време Оруел е съчинявал и писал романа „Още въздух”, отнасящ се до Англия преди Първата световна война. На 29 септември 1938 г. Оруел пише: „Обикновено обръщам внимание на всички неща, които виждам, но не съм сигурен как ще мога да ги използвам след това.” Очевидно климатът в Мароко е успокоил дробовете му, а дневниците са стабилизирали съзнанието му.
За хронично болен човек Оруел не отделя много време за здравословното си състояние в дневниците. Дори когато пише от болничното легло, той избягва да се вайка. „Напоследък не се чувствам добре, за да пиша в дневника” е отбелязано от него на 19 декември 1948 г. и то по-скоро като извинение, отколкото като самосъжаление. Вероятно Оруел не е бил стоик, а просто се е приучил да приема за нормални пристъпите от кървава кашлица, по същия начин, по който в Лондон са приемали за нормални въздушните бомбардировки по време на Светкавичната война (Блицкриг) и са ги наричали „голямата досада”. Вероятно Оруел е успял да се примири с редовните пристъпи на различни болести, защото приравнява заболяването с творческия акт: „Писането на книга е ужасно, изтощително страдание, подобно на дълъг пристъп на някаква болезнено заболяване”, отбелязва той в есето си „Защо пиша” от 1946 г.
На фона на всички непоколебими сблъсъци на Оруел с жестокостта в света като цяло, дневниците хвърлят светлина и върху една тъмна и дълбоко лична тайна: предубеждението на автора към евреите. Оруел очевидно демонстрира два подхода в творбите си. В собствения си бележник напада тайно евреите, докато публично заклеймява подобно тесногръдие в есето си „Антисемитизъм в Британия” (1945), в което осъжда антисемитизма като „нещо безумно”. При едно от пътуванията си из Лондон по време на Светкавичната война той посещава три метростанции, които служели и за бомбоубежища. Там той пише, че е видял: „доста повече евреи от нормалното за тълпа с такъв размер. Лошото на евреите е, че те не само бият на очи, но и минават всякакви граници, за да изпъкнат. Страховита жена от еврейската етническа група, обичаен карикатурен образ за евреин в комиксите, слезе от влака на „Оксфорд Сиркъс“, като удряше всеки, който й се изпречеше на пътя.” По-нататък Оруел пише: „Имам чувството, че евреите, тоест европейските евреи, биха предпочели социална система на Хитлер пред нашата, ако той не ги преследваше.”
В дневника си от периода на брането на хмел той е много разярен от един „малък 18-годишен евреин от Ливърпул, абсолютен гамен.” Оруел дори не удостоява ливърпулеца с име и през цялото време го нарича „евреин”.
Не познавам никой, който да ме е отвратил толкова, колкото това момче. Той беше лаком като прасе, непрестанно се ровеше из кофите за боклук и имаше физиономия, която напомня на някакъв подъл лешояд. Начинът, по който говореше за жените и изражението на лицето му бяха толкова гнусно покварени, че чак ми се повръщаше. Никога не можахме да го убедим да измие повече от носа си и едно малко кръгче около него, а самият той доста небрежно споменаваше, че имал няколко вида въшки.
Не знам кое е по-забележително тук: самоувереността на Оруел, че може да разпознава евреите, изчисленията му за точния процент евреи, които би трябвало да избегнат смъртта като се втурнат в метрото, или пък неговата преценка за отвратителните, алчни, натрапчиви хора, които той разпознава като евреи.
Евреите са споменати в романите на Оруел, но там той не ги критикува безпощадно. Въпросът е дали Оруел заслужава същото опрощение въз основа на публикуваните си твроби, с което някои удостояват Хенри Луис Менкен, доколкото неговите антисемитски коментари се ограничават до непубликуваните му ръкописи? Дали трябва да прибегнем и до други обосновки в защита на прикрития антисемитизъм на литературния свят? Като се има предвид, че прегрешенията на Оруел са вършени в не толкова просветено време, че като цяло Англия не е била приятно място за евреите, че фобията му от евреите е само частична и така нататък?
В своя увод Хиченс пише, че е отвратен от предразсъдъците на Оруел спрямо евреите, налични в тези дневници, но не произнася някаква присъда отвъд подразбиращия се читателски отговор.
Човек би очаквал Хиченс, който така красноречиво е писал за антисемитизма, както и за собствения си еврейски произход, да разгледа тази тематика в увода си. Той приема, че демонстрираните погнуса и отвращение от страна на Оруел към всички глупави и нечистоплътни хора, както и че пренасочването на цялата му мизантропия и ксенофобия към други етнически групи са само „период в собствената еволюция на Оруел” към по-голяма толерантност. Хиченс погрешно приема проблема като смущаващ тик на един уважаван мислител и писател. Което е срамно: като позволява на Оруел да се измъкне, той отбягва едно по-задълбочено разглеждане на това какво означава да си обществен защитник на толерантността и какво означава да си тесногръд човек.
Според Дейвисън Оруел не е полагал усилия да опази ръкописите на публикуваните си творби. Вероятната причина за оцеляването на първите варианти на „Фермата на животните” и „1984”, както пише Дейвисън, е, защото Оруел „не е живял достатъчно дълго, за да ги унищожи.” Но той е ценял своите дневници и се е погрижил те да оцелеят, в случай че в следващия роман му потрябват меланхоличните звуци на пукащия се лед, или пък за да събуди спомените за Светкавичната война, или вълнуващата гледка на птичката жълтоглаво орехче.
С изключение на пренебрежителното отношение на Оруел към евреите, „Дневници” съответстват на това, което вече знаем за този автор. Оруел е като у дома си в тези дневници, които е писал за лична употреба, а не за поколенията. Той е вярвал на тези страници, чийто основен предмет е бил светът, а не Джордж Оруел, а още по-малко духовността на Джордж Оруел, едно пространство, в което няма вход за външни лица.
За Оруел писането е болест, с която човек не може да се справиш по-добре на печатните страници, отколкото в личните страници на дневника. Колко автори биха се съгласили с тази гледна точка днес?
Джак Шефър е колумнист на „Ройтерс” в ресора преса и политика.
Превод: Божидар Бакев
Бележки
1. Острозаразна тропическа треска – Б. пр.
2. Мъртва органична материя, която се получава при умирането на организмите или в резултат на жизнената им дейност – Б.пр.