Понякога искам да съм дете, само за да присъствам на среща с писателката Весела Фламбурари. Положителното ѝ отношение към света се усеща от всяка една страница на нейните книги, освен това тя е изобретателка на фантазии. В творбите ѝ малките читатели са въвлечени във фантазен свят, пълен с приказни герои, които изпитват всички човешки чувства, без да се срамуват от това. Страхът не е толкова страшен, ако бъде „преведен“ от писателя на детски език. Весела живее от години в Атина, което не пречи сърцето ѝ да тупти за българските деца, а новите ѝ книги да са чакани с най-голямо нетърпение. За съжаление реалността, в която всички заживяхме, е свързана с войната в Украйна, нека разберем как това се отразява на една детска писателка.
***
Обликът на човечеството се променя всеки един изминал ден, как се справя Гърция като нация след започване на войната в Украйна? Усеща ли се дух на емпатия и взаимопомощ?
На Балканите хората са светли и се грижат за живите в беда. И никой не е неутрален! Не можеш да си неутрален, когато тук помощ е нужна всекидневно – за хората, попаднали в природен катаклизъм (наводнения, земетресения, невиждани пожари) – или за хората, които бягат от войни. През 2015 г. военните катери спасяваха в продължение на месеци по 800-900 души на ден от морето, така че тук спасяването на бежанци има традиция и история. Една гръцка бабка, която бе отхранила няколко десетки бебенца-бежанчета, бе предложена за Нобел за мир.
Сега в България и Гърция се грижим за европейци в огромна, тъмна и отчайваща беда. Невероятно е това, което става в самото европейско сърце, но е тъжен факт. Трябва да помогнем! Заради многото бедствия от най-различен характер, Гръцката държава е отработила механизми за помощ, които успяват да реагират бързо и да изпратят пари там, където са нужни – на хотели, които посрещат и хранят бежанците, на организации, които събират помощи, на държавните болници, които лекуват хората безплатно (тук е принцип, че при спешни случаи хората първо се лекуват, а после се пита откъде ще се плати болничният им престой). Съпругът ми е лекар-анестезиолог във водеща атинска болница и ние, като семейство, помагаме за купуването на лекарства и болнична помощ за бежанците. Всичко е свързано с държавата, нищо не е оставено само на частните организации и ентусиазма на обикновените хора. Въпреки че, както показва примерът с бабката, ентусиазъм никак не липсва. Министър-председателят тук предложи идеи на Брюксел за всякакъв вид помощ за Украйна (без да се притеснява, че ръководи „малка“ държава). Балканите са прекрасно място! Балканците сме чудесни и трябва всеки ден да си припомняме това. Живеем на приказно място, а истинските приказки ни учат да различаваме добро от зло. Нека пазим добрите герои в сърцата си, а злодеите да превръщаме в история.
За разлика от България, Гърция няма тежко комунистическо наследство, смяташ ли, че този факт допринася за различния светоглед на гърците? Какво от философията на съвременните гърци можем да култивираме ние, българите?
Манталитетът на балканеца е много сходен и в светлите, и в тъмните му прояви. Разлики се появяват в светлосенките. Разбира се, светлосянката е способна да промени една картина в голяма степен. Липсата на остатъчни от комунизма паразитози се вижда в отношението на гърците към земята. Въпреки хроничната липса на естествени сладководни басейни, тук всяка възможна педя, обработваема земя, е засята и дава плод под струите на поливно производство. Гръцките села (дори и планинските) са живи, в тях има деца и училища. Млади хора има дори по малките островчета, за които водата идва с кораби. На полицаи, учители и лекари, които искат да живеят на малък остров, се дава безплатна земя, ако се заселят и живеят на островчето десет години.
Гърците са останали по-сантиментални от нас, що се отнася до семейните ценности и пренасят този сантимент и върху „чуждите“ деца. Тук всички деца са общи деца. Това отношение се проявява в умиление, заявено от километри, но и в поддръжката на „чуждите“ деца, като децата на бежанците и в поддръжката на „чуждите“ майки с деца, които търсят помощ в Гърция.
В последните месеци заживяхме в едни несигурен за бъдещето си свят, какъв е той, наблюдавайки го през очите на децата, които срещаш?
Мисля, че светът се променя към добро. Пандемията, а сега и войната в Европа, ни притискат и принуждават да правим общности. Показват ни, че без да даваме и получаваме подкрепа, просто няма как да оцелеем. Това важи, както за отделния човек, така и за държавите. Светът някак стреснато разбра, че е свързан, защото една пандемия го превзе буквално за дни. Сега светът, отново стреснато, научи, че инфекцията на агресията и войната, може да го погуби също буквално за дни. И светът се обединява. Обедини се срещу пандемията: като стъпиха на стари научни открития в областта на ваксините, учените успяха за невероятно кратки срокове да открият ваксини, а скоро и лекарства против болестта. Сега сме свидетели на невиждано обединяване срещу войната. Това е общност, която се получава за първи път в историята. Пътят ѝ не е лесен, но дава надежди, че мисленето на хората се променя и излиза от тесните родови, етнически и политически рамки. Децата са част от нашето общество. Неразделна част. От децата си не можем да скрием нищо и колкото по-бързо го разберем, толкова по-добре. Те живеят в нашия възрастен свят и не можем да им спестим нищо. Не спестяването, а откритото споделяне и ръката с която ги подкрепяме им помагат да се справят в страшния свят, който сме им подготвили. Единственото лекарство е общността – семейството и приятелските групи, в които има, както малчовци, така и закрилящи възрастни. Това са единствените истински „континенти“ на спокойствие, любов и градеж, които можем да дадем на нашите деца.
Могат ли приказните истории да лекуват психическите травми от война или други катаклизми? Има ли начин да използваме детската фантазия за преработване на информацията и справяне с действителността?
Интересното е, че отговорът на твоя въпрос са всъщност добре написаните приказки (приказни романи), които често са „табу“ за родителите. Приказките, в които по приказен начин се среща смърт, изоставяне, сирачество, лъжа, страх, насилие, унижение, гавра с невинността… Все неща, с които повечето родители не искат в никакъв случай да се сблъскват в детската литература. Защо не искат? Защото им става страшно. Страшно, дори от мисълта, че на детето може да му се случи нещо страшно. И ето, че се получава омагьосан кръг. Страх ни е да четем на децата за страха. Страх ни е от детската реакция, срещу нашия изпълнен със страх свят. Но, както казах и по-горе, детето, искаме или не, бързо научава, че страшните неща са реални. Значи важният въпрос е: Как децата ни да разберат, че могат да излязат победители от страшните неща в живота? И тук моят (и не само мой) отговор е, че единственият познат начин децата ни да разберат, че могат да побеждават в живота, е принципът на фантазирането. Друг работещ начин няма. Честъртън е казал: „Още от раждането си детето знае, че дракони съществуват. Единствено приказката обаче е в състояние да го научи, че драконите могат да бъдат победени!”
А приказката, някога се е случвала. Някога, в зората на човечеството, хората са подлагали децата си на едно религиозно-мистично въвеждане в начините за живот на възрастните. Достигайки определената за встъпване в ритуала, възраст, децата са били изпращани в горите. И ето, че вече можем да дадем имена на тези деца: Палечко, Снежанка, Хензел и Гретел, Златка – златното момиче и Братчето – еленче. В горите на света децата научавали вярванията и преданията на човешката общност. Разказвали им ги учители-дарители. А магьосниците от рода ги подлагали на истински изпитания, заплашващи съвсем реално живота им. Накрая им бил връчван, запазен специално за всеки от тях дар – или оръжие, или предмет от бита (също като вълшебните дарове).
А връзката между всяко едно съвременно дете и Палечко се дължи не само на психологическа, „но и на една много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта“ (Джани Родари) причина. Палечко, Снежанка, Хензел и Гретел, Златка – златното момиче и Братчето-еленче – всички тях ги свързва едно, те всички са сираци или изоставени деца. Те всички носят архетипа на „Сирака“ в себе си. Говоря за архетип, тоест за дълбоките вътрешни чувства и емоции на детето, а не за сирачество и загуба в реалния свят. (Според учените, „архетипът“ е нещо като много стар калъп, по който се формират душичките на всички хора от древността, та чак до сега. Открити са няколко на брой архетипи.) Може на родителите да им се струва, че в реалността всичко е наред, но това съвсем не означава, че детето им няма да премине през архетипа на „Сирака“ и „Отхвърления“ в процеса на своето израстване. Този архетип се наблюдава най-ясно през пубертета, когато родителите изведнъж откриват, че малкото им, сладко и добро дете вече го няма, а на негово място се е появило едно нервно, избухливо или затворено в себе си, „чуждо“ същество.
Дори без войни и пандемии, чувството, че си в кожата на архетипа „Сирак”, е изключително болезнено. Светът става заплашително място. Пълен е с капани и отвратителни, зли хора. Водещата емоция в този архетип е страхът. Основната му цел е оцеляването. Архетипът „Сирак“ води към много пропадания, но само към едно постижение. Постижение е откритието, че войната, страданието, болката, загубата, бедността и смъртта са неизбежни. Че са част от живота. Колкото по-големи са били надеждите и илюзиите в началото, толкова по-силно „Сиракът” ще се сблъска с болката и гневът. „Сиракът” жадува за връщане към безпределната невинност, когато любещите майка и баща са го накарали да вярва, че всичко в живота е само светлина и радост. Чувството му за безсилие става непоносимо. Копнежът по безпределната невинност и по родителската любов, която не иска нищо в отплата, е чисто детски копнеж. „Сиракът” се чувства отделен насила от този „първичен рай“. Желанието да открие отново „рая“ го принуждава да тръгне по пътя на израстването. Достигането на осмислени и нови висоти на доверие към себе си и към другите, постигането на нов оптимизъм за собствения живот е дълго и бавно. Но именно архетипът на „Сирака” е призван да започне това изкачване. Крайната му задача е да се научи да вярва на себе си и на собствените си сили. Иначе ще се превърне в инфантилен голям човек. А не мисля, че има родител или педагог, който съзнателно да пожелава такова развитие, на което и да е човешко същество.
Възрастният обаче е длъжен и да предпазва крехкото стръкче от преждевременно пречупване. Това е много отговорна задача за големите. Защото те трябва да въоръжат малките за битката при опознаването на света. А единственото оръжие, което трябва да им дадат, е принципът на фантазирането. Как да стане това на практика? Точно тук се започва с грешки. Съществуват възрастни, които се страхуват от измислицата, от въображението, от принципа на фантазирането. Това са големите хора, които не разрешават на малкия човек да развие тези оръжия. Страхувайки се от приказката, която говори за войната, смъртта, изоставянето и болките на живота, тези възрастни просто я отричат, не четат приказки на децата си. Особено народните вълшебни приказки. Обявяват тези приказки за „остарели“, „дискриминационни“, „пълни с насилие“, решават, че децата им се прекалено модерни за да ги четат и че малките всъщност не ги разбират. Чувала съм какви ли не изказвания против четенето на народните вълшебни приказки (И говоря за истинските сборници с оригинални приказки, а не за захаросаните „дисни“ версии.). Прикривайки страха си зад натруфени фрази като: „Детето не трябва да среща насилие в приказката и изобщо как така ловецът ще разпори корема на вълка, а децата ще опекат вещицата от захарната къщичка в пещта…“ и „Моля, моля, детето ми трябва да познава реалността от енциклопедиите, а не някакви фантасмагории и измислици…”, тези големи хора изолират децата от единственото работещо оръжие срещу страшните неща. Оръжието на фантазията.
Всъщност забранените теми са плод на деветнайсети век. И за съжаление продължават да съществуват в двайсети и двайсет и първи. Защото преди това митът, легендата и народната вълшебна приказка са носили своята отговорност и са извършвали своята мисия в човешкото общество. Насищали са детската фантазия с образи на абсолютното зло и абсолютното добро. Разказвали са за успешни и не толкова успешни митарства и приключения. Показвали са велики победи, но и велики трагедии… И с това са давали ключ към решенията на детските страхове и детския гняв срещу действителността.
За авторите, с точно посочени на кориците на книгите имена, тази отговорност е огромна и тежка. Ето защо се появяват детски писатели, които захаросват реалността.
Смъртта, сирачеството, войната, болката са изхвърлени от литературния живот на децата. Как тогава те ще ги опознаят? Как ще ги осмислят преди да се случат в техния живот? Единственият приемлив принцип „На ужким“, тоест: „Аз си представям, че съм този герой, който отива на погребение и остава сирак“ или „Аз си фантазирам, че съм героят, който е принуден да участва във война, и който остава сам“, е забранен за децата. Да, но днешния живот изведнъж удавя детето в своята сурова реалност и тогава детето, лишено рано от литературни примери, изпада във житейски вакуум. Тогава вече е късно за книги! Тогава детето прибягва към много по-разрушителни средства, защото не е имало достатъчното време, предварително да разбере с оръжието на фантазията, че в живота съществуват страшни дни и нощи. И да разбере, че тези страшни дни и нощи могат да бъдат преодолени с времето. Че детето има право да скърби и да се плаши, но и че е способно да премине невредимо през тези изпитания и накрая да бъде победител над разрушителните сили.
Точно децата, лишени от приказки, лишени от „сигурността на фантазното“, както казва Туве Янсон, са децата, които лесно прибягват към лесните „решения“ на дрогата, алкохола, разврата, зависимостта от виртуалната реалност, агресията и насилието.
Затова детският писател е призован да намери идеи и страсти, които ще поведат тези модерни деца към тяхното модерно израстване.
А принципът на въображение и фантазия е толкова важен, че дълго време е бил обект на философски изследвания. Основният принос е на Хегел. За Хегел и въображението, и фантазията са определения за интелигентност. Интелигентността като въображение е репродуктивна (това означава да можеш да учиш от готови примери и да ги прилагаш), а като фантазия е творческа. Дали защитниците на табутата в детската литература и тези, които смятат, че тя е изградена от „опасни фантазии”, са наясно от какво искат да лишат децата? Принципът на фантазиране се оказва решителен за интелигентността въобще.
Детето няма друго оръжие, освен интелигентността, превърната в творческа фантазия. За да се „прероди“ в голям и силен човек, то има нужда от натрупване на фантазийни светове. Фантазийните светове, в които то ще опознае и доброто и злото. Някой трябва да пише канавата за тези фантазийни светове. Детските автори тъкат тази канава и се налага да са изключително добри писатели, за да се справят с тази невероятно отговорна задача.
От какви герои имат нужда днешните деца?
Най-общо, днешните деца (както и вчерашните) имат нужда от героичното в живота си. Да, имат нужда и от цветни, смешни хрумки и залъгалки, които да ги развличат, с които да учат езика си, и които да ги вкарват във възприемането на свят обърнат с краката нагоре. Но основно, от нашия живот на съвременни хора липсва чувството на впускане в героично битие. Във възпитанието на децата липсва усещането за придобиване на човеколюбива и насочена към другия мисия в живота. Затова и част от добрата литература за деца се опитва да сподели „героичната фантазия“. Дори без да се говори за влияние на една култура върху друга, навсякъде на планетата, в различни епохи, но и в днешния ни свят се появяват приказки и съвременни детски романи за юнаци, свръхчовеци и хитроумни същества (които също носят свят обърнат с краката нагоре, тоест носят новото в живота). Сходството между тях е очевидно. Всичките те живеят съдбата на „Героя“.
Раждането на Детето-герой в повечето случаи идва след съответните предсказания, поличби, съновидения. Съпътстват го необясними чудеса. В много приказки и приказни романи родителите му умират, то остава сирак. Или пък неговите родители са заплашени, че отрочето ще се окаже отце-майце-убиец и тогава детето е подхвърлено, осъдено да загине, изоставено. Така започва животът на Героя. Той е заплашен от смърт, попада от раждането си във враждебна среда, или бива изоставен и е отгледан от приемни родители. Обикновено в детските си години Героят води мрачен живот или живот пълен с въпроси, без отговор. Въпроси за произхода му, които го измъчват. Ранното детство е времето, в което Героят е скрит. Това го запазва от фатално за крехката му възраст влияние. Дава му възможност да се развие. Но скриването е равнозначно и на една привидна смърт. Сякаш Героят не се е раждал никога.
Краят на криенето (на мнимата смърт) идва с някоя странна, но многозначителна случка. В някои случаи детето е запазило „знака на Героя“, даден му още с неговото раждане и някой „важен“ успява да го разпознае. Най-често обаче след периода на криене Героят започва да прави геройства и това го изважда от лоното на неизвестните.
Геройствата са всъщност изпитания за Героя. Славата му расте, започват да го търсят, да се допитват до него, в някои случаи могат да го наложат като културен, верски или политически водач. Ако още от самото начало Героят се е родил като политическа фигура, той възвръща пълномощията си и отново застава начело. Ако се превърне в културен или верски водач, той обикновено стига до сблъсък с политическата власт и начева битка срещу нея. За да наложи правото си на собствено разбиране върху обществото, Героят преминава през втора „мнима смърт“. Това е спускането в дълбините на „ада“, отбиването в „отвъдния свят“ или просто преминаването през неизвестна и опасна територия, от която никой не се е връщал.
Разказът в мита и приказката винаги върви в схемата: раждане – смърт – прераждане.
Героичната фантазия създава основно мъжки образи, но не липсват и Героини. В едни от най-старите митове героизмът е момичешки и свършва заедно с първата брачна (или небрачна) нощ, прекарана с мъж. Девите са доста разпространени Героини. Има и народни приказки, в които героичното е представено от женския пол, а те са дори повече, отколкото ни е вменено да приемаме. В съвременните приказни романи за деца, героизмът е както момчешки, така и момичешки.
Защо образът на Героя е толкова устойчив във всички култури и в съвремието? Защото той надхвърля рамките на индивидуалната психика и отразява универсално човешко поведение на отпор в ужасяващи за човечеството ситуации (войни и други големи катаклизми). Важното в случая е обаче, че Героят на мита и приказката винаги намира изход в нелеката ситуация. Ето защо идентификацията с Героя буквално може да лекува.
Във грозни и несвойствени за човешкото ежедневие времена Героят ни дава един абсолютно позитивен модел на поведение. Той ни разкрива идеята, че винаги има възможности за промяна към добро. И че тези възможности са налице дори и в невъзможни и тежки ситуации. Нашето несъзнавано ни подсказва решение там, където съзнаваното не намира изход. Тъй като в колективното несъзнавано „Героят“ е архетип, то този архетип ни учи, че винаги можем да разчитаме на надеждата, само ако действаме в съответствие с реалността. Героя чака своето осъществяване, своят цялостен щрих в платното на събитията. Той води душата ни към това да се почувстваме цялостни личности. Личности, ценни както за собствената си мисия, така и за обществото.
Психологическият анализ на приказките твърди, че всяка приказка е система с начало и край. Че тя в своята цялост се опитва да изрази най-значимото събитие за психиката ни. Събитието, в което нашата личност става цялостна. Това психично преживяване е богато, но и изключително сложно. Ето защо, то се появява, както в хиляди приказки, така и в добрите съвременни романи за деца. В добре написаните приказки и съвременни детски романи, които го разглеждат от всички страни, превръщат го в символи и по този начин го правят разбираемо за детското съзнание. Търсенето на архетипа на цялостната личност, която може да се справи с тежестта на съвременността, е всъщност задачата на приказния Герой.
Как изграждаш магичния свят в твоите книги? Следваш ли определени стъпки или се оставяш на импровизацията?
Ти самият като автор на хайку знаеш, че формата на жанра, в който пишеш, те задължава с някои правила. Аз пиша фантазийни романи за деца и тази форма ме задължава да правя задълбочени проучвания върху материята, за която пиша. Действието на романите ми може да се развива в светове на измислено средновековие, Бел Епок, космически селения или села като Синята локва, но правилото е, че колкото по-фантазийно е едно литературно произведение, толкова по-вярно на реалността (каквато си я знаем) трябва да е то, така че фантазията да влезе в русло и да създава свой напълно реалистичен свят. Така за един мой роман, който ме върна в древна Тракия, ми се наложи да проверя точно какви растения е имало тогава по нашите земи, за да знам и какви храни са били възможни за готвене по онова време.
Започвам да мисля за нов роман, когато ми хрумне ново отключващо събитие, което би могло да роди поредица от случки. В този начален етап имам само усещане за пътя, по който ще тръгне историята. Важно е обаче, че дори до последната буква изписана в историята ми, никога не мисля за послание или поука. Тези дидактични прийоми са ми чужди и ги смятам за опасни. Пиша за да изразя нещата от живота, които не просто ме интересуват, а които ме горят отвътре за да ги изкарам на листа. Пиша и за да се смея. Пиша, защото имам нужда, а не за да поучавам някого. Пиша за живота, какъвто го виждам аз и който ме изпълва цялата с трепет. За живота, който прави битието ми интересно. Когато, в процеса на работа, създам характерите, които ще водят новата история, те ми отвръщат с това, че поемат нещата в свои ръце. От този момент нататък, аз само записвам техните преживявания и най-безсрамничко се забавлявам с тях.
Какво прави в момента твоята любима героиня Мина? Би ли я „събудила” за нови подвизи?
В момента пиша нова история, като се надявам от нея да излезе нов роман. Главните героини на тази история се казват Ана и Агата. В този нов роман, за мое най-голямо учудване, се появиха и Мина с Ренко. В третата част от собствената си трилогия Мина се среща със своето по-голямо „Аз“, при изключително загадъчни обстоятелства. Та, точно това по-голямо „Минино „Аз“ се появява и в новият ми роман. Действието се развива в епохата на Бел Епок и героите пътуват с Ориент Експрес. В този смисъл книгата не е никак лесна за писане, но пък е изключително увлекателна. Мина и Ренко помагат на главните героини в тяхната мисия. Най-после, след дълга поредица от мои героини с имена, които започват с „М“ (Мина, Меда, Метличина), изведнъж двете ми нови сладурчета се пръкнаха с имена с буквичката „А“. Е, за това си има причина, де… Моята прабаба се е казвала Ана и се е подвизавала из Европа по ония индустриално-революционни времена.
Във виртуалния ни свят фентъзито като жанр през последните години претърпя ново възраждане, на какво отдаваш това?
Мирча Елиаде определя структурите в повествованията и романите като „повтарящи се по форма“. Те са модели, наследени от най-далечното минало; скитанията на Гилгамеш и Одисей, търсенето на Светия Граал… Всички творения (къща, стих, дете) имат за първообраз космогонията (с други думи това е пресъздаване – или стремеж за връщане – към първичното съвършенство). Това е пътят на посвещаването: индивидуално връщане към началото, прохождане, възраждане.
В сърцето на доброто фентъзи е точно този път на просвещаване.
Принципно авторът на литературно произведение (тоест и авторите на фентъзи) изминават пътя на вътрешното си просвещение (подобно на митичния Герой. Ха!). Затова добрият писател успява да разкрие носталгията у всеки човек за самотно Героично приключение. Тази носталгия поддържа постоянно стремежа на хората към любовта, но и към свободата като човешки ценности. Така че независимо дали говорим за виртуална реалност, или просто за реалност, то фентъзито винаги ще е актуална форма за изразяване. Да, митологемите, архетипите, героите или всичко, което ни се струва използвано по десет хиляди пъти във всички фентъзита са форма и на съвременното фентъзи. Истината е обаче, че на практика формите не остаряват, остаряват и се изтъркват съдържанията (посланията). Ако писателят не намери какво точно и съществено иска да каже сам на себе си, а оттам и на своята публика, то формата (колкото и външно модна да е тя) само ще подчертае тази липса на съдържание. Писателят носи отговорност за своите истории, именно защото трябва да пише, когато има какво да каже за собствения си реален, съвременен свят, за собственото си разбиране за живота.
Носталгията по това вътрешно пътуване на духа, толкова характерна за добрите книги от жанра фентъзи, е силата, която позволява на литературната творба да променя живота към добро, докато се изравнява с него.
Весела Николова Фламбурари е родена на 17. 01. 1967 г. в гр. Добрич. Завършила е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Актьорско майсторство за куклен театър“, в класа на проф. Николина Георгиева, и СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „История и теория на световната култура“ с научен ръководител проф. Ивайло Знеполски. Създател и водещ на детското неделно предаване „Тинтири-Минтири“, програма „Христо Ботев“ на БНР (1993-2000), автор на тринадесет епизода „Приказчици“ от телевизионната поредица на БНТ „Лека нощ, деца!“ (2008) и на нови тринадесет епизода „Приказчици“ от същата поредица на БНТ (2009). Автор на книги за деца и юноши: „Приказки за мъничета“, „Приказки от горната земя“ (книга първа: „Мина, магиите и бялата стъкленица“, и книга втора: „Мина и магията за предсказание“), „Приказчици“ (2006), „Миличко мое тефтерче! Съчиненията на малката мишка Метличина“ (2009), „Приказки за театър“ (2009). Участвала е в професионални фестивали и семинари в Прага, Шарлевил-Мезиер, София, Болоня, Атина и други по теми, свързани с актьорското майсторство в кукления театър, историята и теорията на вълшебната приказка, детската драматургия и др. Носител на Националната награда за детска литература „Петя Караколева“ (2010). През 2011 г. е удостоена с националната награда за детско книгоиздаване „Константин Константинов“ в категория „Автор“.
