Начало Идеи Дебати „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу и българската болка
Дебати

„Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу и българската болка

Юлиана Рот
16.12.2024
3081

Идеалистичната представа, че „навсякъде хората били същите“, която изповядва  Бърнард Шоу в далечната колониална епоха, е само една желана конструкция. Не че раздразнението от чуждия поглед може да се избегне, но то може да се „обезболи“, за да се отвори пътят към адекватни комуникационни стратегии.

За вълненията пред Народния театър на 7 ноември тази година по повод представянето на пиесата на Джордж Бърнард Шоу се писа много. Възбудата около „Аферата Малкович“ затихва, но едва ли ще се забрави. Позициите бяха отчетливо разграничени: от една страна, политизираните застъпници на тезата за засегнато национално достойнство поради представянето на българите в пиесата като малоцивилизовани, от друга страна, защитниците на свободата на изкуството. Трета линия отвориха онези, които коментираха „възрожденския“ и „читалищен“ характер на самата пиеса. Но колкото и да бяха различни отделните мнения и аргументативните им подплати, те имаха нещо общо, а именно, че гледаха на съдържанието на пиесата като на една даденост, без да се обърне внимание на епохата, в която е била създадена, без да се вземе предвид намерението на самия автор, рецепцията на публиките и без да се постави случилото се в по-широк контекст.

Ще се опитам тук да добавя две теми към досегашната изострена дискусия. Те ще са от теоретичния резервоар на дисциплината интеркултурна комуникация, която е моят академичен дом. Ще стане дума за феномена културно присвояване и за комуникацията на другостта. Без да вземам отношение към никоя от гореизброените позиции.   

Кога и как се създава пиесата

Комедията „Оръжията и човека“ е представена за пръв път в лондонски театър през 1894 г., като печатно издание излиза четири години по-късно. Целта в този първи опит на Шоу като драматург е била да даде израз на антивоенната си нагласа, чрез изразните средства на иронията и пародията да обори романтичните представи за „смелите и храбри воюващи“.

В създаването на пиесата има момент, който си струва да се коментира. Шоу поставя сюжета в България, което, естествено, за всеки български зрител е повод да се заинтересува защо това е така. Отговор дава самият автор. В неговото писмо до писателката Анна Каменова, която през 1925 г. му отправя запитване, намираме обяснението. Тук привеждам писмото със съкращения, пълният текст е добре представен в много източници.

„Оръжието и човекът“ бе написана с празни места за имената на лицата и мястото на действието. Когато пиесата бе свършена, аз попитах Сидни Уеб, дали може да ми спомни някоя по-нова война… След няколко напразни опити за налучкване той ми каза, че най-добре ще бъде да се спра на Серво(!)-българската война… Тогава се посъветвах със Степняк, руски писател и емигрант, отгде да взема имена и местни подробности. Той ме запозна с адмирал Серебряков, който е командвал българския Дунавски флот през войната. Аз прочетох пиесата си на адмирала, тъй както беше написана. Той ми каза, че съм описал една английска провинциална къща, построена на улицата на някой английски град и населена от англичани. Животът в провинциалните градове в България, ми обясни той, е много по-първобитен…“

Стоян Чапразов, автор на новия превод на пиесата и изследовател на Шоу, пояснява как Шоу е направил това конкретно: „Погледнах България и Сервия (!) в атласа, направих ролите да завършват на „оф“ и пиесата бе завършена“.

Дотук така. Преди повече от сто години подобна техника е била очевидно напълно в реда на нещата. Как гледаме на това сега? Днес такъв подход без колебание се обозначава с термина „културно присвояване“ (cultural appropriation). Наименованието започва да се използва през 1980-те, първоначално в университетските среди в САЩ в контекста на сродните теми ориентализъм и отношение мнозинство-малцинство. После прескача в Европа. Междувременно е преодоляло стените на университетските зали и е навлязло в ежедневието, естествено, в по-взискателни контексти – в таблоиди не можем да го намерим.

За културно присвояване говорим, когато се заемат елементи от чужда култура и се внаждат и ползват за собствени цели, имитиращо и стереотипизирано – без да е необходимо чуждата култура да се познава или респектира. Особено когато лицето, което присвоява, има от това финансова или социална полза. Чести ежедневни примери за културно присвояване са носенето на раста плитки от бели хора или на псевдоиндиански дрехи на карнавалните шествия. Междувременно чувствителността към „културния грабеж“ е нараснала така силно, че се стига до публични ексцеси: някои може би си спомнят големия спор през 2021 г. по повод превода на стихотворението на младата поетеса Аманда Горман, чернокожа американка, станала известна от инаугурацията на президента Байдън, от бяла холандска писателка, носителка на наградата Букър. Чернокожа холандска журналистка и активистка излезе тогава с бурно изявление, че само чернокожа преводачка имала право да превежда текстовете на Горман. В резултат от възникналия дебат холандската преводачка сама се отказа от превода. Може да звучи прекалено, но за немския и френския превод бяха съставени расово смесени екипи.

Начинът, по който Шоу съставя българската обвивка на сюжета, си отговаря напълно на критериите за културно присвояване. Естествено, че по негово време съзнание за подобни проблеми е липсвало. Привлекателна е била и екзотичността на неизвестната държава и нравите на населението ѝ. Без да има никакво значение къде се намира тя и какво представлява. Самият Шоу и много критици са на мнение, че националната среда, в която е поставено действието на пиесата е без значение и като правило на нея при постановките никога не се е обръщало внимание. Фокусът е бил винаги върху сблъсъка между романтичните представи за войната и реалността. Така че всяка аргументация – а на протестите в София прозвуча такава – че представянето на пиесата извън България представлявало реклама за страната ни, удря на камък и е в най-добрия случай проблем на неинформираност и късогледство.

Тук, естествено, не става дума за укори срещу Бърнард Шоу, автор от далечна и отминала епоха. Но фактът „културно присвояване“ като отличителен белег на „Оръжията и човекът“ днес не може и не трябва да се пренебрегва. Естествено, това не е лесно и поставя всеки театрален екип пред големи предизвикателства. Дали ще е възможно той да допринесе за нов прочит на съвременните постановки? Нека специалистите да си кажат думата.

За гледната точка

„Оръжията и човекът“ е играна многократно като театрален спектакъл на небългарски сцени и винаги с огромен успех (с две малки изключения, в Русе през 2010 г. и Враца през 1995 г. под заглавието „Шоколаденият войник“, където също има сведения за триения). Приспособявана е за мюзикъл, за радиопиеси и филми. Най-новата постановка е от 2023 г. в Ню Йорк. Любопитно в нея е спазването на повелята за расово многообразие – едната от женските роли се изпълнява от чернокожа актриса. Тъй като за небългарските публики националният фон не е от значение, насладата се търси в комичното и забавното. Чужбинското дава екзотичната другост, която засилва ефекта – нещо като добавка, която усилва вкуса.

Какво се случва, когато комедията се играе пред българска публика? За която историческият фон е част от учебниците по история, поведенията на героите са познати от литературата, театъра, от личния опит. Другостта се разтваря и изчезва. Обстоятелствата и поведенията „се вземат на сериозно“. Очарованието на екзотиката избледнява. Започват сравнения, възражения, полемики. При умела манипулация може да се инсценират и политически протести – както това се случи в София тази година.

Проблеми при внасяне в българска среда е имало и преди. Известен е протестът на българските студенти във Виена през 1921 г. при представянето на пиесата в прочутия Бургтеатър. Интересното е, че в следващите представления всички названия, които сочат към определена националност – български, сръбски, руски, България, София – се заличават. След намесата на българската дипломация постановката дори се сваля от програмата. За студентски протести в миналото се знае и от Германия и Чехия.

Играта между чуждото, другото и собственото, своето е закономерна. Тя не може да бъде избегната. Моят поглед и погледът на другия никога не се припокриват: което за мене е приятно, за този срещу мене може да е силно дразнещо. Това са твърдения близко до ума, които обаче имат стабилна социологическа подплата в теорията на другостта на Георг Зимел. Теорията е от старо време, но е в с пълна сила в действие и днес и става все по-актуална. Дава основата за тълкуването на общуването в условията на глобализация и мултикултурност. Идеалистичната представа, че „навсякъде хората били същите“, която изповядва самият Бърнард Шоу в далечната колониална епоха, е само една желана конструкция. Не че раздразнението от чуждия поглед може да се избегне – но то може да се предвиди, може да се вземе предвид, да се „обезболи“ – за да се отвори пътят към адекватни комуникационни стратегии. В нашия случай между театралния спектакъл и неговата българска публика.

Юлиана Рот е професор по интеркултурна комуникация в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен.

Юлиана Рот
16.12.2024

Свързани статии