На 1 февруари отдадохме почит към паметта на жертвите на комунистическия терор. Събрахме се пред мемориалната стена и параклиса в градината на НДК. Бяхме около 200, максимум 300 човека. Нямаше трибуна, нямаше дори микрофон, не се виждаше, нито чуваше кой говори. Двама свещеници отслужиха панихида. Денят беше леден и ясен, грееше нетоплещо слънце.
Имаше особена тишина над нас. Тишината над хора, които помнят. Помнят, знаят и предават паметта на своите деца. Тишината е заради тяхното смълчаване от спомена за ужаса на днешния ден.
Всяка година около тази дата четем все повече подробности, виждаме все повече снимки за нощта на 1 февруари 1945 година. Избит е елитът на нацията, това изречение, отдавна превърнало се в клише, обикаля електронните и социални медии. Когато четем имената на жертвите, наистина виждаме, че това са най-достойните българи. Заемали са високи обществени позиции благодарение на своите качества – образование, професионализъм, достойнство, смелост, чест.
Какво е да си осъден от Народния съд, да стоиш изправен, обграден от милиционери в импровизираната съдебна зала в Университета, след като чуеш присъдата си да си вкаран в камиона, който те чака пред парадните стълби на Университета, този камион, който след време ще те чака да излезеш от подземията на Съдебната палата в нощта на 1 февруари, за да те закара до софийските гробища, където от бомбардировките са останали големи ями – готов изкопан гроб. Да застанеш пред гроба си и да чакаш изстрела. Нощта е била ледена. След като са разстреляни, върху труповете е изсипана сгурия. Още на другия ден върху тези черни могили от сгурия се появяват свещички, оставени от близките. По какви неведоми пътища жените на разстреляните са разбрали къде е общият гроб, нали всичко е било в пълна тайна, действията на милицията са всявали страх и ужас. Как в ледената февруарска нощ е тръгнало знанието къде, къде са разстреляни, къде са телата им, как е било споделяно това знание от едно кървящо сърце на друго, как се изрича, че твоят съпруг е погребан в общ гроб, в ямата, дори не е гроб, как се изрича, че разстреляният ти съпруг е засипан със сгурия, че ти си научил къде е мястото – там, в гробищата, в ямите от бомбите – как се изричат тези думи на едни премазан от тревога и скръб човек, който дори няма сълзи да плаче.
Какви са били тези жени, които още рано в мразовитата сутрин са отишли при могилите от сгурия, за да постоят за малко там, за да запалят свещичка, нашите своеобразни български жени-мироносици, тяхното миро за мъжете им са само техните сълзи, само свещичката, цветето в страшната сутрин, но откъде цвете в онази ледена сутрин, може би само стръкче сух босилек. Имало е някакво удовлетворение, че поне знаят мястото, поне има място, където да запалят свещ, защото стотици други и до днес не знаят къде са костите на разстреляните им бащи, майки съпрузи, деца.
Да, нашите български жени-мироносици е нямало как да видят, че още преди камионите да изсипят сгурията върху труповете на мъжете им, от тях са свалени пръстени, халки, златни верижки, кръстчета, на княз Кирил са изути дори ботушите. За това зверско мародерство говорим днес, тогава те със свити сърца са бързали към гроба, погледите им са блуждаели и са го търсили къде е, къде е купчината сгурия, за която са им казали. Когато са отивали на следващата сутрин, и на следващите сутрини, са видели и куршумите, забити в стволовете на околните дървета, но преди това пронизали телата на мъжете им.
147 човека са разстреляни в онази нощ. 147 човека, върху които България се е крепяла и е достигнала водещи позиции в Европа. 147 „врагове на народа” – получили образованието си в най-престижните европейски университети, политици, лекари, архитекти, преподаватели, говорят езици, заможни са, интелигентни са – всички са обявени за врагове. „Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля!” – тези указания Георги Димитров изпраща от Москва в телеграми, за да поясни как трябва да действа „народният съд”. Тези указания са решаващи, законът и процесите са за пред света.
„Народният съд” е като продължение на атентата в „Света Неделя” – безогледен и безмилостен терор. Сеч! Присъдите са решени в партийната централа. Решени са според указанията на телеграмата от Кремъл. Лакеите от съдебните състави само са ги произнесли. Палачите са бързали да ги изпълнят. Произнасят присъдата след обед и през нощта ги разстрелват. В следващите дни още и още – 2730 смъртни присъди. Рекордът на „българската гилотина” е ненадминат!
В правителството, в съдилищата са участвали не само комунисти, но този период е останал в съзнанието на народа като „червения терор”. Друг кошмарен термин от онези времена – „безследно изчезнали” – хиляди изведени от домовете им през нощите. Това е било стил на действие – посред нощ. Без следа и без гроб до днес. По свидетелството на сина на тогавашния министър на вътрешните работи Руси Христозов 26 хиляди човека са избити още преди „народния съд”. После формално са проведени задочни съдебни процедури и са осъдени на смърт и други тежки присъди с основна цел „законно” да им бъде отнето имуществото. След повечето присъди четем: „Присъжда се в полза на държавата целият му имот”. Хиляди са изселени и в жилищата им се самонастаняват палачите. Много от присъдите са лична саморазправа, за отмъщение, от завист, но и от алчност за имотите. И са живели спокойно в дома на разстреляния, отглеждали са децата си там.
Колко са изкланите в Батак и колко са избитите от „червения терор”? Грозно е да се сравнява броят на отрязаните глави. Но правилно ли е да помним едното, а да забравяме другото? Нормално ли е да живеем с осакатена памет?
Как ще продължаваме напред като игнорираме и загърбваме историята си. Това е жива история – потомците и на убитите и на убийците са живи и са сред нас. Това е нашата история – и убитите, и убийците са българи. А ние не се интересуваме, безразлични сме. Питаме се защо днес липсва справедливост. Нима очакваме убийците да се самоизобличат! Да очакваш злото да отстъпи само, без натиск, е все едно да очакваш дяволът да се покае и да стане ангел. Отсъствието на президента е логично – нали ще обиди палачите, ако отдаде почит на жертвите – не може да се служи на двама господари.
Но нашето отсъствие – то с какво може да бъде оправдано? Народе????
Още в първите години след Освобождението започнало да се усеща как забрава започва да се настила над паметта към героите и Вазов пише „Епопея на забравените“:
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек,
от урва на урва и от век на век!
Пише своя цикъл от 12 оди като вик против забравата. Със своята Епопея Вазов възкреси паметта на забравените, отдаде им вечна почит и записа имената им навеки в скрижалите на всяко българско сърце. Но също така изобличи забравата, показа, че няма национално достойнство без памет. А днес чрез натрапчиво повтаряне се опитват да ни убедят, да ни втълпят, че националното помирение е възможно, но само чрез забравата.
След като паметта за жертвите на Батак е патриотизъм, защо ни се внушава и втълпява, че паметта за жертвите на „народния съд” ни разделя?
Как си представяме национално помирение – потомците на разстреляните да полагат цветя пред паметниците на палачите, а потомците на палачите да палят свещи на гробовете на жертвите! Не е ли нечовешки абсурдно!
Национално помирение означава национална памет. Памет за истината и то за цялата истина, защото избирателната истина е съучастие в престъплението. Ако не наречеш палача с истинското му име – ставаш негов съучастник.
Когато се прекланяме пред жертвите, прекланяме се пред всички жертви.
