В това село има два дома за деца, лишени от родителски грижи. В единия са големи деца, в другия – по-малки. Благодарение на тях досега се крепеше училището в селото – доскоро училище с художествен профил, под егидата на ЮНЕСКО. Сега вече училището не е с такъв статут. А скоро, до година-две, може и съвсем да хлопне врати. И да влезе в оня черен списък на училищата по селата в България – с избитите прозорци, с падналите на пода със строшени стъкла портрети на Ботев и на Левски, с надничащите през изкъртената врата кози, с поникналите по покрива брезички. Но засега училището още е живо. Благодарение на децата от двата дома за деца, лишени от родителски грижи.
Някои от децата, на път за училище, пресрещат селяните.
– Чичо, дай три стотинки. Чичо, дай пет стотинки.
Селяните са им свикнали. И затуй, докато пазаруват, искат да им връщат рестото на жълти стотинки. Да имат за даване на „коледарчетата”, както викат на децата.
„Готвачите” отгоре са намислили чудна гозба и за двата дома. Малките деца ще ги преместят другаде. А на тяхно място ще докарат големи, в средношколска възраст. С всичките проблеми, които вървят с големите деца.
За сметка на това за големите деца от другия дом, който разполага с прекрасна база, „готвачите” са намислили следното – ще ги „разселят” в апартаменти в София и Перник. А базата, кой знае, най-вероятно ще потъне в голямото гърло на някой с голямо гърло. Чу се, че край това село някакви канадци ще търсят злато. Може би прекрасната база ще потъне в гърлото на „златарите”.
– Чичо, дай три стотинки. Чичо, дай пет стотинки.
Малка групичка от дома с по-малките деца, седем-осем на брой, няколко момченца и няколко момиченца, всяка събота през последните месеци пътуваше до Музикалното училище в София, да се готвят за концерт. За два концерта, впрочем. Единият вече мина. Другият предстои.
Една жена с бастунче ги готви за концертите, пътува с децата всяка събота до София, после се връща с тях в селото. Бивша учителка по пеене. Ето какво написах за рождения й ден преди месец и половина в сайта „Площад Славейков”:
„Тя е мъничка, само метър и петдесет и пет. А откак си счупи крака, и в ставата й сложиха пирон, стана още по-мъничка.
Тя живее със своя дядо в едно село. В това село къщите се опразват една след друга, по дворищата плъзва павет, страшното растение, което оплита като паяжина всичко, по дворищата не се чуват агънца, не блеят овце. Плевните се килват на една страна и нощем между тях прелитат кукумявки, зидовете падат сами от снеговете и дъждовете и портичките в зидовете – комшулуците – сами се отварят и зеят отворени, но няма кой да минава през тях, няма кой да мине през тях, жените няма да направят върволица през комшулука сега за Великден, носейки в пещта на баба Витка тавите с козунаците си, защото баба Витка отдавна я няма, повечето жени наоколо също ги няма, а внучките на тези жени, които вече ги няма, не могат да месят и да пекат козунаци или пък са някъде далеч, в Чикаго или в Бордо. А самата пещ отдавна се срина от снеговете и дъждовете.
Няма да има козунаци тази година или ако има, те ще бъдат купешки, от магазина.
Това село прилича на село от приказките, но от страшните приказки, сякаш селото изведнъж е опразнено от хората, няма никого, само тук-таме от някоя къща ще видиш да се точи дим от комина, само тук-таме ще пропее петел, само тук-таме по улицата ще премине сянката на човек. Ще звънне някъде далеч дръжка на кофа. В неделите ще чуеш в горите наоколо пушката на някой ловец. И толкоз. Това е.
Но мъничката баба, която живее със своя дядо в къщата си, днес има рожден ден. Тя е учителка по музика, акордеонът й стои в ъгъла на стаята и помни времената, когато навръх рождения й ден идваха двайсет-трийсет човека, роднини и приятели, и мъничката баба вземаше по някое време акордеона и запяваше. И гласът й беше толкова голям, че седиш, слушаш и се чудиш – откъде в тази мъничка баба такъв голям глас.
Колко отдавна беше това. Сега акордеонът стои в ъгъла на стаята, потънал в прах.
И затова, със силата, която ми е дадена, аз казвам: дъжде, спри! Агънца, заблейте! Кончета, препускайте! Деца, смейте се! Дървета, цъфтете! Хора, елате!
Днес мъничката баба, която живее със своя дядо в селото, което прилича на село от страшна приказка, има рожден ден.
Елате да чуем една песен.”
И аз наистина отидох да чуя нейните песни. Това се случи преди няколко дни, на големия концерт в църквата „Св. Параскева” в София. Там за седма поредна година се провежда детският фестивал за православни църковни песнопения и духовни песни „Осанна във висините”. Там нашата мъничка баба участваше също с хорчето си от пет дечица.
Имаше големи хорове от цялата страна – от София, от Кърджали, от Хасково, от Смолян, от Ловеч, от Враца, от Пловдив. Големи хорове от трийсет-четирисет човека. Със специално ушити бляскави дрехи за изпълнението, със солисти. Хорове с концерти в чужбина. Тук е мястото да споменем с добра дума перфектната организация на събитието. И някъде посред другите изпълнения беше изпълнението и нашето хорче.
След това епископът произнесе слово, раздадоха грамотите, всички изпяха „Многая лета”. И празникът приключи. Дечицата се качиха в буса със своята музикална наставница с бастунчето и с възпитателката и отпътуваха за своето село.
Ето, такива хора продължават да ме удивляват. Които вършат своята работа въпреки всичко. Поетите, които продължават да пишат своите стихове. Учителките по пеене, които превръщат суровата глина на гласовете на няколко дечица в ангелогласие.
Ако кажа на Кристалина Георгиева колко е пенсията на една учителка по пеене, сигурен съм, тя ще се изчерви от срам. Затова няма да й казвам.
Но понеже друго не можем да дадем на тези хора, нека поне да прозвучи нашето „Осанна във висините!” за тях.
