Доскоро управляващите вярваха, че са непоклатими, защото можеха да си напазаруват почти всички свои критици, а останалите – да заглушат и маргинализират. Днес духът от бутилката е изпуснат.
Един забит български трибагреник в заграбена българска земя. Този героичен в миналото и символичен в настоящето акт на Христо Иванов се превърна в повода за отприщване на поредица от драматични събития, защото митът за завладяната държава оживя в социалната мрежа пред очите на стотици хиляди гневни пленници, а и много бързо намери своето потвърждение. Първо, президентът Румен Радев заяви, че именно пазещи Ахмед Доган гардове на НСО захвърлиха националния флаг като парцал и избутаха представителите на „Демократична България“ в морето. В отговор, ден по-късно, за първи път в историята на България полицаи нахлуха в Президентството и задържаха секретар и съветник на държавния глава. Прокурорският щурм срещу една от последните незавладени институции на Републиката катализира общественото нетърпение и започнаха ежедневни протести с две основни и категорично заявени искания – оставки на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Немалко граждани настояват на двамата да се потърси и наказателна отговорност.
Причините за натрупалото се десетилетно недоволство срещу Бойко Борисов и най-вече олицетворявания от него модел на управление са точно толкова различни, колкото и участниците в настоящите протести. Окупирането на бизнеса от икономически обръчи на близки до властта монополи и предвидимите резултати в обществените поръчки. Налагането на хора с познанства и послушание за сметка на хора с умения и критичност в бизнеса, администрацията и медиите. Отказът от решителни реформи в ключови сектори – болниците и училищата все още работят на принципа на търговски дружества, вместо да предоставят качествена обществена услуга. Контролираното овладяване на медийната среда, с чиято поетапна деградация процъфтява клоаката на обслужващите кафяви издания. Липсата на електронно управление и електронно гласуване, а и на цялостна политическа воля да се въведат инструменти, гарантиращи прозрачността на управленските и изборни процеси. Превръщането на природата в магистрала – подпорната стена на Алепу, заблатяването на Седемте рилски езера и офанзивата срещу Пирин са отделни епизоди от продължителната война, която олигархичната държава води срещу планините и Черноморието в България. Непоследователните и популистки решения там, където са нужни държавничество и визионерство. Ескалиращата война между институциите, в която главният прокурор от „инструмент в ръцете на Господ“ се превърна в инструмент за отстраняване на неудобни хора, бизнеси и представители на институции. Едноличният и авторитарен управленски стил на министър-председателя, кулминирал в грозните епитети по адрес на президента и председателя на Народното събрание. Левите икономически политики на самопровъзгласилата се за дясна управляваща коалиция. Страхът, зависимостите, обезлюдяването и безперспективността, върлуващи из малките населени места. Обидите към младите хора и неглижирането им през годините – освен ако не целуват ръка, разбира се.
Със сигурност изпускам много, а може би и не добавям ново сред обстоятелствата, доказали управленската немощ и изчерпали търпението на десетки хиляди протестиращи по света и у нас. Палитрата от хора по площадите днес плаши управляващата клика, защото хора с несъвместими убеждения превъзмогват антагонизма помежду си и се обединяват зад две основни искания. От София до Сан Франсиско, от Варна до Виена протестиращите настояват за оставки на правителството на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев.
Когато гражданите рязко се политизират и масово излязат на улицата, напълно естествено плъзват всякакви добре познати мантри и въжделения – смяна на системата (каквото и да означава това), свикване на Велико Народно събрание и написване на нова конституция, разпускане на всички политически партии. Плъзват и всякакви добре познати и поизхабени образи от политическия жанр в търсене на новия си звезден час. Всичко това не може да обезглави и делегитимира нито протеста като цяло, нито огромна част от автентичните участници в него, нито гражданския натиск за основното – двете оставки, които рано или късно ще дойдат.
Стратегията на управляващите е да припечелят време и да се окопаят във властта, докато настояват за невъзможни преговори с протестиращите. В представите им такъв диалог би отворил кутията на Пандора с „разностранните протестни искания“, за да постигнат консенсус кое, как и в какъв времеви диапазон би могло да се осъществи. В реалността преговорите са невъзможни преди Борисов и Гешев да се оттеглят от ръководните си позиции в изпълнителната и съдебната власт. Освен това граждански протест без политическо лидерство трудно би излъчил изцяло легитимни представители, без последните да бъдат обвинени в колаборационизъм, властолюбие, службогонство. Подобен сценарий може само да разедини протестиращите и да убие насъбралата се обществена енергия. Изпаряването ѝ в летния зной е последната надежда на управляващите.
В отговор на властовото окопаване идва гражданската окупация – на кръстовища, магистрали и сгради. Обществената подкрепа от над 60% за протестиращите и исканията им вероятно подхранва убеждението, че хиляди граждани ще се присъединят към блокадите и ще принудят мутрите във властта най-сетне да се оттеглят На този етап това не се случва, но грозните свади и конфликти с изнервени шофьори и откровени провокатори са сред най-острите подводни камъни за каузата на протеста. Друг сериозен риск е превръщането му в протяжен фонов шум по подобие на летния протест от 2013 т., който не съумя да постигне целта си в продължение на повече от година. За да не се стига до там, освен от акъл на (не)доброжелатели, протестът има нужда най-вече от активно участие на терен. От иновативни, увличащи и разобличаващи форми на съпротива. От съкрушителни, светкавични и добре насочени удари като този в Росенец, където трима души постигнаха ефект, съизмерим с този на тридесетхиляден протест на жълтите павета. Колкото по-ясно лъсват зависимостите на правителството и прокуратурата от олигархичната хватка на Доган и Пеевски, толкова повече ще се разраства и гангренясва раната на недоверието към властите.
Доскоро управляващите вярваха, че са непоклатими, защото можеха да си напазаруват почти всички свои критици, а останалите – да заглушат и маргинализират. Днес духът от бутилката е изпуснат, неодобрението към Бойко Борисов и правителството му достига рекордни нива, а зад грижливо изграждания героичен публичен образ на Иван Гешев прозира институционален Франкенщайн. Чудовищната реалност няма общо с визията и излъчването на настоящия главен прокурор, който със сигурност притежава заложбите и харизмата на нощен пазач в завод за асансьори. Българската прокуратура от години е устроена по сталинистки тип, без елементарен демократичен контрол и отчетност пред институциите и обществото, но с нестихващ апетит да громи отколешни врагове или довчерашни ортаци. Съдебната власт ще продължи да наподобява съветския образец, докато не се обсъди и приеме адекватна реформа, гарантираща справедливостта, върховенството на закона и независимостта на прокуратурата и ВСС от политически и олигархични кръгове. Без системна промяна няма значение дали главният прокурор се казва Иван Гешев или Гешо Иванов.
Не вярвайте на тези, които твърдят, че с края на управлението им ще настъпи икономически фалит, апокалиптично бедствие или нашествие на скакалци – обидно е. В българското общество има достатъчно способни, адекватни и почтени хора с по-висок управленски капацитет и по-голяма добавена стойност от „безалтернативния“ политически елит.
Не вярвайте и на онези, които бленуват, че неминуемите оставки на Борисов и Гешев мигом ще превърнат България в райското кътче, което заслужава да бъде. Политическите и икономическите трусове предстоят, здравната криза никак не си е отишла, а промяната, за която се борим, не може да се случи просто така изведнъж. Тя е дълъг процес на гражданско себеосъзнаване. На обществена и лична отговорност към всяко действие или дума. На ежедневна работа с малки стъпки към подобряване на средата в различни обществени сектори. На търсене, припознаване или създаване на решителна и устойчива политическа алтернатива. На смели реформи и разумни инвестиции отвъд наливането на бетон и пари за закърпването на дупки. На повече мостове между свободния бизнес, свободната държава и свободните граждани. На стратегическо сдружаване и взаимодействие между смислените представители на неправителствения сектор. На младите, свободни и независими хора, които няма да позволят отново да бъдат излъгани, ограбени или употребени.
Димитър Димитров е историк, участник в протестите. Завършил е международни отношения в Лондонското училище за икономика (LSE) и политология в Кингстън; работил е в неправителствения сектор. Автор на книгата „По пътя към върха. Историята на Христо Проданов“, София, Сдружение „Българска история“, 2020 г.
