Начало Идеи Актуално Освобождаването на завладяната държава
Актуално

Освобождаването на завладяната държава

Димитър Димитров
04.08.2020
4984
Снимка Васил Гарнизов

Доскоро управляващите вярваха, че са непоклатими, защото можеха да си напазаруват почти всички свои критици, а останалите – да заглушат и маргинализират. Днес духът от бутилката е изпуснат.

Един забит български трибагреник в заграбена българска земя. Този героичен в миналото и символичен в настоящето акт на Христо Иванов се превърна в повода за отприщване на поредица от драматични събития, защото митът за завладяната държава оживя в социалната мрежа пред очите на стотици хиляди гневни пленници, а и много бързо намери своето потвърждение. Първо, президентът Румен Радев заяви, че именно пазещи Ахмед Доган гардове на НСО захвърлиха националния флаг като парцал и избутаха представителите на „Демократична България“ в морето. В отговор, ден по-късно, за първи път в историята на България полицаи нахлуха в Президентството и задържаха секретар и съветник на държавния глава. Прокурорският щурм срещу една от последните незавладени институции на Републиката катализира общественото нетърпение и започнаха ежедневни протести с две основни и категорично заявени искания – оставки на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев. Немалко граждани настояват на двамата да се потърси и наказателна отговорност.

Причините за натрупалото се десетилетно недоволство срещу Бойко Борисов и най-вече олицетворявания от него модел на управление са точно толкова различни, колкото и участниците в настоящите протести. Окупирането на бизнеса от икономически обръчи на близки до властта монополи и предвидимите резултати в обществените поръчки. Налагането на хора с познанства и послушание за сметка на хора с умения и критичност в бизнеса, администрацията и медиите.  Отказът от решителни реформи в ключови сектори – болниците и училищата все още работят на принципа на търговски дружества, вместо да предоставят качествена обществена услуга. Контролираното овладяване на медийната среда, с чиято поетапна деградация процъфтява клоаката на обслужващите кафяви издания. Липсата на електронно управление и електронно гласуване, а и на цялостна политическа воля да се въведат инструменти, гарантиращи прозрачността на управленските и изборни процеси. Превръщането на природата в магистрала – подпорната стена на Алепу, заблатяването на Седемте рилски езера и офанзивата срещу Пирин са отделни епизоди от продължителната война, която олигархичната държава води срещу планините и Черноморието в България. Непоследователните и популистки решения там, където са нужни държавничество и визионерство. Ескалиращата война между институциите, в която главният прокурор от „инструмент в ръцете на Господ“ се превърна в инструмент за отстраняване на неудобни хора, бизнеси и представители на институции. Едноличният и авторитарен управленски стил на министър-председателя, кулминирал в грозните епитети по адрес на президента и председателя на Народното събрание. Левите икономически политики на самопровъзгласилата се за дясна управляваща коалиция. Страхът, зависимостите, обезлюдяването и безперспективността, върлуващи из малките населени места. Обидите към младите хора и неглижирането им през годините – освен ако не целуват ръка, разбира се.

Със сигурност изпускам много, а може би и не добавям ново сред обстоятелствата, доказали управленската немощ и изчерпали търпението на десетки хиляди протестиращи по света и у нас. Палитрата от хора по площадите днес плаши управляващата клика, защото хора с несъвместими убеждения превъзмогват антагонизма помежду си и се обединяват зад две основни искания. От София до Сан Франсиско, от Варна до Виена протестиращите настояват за оставки на правителството на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев.

Когато гражданите рязко се политизират и масово излязат на улицата, напълно естествено плъзват всякакви добре познати мантри и въжделения – смяна на системата (каквото и да означава това), свикване на Велико Народно събрание и написване на нова конституция, разпускане на всички политически партии. Плъзват и всякакви добре познати и поизхабени образи от политическия жанр в търсене на новия си звезден час. Всичко това не може да обезглави и делегитимира нито протеста като цяло, нито огромна част от автентичните участници в него, нито гражданския натиск за основното – двете оставки, които рано или късно ще дойдат.

Стратегията на управляващите е да припечелят време и да се окопаят във властта, докато настояват за невъзможни преговори с протестиращите. В представите им такъв диалог би отворил кутията на Пандора с „разностранните протестни искания“, за да постигнат консенсус кое, как и в какъв времеви диапазон би могло да се осъществи. В реалността преговорите са невъзможни преди Борисов и Гешев да се оттеглят от ръководните си позиции в изпълнителната и съдебната власт. Освен това граждански протест без политическо лидерство трудно би излъчил изцяло легитимни представители, без последните да бъдат обвинени в колаборационизъм, властолюбие, службогонство. Подобен сценарий може само да разедини протестиращите и да убие насъбралата се обществена енергия. Изпаряването ѝ в летния зной е последната надежда на управляващите.

В отговор на властовото окопаване идва гражданската окупация – на кръстовища, магистрали и сгради. Обществената подкрепа от над 60% за протестиращите и исканията им вероятно подхранва убеждението, че хиляди граждани ще се присъединят към блокадите и ще принудят мутрите във властта най-сетне да се оттеглят На този етап това не се случва, но грозните свади и конфликти с изнервени шофьори и откровени провокатори са сред най-острите подводни камъни за каузата на протеста. Друг сериозен риск е превръщането му в протяжен фонов шум по подобие на летния протест от 2013 т., който не съумя да постигне целта си в продължение на повече от година. За да не се стига до там, освен от акъл на (не)доброжелатели, протестът има нужда най-вече от активно участие на терен. От иновативни, увличащи и разобличаващи форми на съпротива. От съкрушителни, светкавични и добре насочени удари като този в Росенец, където трима души постигнаха ефект, съизмерим с този на тридесетхиляден протест на жълтите павета. Колкото по-ясно лъсват зависимостите на правителството и прокуратурата от олигархичната хватка на Доган и Пеевски, толкова повече ще се разраства и гангренясва раната на недоверието към властите.

Доскоро управляващите вярваха, че са непоклатими, защото можеха да си напазаруват почти всички свои критици, а останалите – да заглушат и маргинализират. Днес духът от бутилката е изпуснат, неодобрението към Бойко Борисов и правителството му достига рекордни нива, а зад грижливо изграждания героичен публичен образ на Иван Гешев прозира институционален Франкенщайн. Чудовищната реалност няма общо с визията и излъчването на настоящия главен прокурор, който със сигурност притежава заложбите и харизмата на нощен пазач в завод за асансьори. Българската прокуратура от години е устроена по сталинистки тип, без елементарен демократичен контрол и отчетност пред институциите и обществото, но с нестихващ апетит да громи отколешни врагове или довчерашни ортаци. Съдебната власт ще продължи да наподобява съветския образец, докато не се обсъди и приеме адекватна реформа, гарантираща справедливостта, върховенството на закона и независимостта на прокуратурата и ВСС от политически и олигархични кръгове. Без системна промяна няма значение дали главният прокурор се казва Иван Гешев или Гешо Иванов.

Не вярвайте на тези, които твърдят, че с края на управлението им ще настъпи икономически фалит, апокалиптично бедствие или нашествие на скакалци – обидно е. В българското общество има достатъчно способни, адекватни и почтени хора с по-висок управленски капацитет и по-голяма добавена стойност от „безалтернативния“ политически елит.

Не вярвайте и на онези, които бленуват, че неминуемите оставки на Борисов и Гешев мигом ще превърнат България в райското кътче, което заслужава да бъде. Политическите и икономическите трусове предстоят, здравната криза никак не си е отишла, а промяната, за която се борим, не може да се случи просто така изведнъж. Тя е дълъг процес на гражданско себеосъзнаване. На обществена и лична отговорност към всяко действие или дума. На ежедневна работа с малки стъпки към подобряване на средата в различни обществени сектори. На търсене, припознаване или създаване на решителна и устойчива политическа алтернатива. На смели реформи и разумни инвестиции отвъд наливането на бетон и пари за закърпването на дупки. На повече мостове между свободния бизнес, свободната държава и свободните граждани. На стратегическо сдружаване и взаимодействие между смислените представители на неправителствения сектор. На младите, свободни и независими хора, които няма да позволят отново да бъдат излъгани, ограбени или употребени.

Димитър Димитров е историк, участник в протестите. Завършил е международни отношения в Лондонското училище за икономика (LSE) и политология в Кингстън; работил е в неправителствения сектор. Автор на книгата „По пътя към върха. Историята на Христо Проданов“, София, Сдружение „Българска история“, 2020 г.

Димитър Димитров
04.08.2020

Свързани статии

Още от автора