Бях поканена от Община Добрич и лично от кмета господин Йорданов да прочета слово за Националния празник. Останах очарована от смислеността, сдържаността и съкровеността, с които беше организиран тържествения концерт. Без излишен патос и помпозност. Бяха изпълнени музикални композиции на Петър Крумов от хоровите формации на Добрич, както и от духовия оркестър на града.

Когато писах словото си не можех да предположа какво щеше да се случи на празника. Не можех да предположа какъв позор щеше да бъде празничният концерт в Народния театър, включващ в програмата си преобладаващо руски изпълнения и завършил с неуместната до абсурд руска народна песен

Ох, ты, Коля, Коля-Николай,
Сиди дома, дома, не гуляй!
Не ходи на тот конец,
Ой, да не дари девкам колец, эх…

Не можех да предположа, че руският патриарх ще отправи толкова арогантни обвинения към българското държавно ръководство. Не можех да предположа, че на Трети март руски патриаршески хор ще пее песента „Альоша“, посветена на червеноармееца, „освободил“ от „фашистко робство“. Не можех да предположа, че български граждани ще трябва да подписват протоколи, че няма да заплашват живота и здравето на руския патриарх..

Не можех да допусна, че на националния ни празник ще бъде поругано националното ни достойнство.

Затова предлагам текста на словото си, в което се опитах да разсъждавам трезво и аргументирано за Освобождението и свободата и за нашето национално достойнство.

***

Нашата свобода е млада. В историческите мащаби 140 години са кратък период. Нашият народ е стар, един от най-старите на европейския континент. Нашата държава е най-старата, която съществува с непроменено име на Стария континент. За съжаление дълги периоди сме съществували под чуждо владичество, затова свободата ни е толкова млада. От нашето освобождение са изминали едва два човешки живота, а са се случили толкова исторически превратности. Всичко, което се е случило, всичко което ни е сполетяло като съдба, е повод за дълбок размисъл, за трезва равносметка и за осмислени изводи.

През 140-те свободни години България води пет войни, претърпя няколко национални катастрофи, няколко смени на политическата система, няколко конституции бяха сменени и колко още превратности… Изминалите 140 свободни години са всичко друго, но не и спокоен период. Но те са също и съзидателен период, защото въпреки препятствията и преломите днес България е равнопоставен член до другите европейски държави. Днес у никого не съществува съмнение, че 140 години след своето Освобождение България дори не може да бъде сравнявана с онази новоосвободена балканска територия и онези две новосъздадени държави – Княжество България и Източна Румелия. Макар всички това да се е случило за период по-кратък дори от два човешки живота.

Трети март е денят на освобождението и денят на осмислянето на свободата. Трети март е историческа, но също така и политическа дата, не само защото от този ден започва новата политическа история на България, но и защото този ден се оценява и интерпретира по различен начин според политическия ракурс. През целия комунистически период датата Трети март беше поставена в сянката на девети септември. Дори на държавния герб от онзи период бяха изписани годините 681 и 1944 г. Веднага след падането на комунизма Трети март беше обявен за национален празник, но това също не се приема единодушно и еднозначно.

Датата Трети март има своето безспорно място в историята и националното ни самосъзнание. Трети март е датата на подписването на предварителния мирен договор между Русия и Турция, с който приключва поредната руско-турска война, която ние наричаме освободителна. Да, за нас тази война е освободителна. Но проблемът е там, че освобождението все още не означава свобода. Освобождението е историческо събитие, а свободата е вътрешно състояние. Свободата се постига с труд, усилие, постоянство, далновидност, воля, разум, честност, отговорност. Това са добродетели, без които нито държавата, нито нейните граждани могат да бъдат свободни.

Признателността и благодарността са лични и национални добродетели. Непризнателността и неблагодарността са лични и национални пороци. Ние дължим признателност на нашите освободители, но над всичко трябва да поставяме нашето себеуважение и трезво родолюбие.

140 години след Освобождението ние още не сме намерили мярата на нашето национално самосъзнание. Ние още залитаме между раболепие и отрицание. Нашият патриотизъм е в амплитудата между ксенофобия и чуждопоклонство. Често компенсираме липсата на самочувствие с послушничество. Неведнъж сме проявявали излишък от самочувствие, което е довеждало държавата ни до погром и унижение. След като стоим толкова нестабилно на земята си, можем ли да се считаме свободни? Явно свободата е нещо много по голямо и по-дълбоко от една дата, от нейното тържествено честване, от фанфарите, гвардейците, зарята. Много повече дори от сълзите в очите ни.

Свободата има много измерения, характеристики и дефиниции, но във всички случаи тя е нещо дълбоко, всеобхватно, исконно. Може да си свободен и в поробена държава, както и несвободен в свободна държава. Тъжно е в деня на Освобождението да осъзнаваме тези истини, но още по-тъжно ще бъде, ако не ги осъзнаваме. Трудно се стига до отговори на тези въпроси, но по-лесно ли е, ако не ги задаваме?

От осъзнаването и осмислянето на нашата вътрешна свобода може да започне истинското ни освобождение. От развенчаването на митовете. От осъзнаването на фактите. От срутването на бутафорните идеологически паметници. От издигането на истинските паметници на националната ни памет, на които да се базира истинската ни свобода. За да бъде истинска Свобода.

Не можем безпаметно да подминаваме един драматичен въпрос, свързан с нашето Освобождение, въпросът на Екзарх Антим І при откриването на Учредителното народно събрание, на което той е председател, отправени към княз Дондуков-Корсаков: „Ваше сиятелство, вие ни освободихте от турците, но си мисля: а кой ще ни освободи от вас?” Не можем да не си зададем въпроса как е възможно, кое е направило възможно най-дълбокият изразител на българската душа Иван Вазов, който така искрено приветства освободителите – „Здравствуйте, братушки!“, четири десетилетия след Освобождението да „напише горестните стихове:

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?
…

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

Не можем да не търсим отговор на парещите въпроси за войните, в които беше пролята толкова много кръв, а в края на краищата половината от българското етническо землище остана извън границите на нашата държава – срещу кого воювахме, с кого се съюзявахме, че в края на краищата България остана разпокъсана, и то до такава степен, че понякога държавната граница е прокарана през средата на селата, през дворовете и дори през гробищата?

Именно вашият добруджански край е едно от местата, където българската националната трагедия е най-вопиюща. Още с освобождението Северна Добруджа остава извън пределите на Българското Княжество. Четири десетилетия по-късно от България е откъсната и Южна Добруджа. За четвърт век чуждо господство е проведено насилствено обезбългаряване, на което сред вас сигурно още има живи свидетели, може би има и тук в тази зала. Връщането на Южна Добруджа в пределите на Отечеството през 1940 година се посреща с ликуване като второ освобождение. Но от тогава насетне ние сякаш вече сме се примирили, че всички други късове българска земя ще останат завинаги извън нашата държавна граница.

България постигна своето освобождение трудно. Вековното чуждо иго беше премазало българския дух. Едва с Историята на Хилендарския монах Паисий изпод пепелта бяха изровени неугасналите въглени, които запалиха първите искрици на нашето национално Възраждане. Започнаха борбите за Църковна независимост, сформираха се българските легии в Белград, образуваха се хайдушки чети, създадоха се революционни комитети, Апостолът на Свободата кръстосваше поробеното отечество „под вънкашност чужда и под име ново и с сърце порасло и за кръст готово“, после на парахода „Радецки“ рог изсвири и се развя байрак, после избухна Априлското въстание, после то беше изпепелено в огън и удавено в кръв… Но с всичко това бяха знаци, че България иска да бъде свободна, трябва да бъде свободна и е достойна да бъде свободна.

Така се стигна до освободителната война – десетата от поредицата войни между Руската и Османската империи. Две двеста хилядни армии насочват оръдия, пушки и щикове една срещу друга. Единадесет месеца се водят тежки сражения при Никопол, Оряхово, Тетевен, Плевен, Мечка, Тръстеник, Шипка, Шейново, Стара Загора, Арабаконак… Двадесет хиляди руски, румънски, финландски герои напояват с кръвта си българската земя. За наша чест във войната воюват и осем хиляди опълченци и хиляди други доброволци.

Символът на тази война е издигнат от признателните потомци на Шипка. Шипченската епопея най-напред е възпята от Иван Вазов в неговата безсмъртна поема. По-късно на чутовния връх е издигнат най-грандиозният паметник, който съществува на българската земя. И до днес този величествен паметник в центъра на нашето Отечество е център на нашето преклонение. Много паметници в България са предмет на спорове, конфликти, отрицание. Въпреки българското безпаметство на Шипка гордо се извисява най-таченият паметник на нашата национална памет. Паметникът на Шипка винаги е бил свещено място на преклонение, почит и признателност.

След Освободителната война не дойде пълна свобода. Освободената земя беше разделена на две държави, а Македония, половината Тракия и половината Добруджа останаха под робство. В своето съзнание също се оказахме не напълно свободни. Воювахме, побеждавахме и накрая се оказвахме сразени и унизени. Водехме и продължаваме да водим вътрешни битки. Прекланяме се пред външни сили и все търсим външни покровители. Патриотизмът ни се люшка между „-филски“ и „-фобски“.

Вътрешната свобода, от която се нуждаем, не може да ни я даде никой. Напротив, имаме достатъчно зложелатели, които желаят никога да не я постигнем. Но те не биха могли да постигнат нищо, ако ние имаме пред себе си ясна цел. Работата за свободата изисква здрав разум, а не захласване по ефектни обещания. Васил Левски пише до войводата Филип Тотю през 1871 лето: „българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите. Обязаността бе не да бунтуват народа, но да свикват от градовете и селата умни хора да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция – да бъдат всички готови. Това, брате Филипе, ако си забравил, то да им кажеш на горните господиновци… То не ни е засега работата да говорим, а искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, ръцете на които стои българската свобода.“ И завършва писмото си Апостола с паметните думи: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.“

И понеже нямаме по-дълбок идеолог на свободата от Апостола на свободата, ще припомня и други негови думи – писани до Любен Каравелов: „Байо, да ти кажа една като сто! Всичките неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделянето на един народ на части и тогава от него не остава нищо. Това Вие твърде добре познавате. Следователно у нас, за да не може да добие сила тая поразия, а да вземе силен вървеж работата ни, без да попадне в неприятелски ръце нищичко, не трябва да давате подпора на глупци“.

Нека на финала малко да разчупя формàта и ще направя крачка встрани. Бай Ганьо е не само литературен герой, а се приема като метафора и синтез на нашия национален характер. Бай Ганьо е продукт на освободена България, той не можеше да се появи в България „под игото“. Но можем ли да кажем, че Бай Ганьо е свободен човек? Жалко ще бъде, ако представата ни за свобода е такава. Бай Ганьо е продукт на свободата, но не е свободен. Вътрешната верига, с която той е свързан до голяма степен носим и ние и тя ни прави несвободни.

Свободата е висок идеал, свободата има много степени, затова борецът за освобождение на Македония Яне Сандански е казал, че да живееш, значи да се бориш – робът за свобода, а свободният за съвършенство.

Младостта на нашата свобода не ни оправдава, а ни задължава. Пред нас самите!