Последният месец ми донесе ведрото и обнадеждаващо усещане, че се върви към все по-голямо и все по-трайно освобождение. Обществените вълнения дойдоха от неща, които сякаш увеличиха чувството за неразбория, объркване и несигурност, но всъщност допускат да бъдат тълкувани и в съвсем различен, дори в противоположния смисъл. Ако приемем, разбира се, че за сложните неща в социалното и политическото ни битие изобщо е възможно да се мисли в противоположности.
Така или иначе аз виждам през последните седмици признаците на едно ускоряващо се решително и устойчиво освобождаване от някои мрачни тежести, завещани от Прехода. За сравнително кратко време се получи натрупване на събития, което излъчва обещаващи сигнали в този код.
Най-напред казусът с продажбата на ЧЕЗ насочи сериозно масовото внимание към възможността държавата да получи по-голям контрол върху електроразпределителните дружества още от момента на конституирането на собствеността върху тях, както и в моментите на нейното прехвърляне. Ясното артикулиране пред публиката на възможностите за законови промени в такава посока донесе съществени ползи. Защото беше заявено достатъчно ясно и от експерти, и от политици, че съществуват реалистични и удобни перспективи за гарантиране и удовлетворяване на обществения интерес в тази толкова важна социално-икономическа сфера, които не предполагат и не налагат ангажирането от страна на държавата като собственик. Правомощия, сходни с онези, притежавани и понастоящем от БНБ и КФН в полето на упражняваните от тези институции контролни функции.
И политическият принос на това просвещение не бива да бъде подценяван. Защото като свой ефект то донесе и противодействие срещу периодично експлоатираното за безогледни популистки цели истеризиране около „крайно необходимото“ натоварване на държавата с участие в електроразпределителните компании. Та мисълта ми е, че случаят „ЧЕЗ“ позволи на експертната просвета по темата да получи по-голяма гласност и повече чуваемост, действайки заедно с това и като политически отрезвяващо средство срещу опиума, пробутван хронично от популистите. Напълно обяснимо разумните гласове за по-широки законово регламентирани правомощия на КЕВР получиха и политическа подкрепа, изразена от различни политици. Някои от които във властта.
Последното ми дава още едно основание да си мисля, че знаците за все по-осезателно освобождаване от остатъците на прехода и неговите тежести са налице и говорят убедително за това, че не става дума за случайности, а за целенасочени и координирани действия в посока освобождаване! Е, при такива титанични освобождавания няма как да се мине без поемането на тежки буферни роли от страна на хора, които си знаят защо са приели да станат в ключовия момент мишена и боксова круша. Те си знаят срещу какво са приели ролята…
Цялата история донесе усещането за освобождаване и с това, че се видя как машинаторите могат набързо да станат жертва на собствените си машинации. Освобождаващо чувство носи една такава гледка. Забеляза се и това, а то също беше силно като ефект, кой нескрито се уплаши от идеята за по-голяма прозрачност и по-голям контрол върху собствеността в електроразпределителните дружества, а оттам и върху техните бордове. Да, защото, както много добре знаем, точно бордовете на тези компании представляваха през годините много удобни пристани за лица, направили от участието си в политиката семеен бизнес, планът на който е да изхранва пребогато поколения и поколения техни потомци.
Чувство на освобождение донесе и гостуването на патриарх Кирил в България. Чрез него българското общество получи чудесна възможност да види колко мили и топли чувства – чувства братски и християнски – изпитва към него властта в Кремъл. И доколко независим от тази светска власт е предстоятелят на Руската православна църква.
В крайна сметка цялата тая работа с посещението на патриарх Кирил донесе точно това – голямо освобождение. Защото най-напред предостави на всеки свободата да чуе изречени думи, които знаехме, че са таени и стаени. И така всеки получи свободата да прецени за себе си видяното и чутото. А също така да прецени и онова, което не видяхме и не чухме. Тоест, стенограмите от срещата между българския президент и високия гост, състояла се в нашето президентство. Защото и това е важно – да имаш свободата да разбереш много неща за свободата си от едно значимо отсъствие.
Точно така, след честването на тази 140-а годишнина днешният българин знае много повече за своята свобода. И мисля, че това негово знание стана далеч по-уверено и много по-добре аргументирано. Защото българинът разбра сега съвсем осезаемо какво нещо е свободата, която притежава в момента. Защото българинът видя сега как демонстрации като тази на патриарх Кирил разнообразяват делника, внасят нотка на интрига във всекидневието и…отшумяват. Владимир Висоцки го е казал незабравимо:
Меня сегодня Муза посетила,
Посетила, так, немного посидела и ушла.
И после пак дела, пак обикновени европейски делници и радости.
Така е. Но помнещият миналото българин знае добре времената, в които беше съвсем различно. И тъкмо затова помнещият и знаещ днешен българин можа да почувства сега истински свободата си спрямо недалечното минало, да вкуси своята днешна свобода и да се усмихне с радост и спокойствие в душата си. Виждайки и това как онези, които са поставили себе си в най-унизителна зависимост от парите на чужди правителства, са принудени да разголят безсрамните си дела и гнилата си съвест пред очите на България.
Хубави дни! Дни на освобождаване от вчерашните остатъци и на заслужена радост от свободата.
