В едно историческо есе от 1947 г. френският писател и бъдещ министър на културата Андре Марло провижда бъдещия свят като свят на „въображаемия музей“. Свят, в който „измерението на човека“ ще срещне в себе си двете плоскости на реалността (културата и физическата реалност), а изкуството никога няма да бъде обречено на забвение и смърт. Идеята на Малро е със сигурност утопична, но в някаква степен заляга в основата на съвременни концепции за „глобалната музейност“, набрали сила в ерата на дигитализацията и опитващи се да универсализират човешката история в настоящето.
В този смисъл можем само да гадаем дали след дръзкия обир в Лувъра на настоящата френска министърка на културата Рашида Дати не ѝ се присънва Андре Малро?
Защото в неделя, 19 октомври 2025 г., в най-големия музей в света се случи почти немислимото – само за осем минути от галерия „Аполон“ бяха откраднати бижутата на френската корона от времето на Наполеон Бонапарт и Наполеон III. Описано с термините на Малро – в случая златото и скъпоценностите са ценни сами по себе си, но най-вече като „репрезентация на метаморфози в паметта“. Ала изобщо не е ясно дали грабителите няма да „разчленят историята“, за да извлекат по-сигурна и конкретна печалба.
Какво е ясно до момента? В неделя в 9,30 ч. – половин час след отварянето на Лувъра – двама души в работно облекло (единият в жълта, а другият в оранжева жилетка) паркират подвижен хаспел на улица „Риволи“, под прозорците на Лувъра. Дотук всичко изглежда като подготовка за ремонтни работи. Светкавично прозорецът на високия етаж е изрязан с флекс (витаят съмнения дали алармата е задействала), с акробатични похвати двамата обирджии нахлуват в галерия „Аполон“, срязват витрините на френските императорски бижута, скачат обратно на автоматичната стълба, спускат се на земята и със скутери, карани от други двама техни помагачи, изчезват в неизвестна посока. В бързината изпускат короната на императрица Йожени, един от най-ценните уникати в колекцията, като оставят след себе си чифт брезентови ръкавици и две уоки-токита.
С това всичко приключва. А Франция, както и светът на музеите е в шок. Защото така най-големият и най-посещаваният музей в света (9 млн. купени билети годишно) бива лишен от най-голямото си съкровище на ювелирното изкуство от XIX в. То е събрано още от Наполеон Бонапарт след 1804 г., който вече като император решава да възстанови и умножи диамантите на френската корона – начинание, започнато още от Франсоа I през XVI в. И успява, издирвайки и изкупувайки някои редки диаманти, собственост на Орлеани и Бурбони, превръщайки ги в бижута, които подарява на първата си съпруга Жозефин – както и на втората – императрица Мария Луиза. По неговите стъпки върви и Наполеон III, който увеличава колекцията, за която най-големите френски ювелири изработват нови бижута от хиляди скъпоценни камъни.
За да получите най-обща представа за откраднатото: изчезнали са 8708 диаманта, 34 много редки сапфири и изумруди и 212 перли. Ако бижутата бъдат разчленени, стойността на скъпоценните камъни се изчислява на 88 млн. евро. Но в исторически план – като „метаморфози на паметта“ – те са наистина безценни.
Кражбата в Лувъра като римейк на историята
Работата обаче е там, че днешната дръзка кражба в Лувъра е предшествана от друго много голямо похищение на скъпоценностите на френската корона, само частично възстановени по Наполеоново време.
За целта трябва да се върнем към времето на Френската революция и прословутите септемврийски кланета от 1792 г. Тогава в периода между 2 и 6 септември в Париж се извършват масови екзекуции на затворници, свързани със Стария режим. Тълпата също линчува и граби, а водачите на революцията като Марат или Дантон не правят нищо, за да спрат разправата с „враговете“. Между 11 и 16 септември 1792 г. в едно от зданията около днешния площад „Конкорд“ е създадена „залата на бижутата“, охранявана от националната гвардия. Така – поне по замисъл – „диамантите на Короната“ е трябвало при пълна „прозрачност“ да станат „диаманти на Републиката“. Оказва се, че възползвайки се от „революционната ситуация“, грабители се промъкват нощ след нощ в съкровищницата, отмъквайки 9 000 скъпоценни камъни и 7 тона злато.
На 16 септември в 23 ч. вечерта патрул от гвардейци неочаквано се натъква на двама души, които се спускат с въжета от прозорците и чиито джобове са натъпкани с диаманти. Тогава горчивата истина излиза наяве – съкровището на короната е минало в ръцете на престъпни групи. Министърът на вътрешните работи Ролан лично започва разследване – иска да установи дали престъпниците са действали сами, или „някой“ им е помагал, правейки мерките за сигурност почти ефимерни. Те мълчат. Мнозина подозират, че прикриват хора по върховете на Революцията. Грабителите са осъдени на смърт като контрареволюционери, но впоследствие са помилвани и всичко бива потулено.
Тогава изчезват и някои от най-прочутите френски диаманти като Regent или Sancy (в момента изложени в Лувъра и оцелели при последната кражба). Говори се, че лично Дантон е бил замесен в онази първа историческа кражба (въпросът е повдигнат по време на неговия процес), че с тези диаманти е подкупвал монархисти и прусаци и така е спечелил битката при Валми (1792), с която Революцията оцелява. Но това трудно може да се докаже. Днес един от тези прочути и изчезнали диаманти – Hope – e в Музея за естествена история във Вашингтон, откъдето никой няма намерение да го възстанови на днешната Френска република.
И още един пример от историята. През 1976 г. двама души проникват в същата тази зала „Аполон“ на Лувъра, зашеметяват и връзват двама пазачи, като отнасят със себе си шпагата на Шарл Х, инкрустирана с 1600 диаманти. Действат дръзко и професионално. Знаят какво искат да задигнат и очевидно имат „поръчка“. Оттогава е изминал половин век, но шпагата на Шарл Х така и никога не е била намерена.
Има ли сигурност в музейния свят?
Обирът в Лувъра показа колко крехка е „глобалната музейност“. Бюджетите на големите музеи и на културните институции по цял свят периодично се орязват, с което проломите в сигурността се увеличават, а грабителите стават все по-дръзки и изобретателни.
Необяснимо е – с оглед на мерките за сигурност – как на външната стена на Лувъра откъм улица „Риволи“ е имало само една камера, при това насочена в противоположната посока? Но дори и камерите да бяха в пъти повече, за което настоява директорката на най-големия музей в света Лоранс де Кар, нима това щеше да обезсърчи похитителите?
Дори в Лувъра да се открие специален полицейски участък, а охраната да се утрои, това означава ли, че престъпниците няма да утроят или учетворят усилията си? Предстоят сериозни ремонтни работи в този голям световен музей, което е удобен повод под маската на „работници“ на място да проникнат заинтересовани лица, замислящи следващия голям удар. И това няма как да се пресече от корен.
Нали тъкмо по този начин през 1911 г. никому неизвестният италианец Винченцо Перуджа извършва кражбата на ХХ в., изнасяйки „Джокондата“ от Лувъра. Той се хваща на работа в музея и в един понеделник, който е ден без посетители, влиза с работните си дрехи, издебва момент, в който пазачите ги няма, изрязва творбата от рамката и изнася шедьовъра на Леонардо да Винчи. Твърди, че е воден от „патриотичен плам“, затуй две години по-късно предлага платното на смаян търговец на картини във Флоренция, който се обажда на полицията.
Винченцо Перуджа е осъден на една година затвор, от които излежава едва седем месеца. През 1914 г. „Джокондата“ тържествено се завръща в Лувъра, а Винченцо Перуджа също връщайки се в Париж, си отива от този свят през октомври 1925 г. Някои френски медии дори допуснаха, че новият „удар“ в Лувъра може да е своеобразен „бенифис“ на онази кражба, което е малко вероятно.
Сигурно е едно: да, днес никой няма как да изложи открито откраднатите „диаманти на Короната“ от Лувъра или да се хвали с тях, но в „сенчестата страна“ на интернет има безброй търгове за откраднати артефакти, където се завъртат стотици милиарди долари или евро. И на „въображаемия музей“ на Малро отдавна съответстват „невъображаеми музеи“ с откраднати исторически шедьоври.
