Оскандаляването на Вселенския патриарх (3)

От цитирания в края на предишния текст под това заглавие официален документ за разговорите между БПЦ и Вселенската патриаршия ясно се вижда какво място заемат в него онези проблеми, които в „позицията” си Пловдивският митроп. Николай определя като „откритите въпроси” между нашите две църкви (и които ентусиазирани писачи като Велислава Дърева стилизират като „екзалтирана война”, която патр. Вартоломей „от две години” водел срещу нас). Вижда се и по какъв начин те са поставени. Много е важно да се забележи,че всички те са повдигнати в Константинопол едва в самия край на разговора и след като са поставени главните въпроси, които до един се отнасят до бъдещия Всеправославен събор, по спорните пунктове в чиято подготовка от БПЦ е поискано да изрази ясна позиция.

Нека например се забележи, че онова, което Велислава Дърева и други като нея са представили като „желание на Вселенския патриарх в български храмове, на българска земя, по българското Черноморие, богослужбата да бъде на гръцки, а не на български”, в „Докладната записка” представлява всъщност „официална устна молба”, която патр. Вартоломей отправя по повод на „такава (молба – б. м.) от страна на етнически гърци, живеещи по българското южно Черноморие” да бъде разрешено „поне един път в месеца да бъде извършвано богослужение на гръцки език”. При това патриархът специално отбелязва, че сам той е дал благословение да бъде извършвано „редовно”, в храмове под неговата юрисдикция (на гръцка земя, ако трябва да перифразираме В. Дърева) – богослужение на български или църковнославянски за българите, живеещи там – например на островите Крит и Родос. Фалшификацията е ясно видима. Въобще не става дума за желание по (цялото) българско Черноморие да се богослужи на гръцки, „а не на български”, а за това – при положение, че БПЦ разреши – такова богослужение да се извършва за гръкоезичното население в определени южночерноморски наши градове „поне един път в месеца”. Сиреч – дори не „редовно”, както е благословено за богослужението на български за българите в диоцеза на Вселенската патриаршия. При това положение да се вдига вой за това, че отделни служби, в точно определени места и в определени случаи ще се извършват на език, различен от българския, е, уважаеми „църковни патриоти”, нещо много подобно на завръщане към т. нар. „триезична ерес”. Ако помните: франко-германското духовенство през далечния IX в. обвинило св. братя Кирил и Методий, че превеждат богослужението на родния за великоморавските славяни език, защото богослужебни всъщност можели да бъдат само (официалните за „Римската империя”) езици – гръцкия и латинския (плюс староеврейския). В отговор – неразделената тогава Църква не само че оправдала св. братя, но определила официализирането на определени езици за богослужението като „еретическо отклонение”.

Но стига толкова по този въпрос. За нас е важно да обърнем внимание, че той е поставен всъщност съвсем между другото на срещата между двамата патриарси и въобще не представлява искане някъде у нас да се богослужи на гръцки, а не на български. Следователно въобще не представлява някакъв „открит въпрос”, настанил се оттогава между нашата и Константинополската църква. Не представлява, очевидно, след като патриархът не се върна към него докато беше на посещение в София.

В тази връзка, не мога да не се учудя как толкова чувствителните към българоезичието на службите по родното ни Черноморие, се оказаха така странно слепи за същински скандалното канонично нарушение, което по същото това „наше Черноморие”, от доста време върши викарният епископ на Сливенска епархия Йеротей. Защото този епископ – чухме го многократно – през изминалото лято упорито е споменавал на Великия вход на Св. Евхаристия не българския патр. Неофит и даже не каноничния митрополит Иоаникий, под чиято юрисдикция е тази „българска земя”, а… Руския патриарх Кирил. Правел го, защото видите ли, в храмовете мнозинството от богомолците били руски туристи и притежатели на недвижима собственост. Сякаш преобладаващото количество на богомолния етнос определя каноничната територия.

Въпросите за паметника на Антим І и за титулатурата на двама български епископи (към днешна дата изглежда – само на един), на които – както се вижда – са посветени едва предпоследният и последният пасаж на документа, ще коментирам така. Не знам в какво Н. Високопр. Николай вижда мъчителността на тези „въпроси” (за разрешаването на които на църквата ни й трябвало още известно „време, търпение и такт”), но поне що се отнася до титулатурата на еп. Евлогий (епископ Адрианополски) Вселенският патриарх е напълно в правото си да настоява за отстраняването на този канонически „нонсенс”. Патр. Вартоломей изрично казва, че Адрианополската (т. е. по съвременното й име Одринската) катедра, която е в каноничната територия на Цариградската патриаршия има свой митрополит. В същото време нашият епископ Евлогий има същия като него титул. От което излиза, че в настоящия момент Одринската (Адрианополската) поместна църква има двама епископи – при това единият – реалният епископ на реалната църква в Одрин е епископ на Константинополската патриаршия, а другият – Евлогий, на Българската. Това безспорно е абсурд. Не може една църква да има в един и същи момент двама епископи. Не е възможно още повече, единият от тях – собствено нашият Евлогий да е само титуларен Адрианополски епископ, т. е. да се смята, че е епископ на „древлепросиявша” в каноничната територия на БПЦ църква, след като Адрианополската (Одринската) църква е реална църква в каноничната територия на Константинопол.

Тази титулатура – ще добавя за онези „патриоти”, които нямат навика и капацитета да се задълбочават в близката църковна история и в каноничното право (и сред които не би трябвало да е митроп. Николай) – представлява още и флагрантно нарушение на приетите от църквата ни (още през януари 1945 г.) условия за вдигането на схизмата над нея, а именно – задължаването й да ограничи юрисдикцията на екзархата си в територията на българската държава и да не я разпростира върху общности, живеещи на територии на съществували още преди схизмата църковни юрисдикции (което би било продължаващ етнофилетизъм). Но в този смисъл титулатурата „Адрианополски” (Одрински) епископ в БПЦ представлява точно това – разпростиране на претенции върху катедри от чужда (собствено – Цариградската) църковна юрисдикция. За каква по-точно – не може да не попита Вселенския патриарх – смята БПЦ Адрианополската (Одринската) катедра днес? За „древлепросиявша” катедра на БПЦ или за реална катедра на Константинополската църква? Ако я смята за първото, любопитно ми е как пък би се отнесла тя (и по-специално нейният митроп. Николай) към едно хипотетично бъдещо ръкоположение на епископ на Константинополската патриаршия с титулатурата „Филипополски” (Пловдивски)? Ще приеме ли реалната Пловдивска църква в диоцеза на Българската патриаршия, да бъде обявена за „древлепросиявша” църква от диоцеза на Вселенската патриаршия? Ще приеме ли митроп. Николай да дели епископския си сан в Пловдивската църква с „титуларен” епископ на същата църква в Константинопол?[1]

Вижте, нека го кажем честно – макар у нас лесно да определяме повдигнатите от патр. Вартоломей въпроси, като „претенции” на Константинопол към БПЦ, ние не можем да не усетим, че от негова гледна точка те и двата изглеждат като отправени към Вселенската патриаршия предизвикателства. Пак казвам: достатъчно е да си представим обратната ситуация, за да си дадем сметка как щяхме да реагираме ние (БПЦ, българските „църковни експерти” или просто „българските родолюбци”) в аналогични условия. Щяхме ли да се съгласим да се нарече „претенция” от страна на БПЦ едно евентуално искане на, да кажем, митроп. Николай, да бъде „премахната или заменена” титулатурата на епископ от Константинополската патриаршия, ръкоположен с титулатурата „Филипополски” (Пловдивски)? Като „вътрешна работа” и „право” на Константинопол ли щяхме да се съгласим да определим ръкополагането на неин епископ с титулатурата „Пловдивски” (име на катедра в юрисдикцията на БПЦ) или като предизвикателство към БПЦ?

Същото се отнася – колкото и да е невралгично за националните ни чувства – до прословутия паметник на Антим. Понеже нека си позволя да попитам: а защо е било решено този паметник да бъде поставен от хората на Красимир Премянов не някъде другаде, а именно в Одрин, в двора на храм (разбира се,  под Константинополска юрисдикция, независимо кой го бил навремето строил)? На храм на Вселенската патриаршия, казвам, от която така скъпият на българските сърца екзарх действително едностранно се е отделил, с която той навремето е скъсал, разрушавайки – както казва патр. Вартоломей – „каноничните връзки между двете ни църкви”. Не е ли избрано мястото на този паметник (с ръка на сърцето) и с цел предизвикателство?

Наистина, в много европейски градове спокойно се извисяват паметници на исторически личности, към които определени църкви имат (меко казано) особено отношение. Така, в центъра на Прага се извисява паметник на Ян Хус и чехите положително биха се противопоставили на едно искане на католическата църква да го премахне оттам, доколкото за тази последната той е осъден еретик. Но чехите, мисля си, със сигурност биха разбрали една реакция на архиепископа на Прага, ако някой реши да постави паметник на същия този Ян Хус в двора на действащ католически храм или на входа на архиепископията. Все пак тук става дума за елементарен такт, несъобразяването с който свидетелства не тъкмо за (сигурно оправдани и законни) национални чувства, а за демонстрация и дори – за умишлено предизвикателство. Екзарх Антим с положителност е скъп на много български сърца, но защо ли си мисля, че инсталирането на негов паметник не някъде другаде, а именно в Одрин и не някъде другаде в Одрин, а именно в двора на храма „Св. св. Константин и Елена”, канонична собственост на Вселенската патриаршия, не е направено просто за да бъде почетена неговата памет, а за да бъде предизвикана (и ядосана) Вселенската патриаршия. И когато тя – през септември 2013 г. реагира на това предизвикателство при посещението на патр. Неофит, реакцията й се определя у нас като „претенция”. Ще запитам, в същия хипотетичен план, дали ще се въздържи да посвети цяло (възмутено) предаване на „Вяра и общество” Горан Благоев, ако определени среди от Цариград решат да поставят паметник на одиозния за Българската църква Константинополски епископ Мелетий не някъде другаде, а в София или Пловдив, при това в двора на храм под юрисдикцията на съответния им митрополит? Ще остане ли безразличен споменатият журналист, ако лидер на гръцка политическа партия пристигне, за да постави демонстративно цветя на този паметник?

Въобще, във връзка с двата последни в Константинополския документ от 2013 г. въпроса, повдигнати от патр. Вартоломей: паметника на Антим и титулатурата на наш епископ като „Адрианополски” – аз не мога да се освободя от усещането, че тук става дума за специално замислени предизвикателства (последното, наистина, може и да е от несъобразителност, но от това не престава да е предизвикателство), тъй че очакваната по тях ответна реакция да бъде използвана после от заинтересовани от обтягането на отношенията между църквите ни среди.

Много по-важно обаче е друго. И то е, че представянето на двата въпроса – паметника на Антим и титулатурата „Адрианополски” (онзи за богослужението „на гръцки, а не на български” е чиста манипулация и не заслужва повече коментар) – като собствено „откритите въпроси”, съществуващи понастоящем между нашите две църкви, е абсолютна дезинформация. Освен че, както се вижда от прочитането на „Докладната записка” от посещението през 2013 г., те са само съпътстващи (и следващи) основната тема на разговора, те и не са (най-малкото и двата) собствено църковни. Митрополит Николай не може да не знае например, че още тогава, на място, българската църковна делегация е заявила на патр. Вартоломей, че „този паметник не е поставен нито с благословението, нито със знанието на БПЦ – БП”, а от светска организация и следователно, едно негово „премахване” не може да се иска от БПЦ. Което значи – въобще не може да представлява „открит въпрос между двете църкви”, за решаването на който, на БПЦ й трябвало още „малко време, такт и спокойствие”. Впрочем, изглежда самият патр. Вартоломей по-добре е разбрал това, защото, пак напомням, той така и не постави този въпрос на БПЦ при визитата си в София. Забележително е обаче, че не го постави и на властите на българската държава (само които, щом църквата ни няма отношение към поставянето на въпросния паметник, могат и да го разрешат). А значи, изглежда и няма нищо общо с истината твърдението за „екзалтираната война” с него, която той водел оттогава насам.

Но не е никакъв „открит въпрос” между двете църкви и въпроса с титулатурата на еп. Евлогий. Предвид абсолютната канонична основателност на Константинополското искане това е само въпрос на решение на нашата църква, която поради неразбираемо упорство или мудност, продължава да го държи „отворен”. Както виждаме обаче, дори това едностранно „не-закриване” на въпроса не се оказа толкова болезнено за Вселенската патриаршия, след като патр. Вартоломей въпреки нерешеността му (от 2013 г.) дойде в България и не постави публично и него.

2.

Истинският проблем, стоящ между Вселенската патриаршия и БПЦ, нека го кажа най-сетне ясно и високо, не са никакви „паметници”, „титулатури” и „богослужебни езици” (както се опитват да ни внушат дълбоко прикритите „режисьори” на активното мероприятие), а бъдещият Всеправославен събор. Защото по този Всеправославен събор и до днес съществуват важни и болезнени противоречия и те са не между някой друг, а между Константинопол и Москва. И ето, по тях – като автокефална (и независима) църква от семейството на вселенското Православие – нашата църква е призована, виждаме го от приведения миналия път документ, да даде своето становище. Ще подкрепи ли вижданията на Вселенската патриаршия или ще предпочете да се присъедини към „отбора” на Москва?

Нека припомня, че според „Докладната записка”, която цитирах миналия път, пред българския патр. Неофит и църковната ни делегация, преди точно две години са поставени четири въпроса, по които тя следва да изрази „ясна позиция и становище”. Първо – кой трябва да председателства този събор – дали, както казва Вселенската патриаршия „съгласно Св. Предание, каноните, църковната история и традицията на Вселенските събори” това трябва да е първият по чест – Вселенският, Константинополският патриарх, или Съборът трябва да бъде председателстван от някакво „колективно председателство” както, разбираме от „Докладната записка”, настоява Москва. За пояснение към незапознатите (но бързащи да „разбират” от какво произтичат определени „събития”) ще кажа, че зад настояването на Руската Православна Църква (РПЦ) стои една по същество нова (и изработена в завършен вид през декември 2013 г., след остър спор с Константинопол) еклезиологична концепция за първенството в Православната църква и според която съществува същностна разлика между първенството на епископа в местната (му) църква (в която той има пастирска власт), първенството на първенствуващия епископ – митрополита, патриарха – в регионалната църква (в която този митрополит  или патриарх има административни пълномощия да свиква съборите на тази църква, да ги председателства и да решава, заедно с епископите от региона общоцърковните дела – съгласно 34 апостолско правило) и първенството на първия по чест патриарх във вселенската Църква (който, според руската концепция няма вече никакви съдържателни права и тъкмо затова, когато се съберат заедно първенствуващите на регионално ниво епископи – патриарсите – не може нито да ги председателства, нито да има някаква определяща – инициираща, ръководеща и т. н. роля в събора им).[2] Както се вижда, това наистина е сложен богословски казус (ще кажа само, че ако е права Москва, един истински Вселенски събор на Православието не би и могло всъщност да има, но той ще представлява само събрание на регионалните събори, синоди, представлявани на него от предстоятелите си, патриарсите си, които няма да съставят пълно единство, защото няма да имат неговото олицетворение – първенецът си на вселенско равнище). Ето по този въпрос е призована в Константинопол да вземе отношение БПЦ. Към еклезиологията на Константинопол или на Москва (емфазираща до крайност автокефализма в Църквата) тя се скланя? Въпрос без чието общоправославно решение бъдещият Събор, както се вижда, не би могъл дори да се конституира. И смее ли да се склони към друга, освен към Московската еклезиология? Или за всеки случай трябва да бъде тласната към Московската визия чрез обтягане на отношенията й с Вселенската патриаршия?

Вторият въпрос е, припомням, за начина на вземане на решенията на Всеправославния събор. Струва ми се естествено от еклезиологичната концепция на Москва да следва разбирането, че решенията трябва да се вземат с консенсус, защото доколкото делегациите на отделните автокефални и автономни църкви представляват само представители на своите синоди, оглавявани от своите първенци, те и не могат да имат общо оглавление от вселенски първенец и значи не могат да съставят общо събрание (Събор), висшегласието в който да се смята за воля на този събор. Какво мисли по този въпрос БПЦ е, следователно, вторият „открит въпрос”, по който Константинопол очаква от нея становище. Очаква го обаче и Москва, която, в такъв случай, има интерес отношенията на БПЦ с Вселенската патриаршия да бъдат проблематизирани, тъй че първата да се нареди твърдо в „отбора” на РПЦ.

След това идва въпросът за състава на Събора. В „Докладната записка” ясно е изразена позицията на Вселенската патриаршия, а тя е – на него всяка поместна (автокефална или автономна) църква да „участва с равен брой участници, поради факта, че противното би довело до крайно неравенство на Поместните църкви и всяка църква да гласува с един глас”. В „Докладната записка” изрично е припомнено, че в този смисъл има и вече подписано всеправославно решение през далечната 1976 г. Само че  то очевидно се оспорва днес (веднага се сещаме от коя църква, която, поради големината си би могла да разчита и на най-голяма делегация на Събора, а значи и на най-много гласове). Ще добавя, че по въпроса за състава на Събора има и последващо развитие. Очевидно за да не прави опит да атакува директно въпросното решение от 1976 г. РПЦ е започнала същинска борба за привличане на колкото се може повече поместни православни църкви в своя „лагер” и значи – против Константинопол. В тази връзка РПЦ например води истинска битка с Вселенската патриаршия на събора да бъде допусната Чешката и Словашката автономна православна църква, независимо че към настоящия момент тя се намира в разкол и не е ясно, кой е нейният предстоятел (двамата претенденти се съдят по този въпрос). Какво отношение ще вземе по този казус БПЦ? Нека открия, че наскоро патр. Неофит прие у нас единия (русофилския) от двамата спорещи за предстоятелството на тази църква и дори прие от него специален подарък. Не е ли това сигнал, че БПЦ смята да подкрепи Москва в този сложен междуцърковен казус? А ако отношенията между БПЦ и Константинополската църква се обтегнат (както става в момента) и по всеки друг казус.

Накрай, особено спорен (какъвто най-вероятно ще си остане до последно) е въпросът за темите, които трябва да обсъди и по които да вземе всеправославно решение предстоящият Събор и по които – както четем в „Докладната записка” – БПЦ също е призована да изрази своите „ясна позиция и становище”. На малцина запознати у нас е известно, че именно отсъствието на съгласие по темите, които ще трябва да бъдат предмет на разискване и решаване, е основаната причина планираният от почти цял век Всеправославен събор, да не успява да се състои и до ден днешен. Именно противоречията между първенствуващите църкви – Константинополската (съгласно диптисите) и Московската (според големината) водят до непрестанно отпадане и „блокиране” на теми, които са от жизнено значение за Православието. Така, ако в края на 2013 г. (когато делегацията на БПЦ бе на посещение в Константинопол) все още изглеждаше възможно на разглеждане и решаване да бъде поставена изключително каверзната тема за реда и начина на даване в бъдеще на автономия и автокефалия в Православната църква, а също и тази за аномалното за Православието съществуване на православни общности в „диаспора”, т. е. за това, могат ли да бъдат под юрисдикцията напр. на Московската патриаршия православни общности във Франция или Естония, само защото те се състоят предимно от руснаци, или те трябва да съставят заедно с православните от други етноси там, съответно „Естонска” (каквато има, но не е призната от РПЦ) или „Френска” (хипотетична) православни църкви, което съответства на териториалния, а не етнически принцип на съществуването на поместните църкви в Православието – то днес и двата тези въпроса са буквално „блокирани” от предварителната неотстъпчивост на РПЦ, която не се съгласява те дори да бъдат поставени на обсъждане. Същото е положението с разглеждането и евентуалното преразглеждане на т. нар. диптихи, т. е. редът на старшинството на поместните автокефални църкви. Въпреки шумната кампания, инициирана у нас от определени „дейци” за промяната в тия „диптихи” на мястото на БПЦ, което (ако се приеме, че тя е приемник на учредената в Лампсак през XIII в. Търновска патриаршия) трябва от осмо в този ред да стане пето (и значи, да се нареди преди Московската патриаршия) – следва да уведомя въпросните „дейци” (и по-специално моята приятелка Велислава Дърева), че въобще присъствието на темата за диптихите на Събора е обречено, пак поради твърдото нежелание на Москва тя да бъде обсъждана и решена на всеправославно равнище. Наскоро научих, че дори проектът за всеобхватен документ, описващ основните отношения на Православната църква към съвременния (и толкова различен от Средновековието) свят и неговите основни предизвикателства – документ, наречен „Мисията на Православието в съвременния свят”, едва ли ще може въобще да достигне до съборно обсъждане, тъй като с това са изразили несъгласието си Московската и Грузинската патриаршии.

Изключителната непрозрачност на живота на Св. Синод за църковната ни общественост не ни позволява да кажем със стопроцентова сигурност дали от 2013 г. до днес този последният е изразил някаква позиция по изредените по-горе четири въпроса. Мисля обаче, че това не се е случило, а Всеправославният събор все повече наближава и въпросът за това, под чия доминация – източна (Московска) или действително вселенска ще продължи да живее Православието в 21 век става все по-остър. И тъкмо, значи, този въпрос се превръща в откритият въпрос между православните църкви (в това число и между БПЦ и Вселенската патриаршия, но и между БПЦ и Московската патриаршия).

Ето мисля, и заради кои въпроси, нямащи нищо общо с никакъв „паметник” и никакъв „гръцки език по Черноморието”, Св. Синод на БПЦ никак не е искал, по признанието и на митроп. Николай, патр. Вартоломей да идва тъкмо сега у нас.

Но ако собствено Св. Синод е желал просто да бъде оставен в привичната му „атараксия” – в състояние необезпокоявано да продължи да не дава отговори по повдигнатите и пред БПЦ всеправославни въпроси; да продължи, сиреч, да живее в глухата изолация от всеправославния живот (за което го и упреква Вселенският патриарх през септември 2013 г.), то други среди, знаещи също за тези „открити въпроси” пожелаха да направят нещо повече – да оправдаят предварително в средите на българското обществено мнение едно решение на църквата ни да застане в бъдеще на страната на онези църкви, поддържащи по спорните проблеми, противоположното на Вселенската патриаршия виждане. Пита се – при очертаните по-горе спорове, най-вече между РПЦ и Константинопол за организацията, реда, състава и пакета от обсъждани теми – кой има[ше] най-голям интерес Българската църква да бъде „смразена” с Константинополската? Кой има[ше] най-голям интерес при все по-застрашителното приближаване на 2016 г., в която Константинопол, въпреки обструкциите и съпротивата на Москва е решил най-сетне да проведе Вселенски събор на Православието, инициаторът и вдъхновителят на този Събор да бъде оскандален в една от славянските и православни страни?

(Заключението следва)