Разпределението на статуетките отвъд конкретните тенденции за определена година винаги ме изправя пред един и същ въпрос: защо тези награди са толкова важни?
Както всяка година раздаването на Оскарите предизвиква доста коментари, макар неизменно да преобладаваха светските (вече и в мрежите) и политически коректните, отколкото естетическите. Така повече се обсъждаше защо Леонардо ди Каприо пак се размина със статуетката, без да се отбележи, че Матю Маконъхи беше далеч по-интересният изпълнител в „Клубът на купувачите от Далас”. Дори във „Вълкът от Уолстрийт” за първите 10 минути той блестящо представи онова, което после Леонардо ди Каприо развиваше през целия филм.
Но всъщност разпределението на Оскарите отвъд конкретните тенденции за определена година винаги ме изправя пред един и същ въпрос: защо тези награди са толкова важни? Макар да не носят пари в момента, те със сигурност определят по-нататъшната съдба на даден филм или творец.
Моят отговор е прост и се крие в историята им: защото са построени на възможно най-демократични принципи. И като такива са реалистичен барометър на филмовия манталитет.
Първо, тези награди се определят от една Академия, която към момента надхвърля 5800 души. Което означава, че 5800 души избират най-добрия филм – на каквито и пристрастия да са подвластни тези хора, не можем да заподозрем всички и дори болшинството в корупция, манипулация, измами и т.н. Просто твърде много са.
Второ, в тази Академия има представители от всички професии в киното, което пък означава, че за теб гласуват само експерти в твоята собствена област – а какво по-голямо признание от това колегите ти да те оценят високо?
Трето, всички гилдии са равнопоставени. Актьорите наистина са най-многобройни, но пък на техните плещи са цели 4 награди (мъжка главна роля, женска главна, мъжка поддържаща и женска поддържаща). И те не гласуват за операторите, както и операторите не гласуват за останалите професии. Всяка гилдия е сама за себе си – може и да има избор по симпатия (къде ли го няма?), но не може да има избор по некомпетентност.
Четвърто, селекцията е на принципа на разпространението – да са показвани на голям екран в Ню Йорк и Лос Анджелис в рамките на отминалата година (изключение правят неанглоезичните филми, но и там е измислено как да се стигне до номинации).
Започнали преди 86 години, те отбелязват края на една епоха, тази на Великия ням. По ирония на съдбата първият отличен филм, „Криле” (1928), е първият, последният и единственият ням филм с Оскар. Става дума за време, когато още няма големи фестивали, но пък има големи студии. Идеята хрумва на Луис Майер, тогава президент на „Метро Голдуин Майер”, на вечеря с колеги – той предлага да се създаде Академия за филмово изкуство, която да награждава големите постижения в киното. Казват, че имало и таен умисъл: да се укротят синдикатите. Но замисълът успял и се превърнал в цялостна стратегия, която се развила през годините. На първата церемония са раздадени 15 статуетки, на втората 7, броят на категориите нараснал бавно, днес те вече са 24. Филмовите професии също се трансформират неумолимо.
По модела на Американската филмова академия насетне се създават и ред други награди: Сезар (Франция), Давид на Донатело (Италия), Гоя (Испания) и дори ние си имаме Българска филмова академия с еквиваленти призове! Което е на обратен принцип от фестивалите. Там веднъж има предварителна селекция, а после изборът се определя от жури, което варира от 3 до 9 души и почти никога не надхвърля 10. Когато не спечелите фестивална награда, винаги можете да се успокоите с мисълта: „В края на краищата това е мнението само на 5-има души за моя филм!”
Дотук са плюсовете на Оскарите, но демократичността им има и своите минуси. Очевидно авангардни тенденции и експерименти няма да срещат толкова масова подкрепа – често арткиното остава недоразбрано и недооценено. Тук важи правилото „Умерен прогрес в рамките на закона”. Днес Американският филмов институт може да определя „Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс за най-великият филм в историята на киното, но през 1941 г. самият Орсън Уелс, предизвикателен във всяко отношение младок, съзнателно е бил игнориран (само Оскар за сценарий, в който участват и други) като прекалено преуспял за възрастта си. Вундеркинд подобно на Моцарт, той също не е галеник на съдбата. Да не говорим, че твърде новаторският му и необичаен подход към разказването и снимането са били, меко казано, смущаващи.
Според мен често големи имена са пренебрегвани не от недооценяване, а от обявената за типично българска черта – завистта. Или сродни на нея емоционални подбуди и предразсъдъци. Не мога да допусна, че Чаплин е останал недоразбран – но напълно си представям колко може да не е обичан от кинаджии, на принципа на „Христос отново разпнат”. Затова той ще доживее да бъде оценен по достойнство чак с почетен Оскар, като преди това има само едно отличие и то не е за сценарий, режисура или игра, а за музиката в „Светлините на рампата”.
Или Алфред Хичкок, този учебник по режисура, който при 5 номинации за режисьор не получава нито една награда, макар негови филми да са печелили заветната статуетка. Днес в подобна ситуация е Ларс фон Триер – той ще си остане едно ужасно дете, будещо ужасни чувства. Тази категория творци няма как да са любимци на Академията.
Другата тенденция при толкова демокрация е подвластността на казионни и дори спекулативни теми, идеи или образи. Това може да са прекалено скъпите, прекалено тежки и сложни за снимане, прекалено кичозни и прекалено прашни суперпродукции с тоги, сандали и мечове – „Бен Хур” с ненадминатите си 11 Оскара или по-новият му събрат „Гладиаторът”. Може да е и по-близката история, ту на местна почва като „Отнесени от вихъра” и отчасти „Титаник”, ту в екзотични страни като „Лоурънс Арабски”, „Ганди” и „Последният император”, ту направо в измислен свят като „Властелинът на пръстените”. Важен е величественият постановъчен размах, който укрепва духа на киноработниците със съзнание за собствената си значимост.
И великата илюзия за киното – борбата за справедливост и пагубната справедливост на бунта като идеален сюжет. Тази илюзия придава романтичен и трагичен ореол още на първите Оскари („Криле”, „На Западния фронт нищо ново”, „Бунтът на Баунти”) просмуква с гражданска ангажираност в „Най-хубавите години от нашия живот”, „Цялото кралско воинство”, „На кея”, съчувства на обречените аутсайдери в „Среднощен каубой”, „Полет над кукувиче гнездо”, „Титаник”… Нищо не е толкова привлекателно, колкото добрата кауза в киното – и тазгодишният Оскар за най-добър филм на „12 години в робство” го доказва.
Какъв по-голям апотеоз на собственото самоосъзнаване и отръскване от расовите предразсъдъци от „12 години в робство”? Много удобно – с режисьор афро-американец! Нищо, че киноманите иронизираха „афро-американството” на Стив Маккуин, родом от Лондон… Впрочем той е доста подходящ да направи филм хем по значима тема, хем не с банален прочит – спомнете се дебюта му „Глад” за ирландските политически затворници, както и цялостната му изява като визуален артист.
И защо ли окиченият с 10 номинации „Американска схема” се размина с всички отличия? А с призовете на „Гравитация” каква е тази странна почит към иначе пренебрегвания жанр на научната фантастика? Не само за режисура на Алфонсо Куарон, но и за звук, филмов монтаж, операторско майсторство и… най спорното – музика? Музика в Космоса (!?) Този успех в пресъздаването на безтегловна атмосфера (извън плоския сюжет и маркиращите актьори) демонстрира неограничените възможности на визуалните ефекти. А това е обновена посока за Академията, която се възприема не като заплаха, а с гордост.
Филмовите дейци, крайно рефлективен народ, не могат да си стоят настрана и доста бурно изразяват своята позиция по какви ли не въпроси – от войните през малцинствата до екологията и технологиите. Ако няма атентат в Ню Йорк, авария във Фукушима или революции по света, то задължително ще ни обърнат внимание към недооглозганите проблеми от собствената по-стара („12 години в робство”) или по-близка история („Клубът на купувачите от Далас”, „Американска схема”, „Вълкът от Уолстрийт”).
Виж с по-камерните филми, особено ако не са любовни, положението е трудно – затова и сериозните заглавия като „Филомена” и „Небраска” останаха някак встрани, фем споменати, хем не на фокус.
А българските фирми разпространителки се пообъркаха, та не успяха да осигурят на голям екран премиерите на претендентите: луфтът от един месец между номинации и награди беше най-благодатен за представянето им. Така „12 години в робство” и „Клубът на купувачите от Далас” не се добраха до своята нетърпелива и любознателна родна публика, освен през алтернативни канали. Артфилмите пък ще имат засега фестивално разпространение: „Небраска” гледахме на SoIndependent, а „Великата красота” е на София Филм Фест.
