Наскоро академията, която раздава Оскарите, оповести, че в близко бъдеще филмите, състезаващи се за наградата, ще трябва да отговарят на определени условия. Публикуваните правила са в съответствие с борбата срещу хомофобията и дискриминацията – расова и полова.
Не са малко въпросите, които тази новина повдигна. Може ли в изкуството да има критерии за качество, които не засягат качеството? Трябва ли да се нарушава естественият творчески процес, като се натоварва с изкуствени за природата му изисквания? Не са еднозначни и оценките на предложения регламент.
Така или иначе цивилизованият свят отдавна се опитва да намери формулата на трайния социален мир посредством балансиране между претенции от различен характер, чието незачитане крие взривоопасен риск.
Определяната от мнозина като неомарксическа трансформация на класовата борба в борба на групи, отстояващи правата на своята вродена или свободно избрана идентичност, е феномен с все по-разрастващ се мащаб. Откриването на потисничество във всякакви форми и навсякъде води до все по-прецизно очертаване на граници в защита на нечий неприкосновен интерес.
Разбира се, колкото и прекалено да изглежда усилието да се удовлетворят искания, които понякога надхвърлят разумните представи, аргументът в полза на толерантността и човеколюбието парира критическите подходи, ако ще те също да се уповават на толерантност и човеколюбие, само че традиционни, а не прогресивни.
Все още далеч от консенсусно, но широко разпространено остава схващането, че няма по-висока ценност от спокойствието, в което всеки е такъв, какъвто иска да бъде, без никой да му пречи. В изкуството, в бизнеса, в образованието, в науката, в политиката, във всички обществени сфери приоритет започват да имат решенията, които крепят това спокойствие.
Дали нещо е добре направено според собствената си мяра не е от съществено значение, важното е да няма засегнати, да не се бърка в стари рани, камо ли да се отварят нови. Каква работа се върши е по-маловажно от това кой я върши и определянето на този кой зависи от съображения извън естеството на работата.
И като казахме „кой”, вече няма как да не включим в разговора Доган – патрона на българския етнически модел, известен впоследствие като „модела КОЙ”.
По-горе описаните перипетии на благородния, макар и колеблив като резултати опит на мултикултурализма и политиките на идентичността, намират отражение и в България. В случая с гаранта на правата и свободите ДПС – тяхното локално проявление според почетния председател се определя като „морфичен резонанс”.
Не че наистина го е нарекъл така. Терминът „морфичен резонанс” беше употребен от него по друг повод, свързан с тайнствено послание на властимащия в сянка към задължените и властнямащите. Но „морфичен резонанс” е толкова потентно словосъчетание, че можем да го приемем като оплождащо идейно-стратегическата мисия на ДПС като цяло.
А тази мисия е сложна. Балканите са „буре с барут” и резките сътресения водят до експлозии. Историческите примери са много и не е необходимо да се доказва колко внимателно трябва да се стъпва, за да не стане голяма грешка.
От създаването си преди 30 години до днес ДПС е бенефициент на това внимателно отношение, като заслугите за опазването на мира са неоценими. Тяхното осребряване, в какъвто и размер да е, не може да покрие действителната им стойност и да изрази неизразимата благодарност на цял един народ.
Милиардите, които текат в посока на мисионерите, не са достатъчни да изплатят дълга, който всички българи имат към тези, които осигуряват стабилността, реда и спокойствието. Като виртуозен балансьор. Неслучайно в огромната си част парите се даряват неофициално, защото за необикновеното усилие се полагат ответни жестове извън нормата.
Ако в горните редове някой чете ирония, значи не е наясно с нещата. Или пък допуска, че точно действителните страдания и многобройните непрежалими жертви на етническите конфликти се ползват като висока ограда, зад която се строи крепостта на корупцията и беззаконието.
Допускането, че не определени лица, които могат да бъдат разследвани, а ДПС – според плана, по който е създанено – представлява партийна организация, предназначена за злоупотреби, е опасно и в този смисъл смело. Подобна квалификация е изричана от малко на брой куражлии, наказани своевременно. Няма ги на политическата карта. За разлика от вездесъщото ДПС.
В последните два-три месеца се възобнови упрекът, че с етническата карта се играе нечестно и алчността на мошениците минава всякакви граници. В началото на юли се започна със съвсем конкретно отвоюване на незаконно завладяна в полза на Сараите земя, но после малко по малко конкретността на атаката се загуби и критиката се отклони в друга посока.
Протестът свали няколко рейтинга, но не и този на „морфичния резонанс”. А уж се възстанови разбирането, че от него започват останалите проблеми.
Сега, в края на септември, малка група протестиращи се отклони от обичайния протестен маршрут и мина покрай централата на ДПС. Скандиранията „Мафия, мафия!” отново си дойдоха на мястото, защото мафиотските структури са сякаш образецът, по който е създадено движението.
И не би трябвало неговите отделни членове и симпатизанти да бъдат прицелна точка на гнева, защото те са манипулативно заблудени, изкушени, уплашени и пленени. Самата организация е почвата, на която корупционните практики избуяват по неизбежност. Няма по-благоприятна среда от политически защитената територия.
А защитата е много силна. Ако някой се опита да се противопостави, се превръща във враг на мира и толерантността. Върху него ще рухне цялата обществена постройка, която само майсторът на етническата еквилибристика може да крепи на раменете си.
В световния контекст на споменатата загриженост за всеки ощетен и потиснат да се бунтуваш срещу организация с такъв имунитет е много рисковано. Общите нагласи не ти помагат.
А парадоксът е, че точно лидерът на „Да, България” – партията, равняваща се с най-прогресивните европейски течения – е повел битката. Той беше на Росенец, негови симпатизанти се върнаха пред седалището на ДПС в София, за да отправят своето обвинение. Как принципната им ориентация може да се съчетае с непримиримо отстояване на позицията, че партията, чийто електорат е етнически обвързан, владее неправомерно цялата власт в държавата?
Може би ако твърдиш, че пазенето на етническия мир е лъжа, чиято единствена цел е да осигурява безнаказано облагодетелстване от корупционни схеми, трябва да си готов да провериш така ли е. Трябва да не се плашиш от война. Иначе изнудването ще продължи безкрайно.
Може би е редно най-после да се инициира и едно по-широко социологическо изследване, което да установи какъв процент от българския народ е благодарен на ДПС, че пази прословутия етнически мир. Тогава и многобройните заложници на движението могат да се осведомят, да счупят оковите и наистина да започнат борбата за права и свободи.
Ако пък народът е благодарен – без ирония, тогава нека да се приеме волята му. А Доган – според новите правила на академията в чест на социалната хармония по целия свят – да вземе Оскар.
