Мачете, чук, червена петолъчка… Трябваше ми малко време да превключа, че в Куба мачетето замества сърпа в комунистическата символика на труда. Донякъде и защото вече съм позабравила вездесъщия някога образ на кръстосаните сърп и чук у нас.
Очевидно инструментът на работника е универсален – чук се използва навсякъде, но оръдието на селския труд варира според географското положение, климатичните условия и основния вид земеделска продукция. И ако в СССР и другите бивши социалистически страни по традиция се жъне, то в Латинска Америка се сече…
Така една значка от инсталацията „Без решение” (2012) в изложбата на Карлос Гарайкоа в галерия ИСИ-София ме подтикна към мисли за спецификите на „реалния социализъм” по места. Спомням си разкази за Куба още от 1970-те: за крайна бедност сред разкошни сгради, за темпераментни хора, готови непринудено да затанцуват по улиците при първите звуци на музика, за легендарните протяжни речи на Фидел Кастро, достигащи до 7 часа, за които жителите се подготвят като за пикник – с храна и вода (а кога ли работят, си мислех тревожно и прагматично). Към тези разкази с времето се добавиха филми, документални кадри, интервюта, образи от новините… За да утвърдят представата ми за романтично-революционния характер на кубинския социализъм в контраст с административно-управленския български социализъм. Става дума за „имидж”, разбира се, поддържан с десетилетия, който явно там работи, ако съдим и по други значки с мачете в инсталацията, повечето посветени на аграрната реформа. Но в острието на това оръжие/оръдие на една от тях е изписано 1000@Por el Moncada и препраща към началото на революцията през 1953, но очевидно е създадена в по-ново време. Наблизо е значка с формата на пушка или автомат, върху която надписът просто призовава: „Хайде”…
Витрините със значките в инсталацията обграждат малък екран, който показва някои от изображенията забавно анимирани. Например профилът на комунистическия лидер се обзавежда с антична бяла кърпа на главата и се увенчава с лавров венец; при „5 години Куба” диагоналните дула на оръжия под надписа припламват и отбелязват обратно броене: 5… 4… 3… 2… 1… 0; червено-черните триъгълници над „Монкада” се превръщат в пясъчен часовник и изсипват съдържанието си върху буквите като тъмна купчина пепел, и т.н., и т.н. Весело е, но и тревожно някак, включително и поради заглавието – все пак има ли решение за екзотичния „Остров на свободата”, какво се случва с революционната романтика след срива на големите идеологии и насред световната икономическа криза, какво става с хората там, ако или доколкото все още имат някакви илюзии за или носталгии по социализма…
С последния по-скоро общовалиден въпрос разглеждам „Съкровищата на короната” (2009): миниатюрни копия на сградите на КГБ, Щази, Пентагона, на съответните служби в Куба и Аржентина, излети в скъпоценен метал. Наред с тях са Националният стадион в Чили, Военноморската база Гуантанамо и все още действащата, както разбрах, Villa Marista в Куба. Вероятно всяка власт неизбежно произвежда свой репресивен апарат и тази „перла в короната” твърде често се оказва обвита в зловещи легенди, но и факти – преследване, мъчения, убийства, безследно изчезнали… Красивата серия от скъпоценни малки пластики е придружена от информация за сградите и службите, свалена изцяло от Интернет. И безстрастната статистика сякаш само подсилва противоречивите ми усещания: комбинация от ужас, респект и естетическо удоволствие.
Видеото „Не искам повече да виждам моите съседи” (2006) започва прозаично: със зидането на стена между две къщи. И докато следим делничното занимание, то започва да придобива все по-голяма значимост (не на последно място и заради музиката на Шьонберг). За да препрати към прочути исторически стени – Китайската и Берлинската сред тях, и към сякаш неизбежния размисъл за потребността от ограждане и отделяне както на индивидите, така и на обществата от древността насам. Отделен е въпросът доколко ефективни се оказват тези стени. И кога и как съседът се превръща от приятел във враг или просто в досаден натрапник…
„Когато желанието не прилича на нищо” (1996) е най-ранното произведение в изложбата. Свързано е с татуировки – и също предизвиква многопосочна сякаш до безкрайност емоционално-мисловна поредица. Три фотоса от серията показват: млад мъж, на чиято ръка са татуирани кулите-близнаци в Ню Йорк (и двете със шпил!) и надпис под тях: In My Soul, а самият той се е изстъпил пред две жилищни кули, плод на социалистическото строителство; до него е снимка на самите кули-близнаци от несъществуващия вече Световен търговски център; следва архивна снимка: жена, на чието слепоочие татуират орнамент в старинно студио. Към фотосите има малка инсталация с импровизирани затворнически пособия за татуиране. И ето че цялата композиция, спокойна и неутрална наглед, отново предизвика у мен буря от асоциации: с разбирането за традиционната татуировка като белег за принадлежност към общност или култ; с неразбирането на съвременната мотивировка – да дублираш реалността с образа й върху тялото си; с татуировката като израз на преданост – и неизличимия детски спомен от Черноморието: руснак с татуиран Ленин на гърдите (върху сърцето!); затворническата татуировка – като специфичен жанр, който постоянно ме хвърля в недоумение, и т.н., и т.н.
И не на последно място идва иронията: по стечение на обстоятелствата Кулите близнаци в Ню Йорк изчезнаха от реалността, но продължават да съществуват върху ръката на неизвестен за мен кубинец – имам предвид физически…
Карлос Гарайкоа е един от най-известните художници на поколението „след Стената”. Чрез мултимедиен и мултидисциплинарен подход и с чувство за хумор той изследва политически наративи, исторически илюзии, урбанистични утопии. Роден е през 1967 г. в Хавана, живее и работи в родния си град и Мадрид. Сред последните му самостоятелни изложби са „Без решение” в Галерия Континуа, Сан Джиминяно, Италия (2012); „Фото-топография”, Национален музей за съвременно изкуство, Атина (2011); „Наслагване”, Ирландски музей за модерно изкуство, Дъблин; „Земя без стопанин”, Музей за модерно изкуство, Меделин, Колумбия (2010). Участвал е в Документа 11, 51-то и 53-то Венецианско биенале, биеналетата в Москва, Шарджа, Йоханесбург, Art Unlimited, Art Basel… Работи на Гарайкоа притежават MоMA,Tate Modern, Музеят Гугенхайм, Музеят за съвременно изкуство (MOCA) в Лос Анджелис; Националният музей Centro de Arte Reina Sofía, Мадрид и др.
