Начало Филми Премиери Особености на руската кинодуша
Премиери

Особености на руската кинодуша

Екатерина Лимончева
22.07.2014
1633
major
„Майорът”

В програмата на Седмицата на съвременното руско кино в София (11-15 юли 2014) участваха 7 филма, подчертано съвременни и с похвално жанрово разнообразие.

Дали е въпрос на настроение или киномански каприз, но всеки руски филм, който не отделя режисьорска енергия и сценарен ресурс да ни потопи в терзанията на руската душа,  ми се струва загуба на време. Или почти. Нещо като носталгия по класата на майсторите от съветското кино, когато дори в идеологическите залитания прозираше разбиране за специфично славянския човек (и за лирическия герой от Пушкин до Чехов), на фона на локални и универсални проблеми. През последните години кинотемите в световен мащаб се унифицират, а персонажите губят своята идентичност. Това, разбира се, не е „гаранция” за влошаване на качеството, просто за зрителя все по-често става безразлично дали ще гледа руски, европейски или американски филм. Но да не говорим по принцип. Конкретен повод за горното разсъждение беше Седмицата на съвременното руско кино в София (11-15 юли 2014).

В програмата на Седмицата участваха 7 заглавия (две от които детски), подчертано съвременни и с похвално жанрово разнообразие: филм катастрофа, лирична комедия, сюжет по действителен случай (всъщност цели 5 случая), криминална драма, трагикомедия с нотки на мелодрама. Да се спрем на последните три.

shamp
„Шампиони”

„Шампиони” (реж. Дмитри Дюжев, Артьом Аксененко, Алексей Вакулов, Емил Никогосян) звучеше обещаващо като „пет реални истории за големи руски спортни победи). Уви! В крайния резултат липсват не само чарът на руското кино, но и основни елементи от успешната филмова конструкция. Събирането на едно място на няколко сюжета винаги носи риск от претупване (ако не си Алехандро Гонсалес Иняриту), а съвместната работа на повече от двама режисьори крие потенциално разностилие и видим дисбаланс между отделните линии в общата драматургична рамка. „Шампиони” страда и от двете. Освен това пропада в следния омагьосан кръг: многото персонажи водят до липса на време за психологически портрети и за създаване на реалистични човешки характери, но ако не бяха детайлите на петте истории, съвсем бързо щяха да настъпят скука и отегчение. Абсолютно независими една от друга линии, обединени единствено в сферата на зимните спортове, събират в „Шампиони” фигуристи, кънкьори, хокеисти, биатлонисти и скейтбордисти. Тъй като не познаваме съответните спортисти, сме лишени дори от забавлението да търсим къде художествената измислицата довършва реалността, а актьорската игра никак не допринася за туширане недостатъците на драматургията.

От подобни проблеми не страда сценарно семплият, но ефикасен филм „Майорът” (реж. Юри Биков). Историята е пределно ясно формулирана: полицай блъска с колата си дете, колегите му прикриват престъплението, инцидентът отприщва лавина от морален тормоз и физическа саморазправа… Простотата на фабулата позволява прескачане отвъд фактологията и съсредоточаване върху криминалните и психологическите аспекти на ситуацията. И без да са непременно типично руски, натурализмът и мрачните краски напомнят на стила на Алексей Балабанов, на постсоциалистическата реалност и „подмосковския” песимизъм. Сред достойнствата на филма са актьорската игра, особено в лицето на самия режисьор Юри Биков, и въздържаността му да флиртува с жанрови етикети от западното кино – с други думи, чудесно е, че не копира стереотипите на американския екшън, дори и това да му коства известна мудност в развитието на интригата.

„Майорът” е брутален филм, което, разбира се, не накърнява художествените му качества, само ги изстудява. И те кара да си припомниш някои особено свирепи представители на азиатското кино, да се запиташ с какъв процент от съвременната руска действителност имаме среща на екрана (макар че стечението на обстоятелствата и намесата на височайши интереси биха могли да произтекат и у нас например), и да чакаш с нетърпение… да свърши.

Ko
„Кококо”

От подобни проблеми не страда чудатата трагикомедия „Кококо”. В случай, че се чудите, заглавието не идва от кокоши приключения, а от неправилно произнасяне на „рококо” и е много показателно за стиловите характеристики на творбата и естеството на основния конфликт. Филмът на Авдотия Смирнова е чудесно доказателство как една видимо невзрачна фабула може да бъде ревитализирана от ярки характери и превъзходна актьорска игра. В самовара на съвременната петербургска действителност са смесени дългогодишна филмова традиция а ла Елдар Рязанов и персонажи, достойни за руската литературна класика. В резултат получаваме порция от онази национална специфика, за която ставаше дума в началото. Може да си мислите, че митът за руската душа е клише, но филми като „Кококо” дават повод за преоценка на подобно предубеждение. Отношенията на Лиза и Вика (в неотразимото изпълнение на Ана Михалкова и Яна Троянова), две непознати, които се срещат в нощния влак и се сближават благодарение на обир, са многопластова метафора както за руското общество, така и за човешките взаимоотношения изобщо, без да пропускаме елемента с привличането на  противоположностите. Перипетиите на тяхното приятелство са заредени със съперничество, ревност и вражда, но си остават по славянски лирични (и умерено патетични) дори в миговете на краен антагонизъм. И по някое време неусетно откривате, че не е важно какво точно се случва с Лиза и Вика, просто ти се иска да видиш реакцията им. И пак.

Няма нищо лошо в жанровото разнообразие, а киноглобализацията едва ли ще бъде спряна, но ако сте във филмов ресторант с руска кухня, не бихте ли си поръчали от най-добрата традиция?!

Екатерина Лимончева
22.07.2014

Свързани статии

Още от автора