Начало Идеи Гледна точка Остават ли достойните в политиката?
Гледна точка

Остават ли достойните
в политиката?

Даниел Смилов
21.05.2016
1750

 Dani-Smilov-F

Питали ли сте се дали Веселин Вучков или Христо Иванов наистина са се оттеглили от управлението? Задавате ли си въпроса дали Плевнелиев наистина няма да се яви на изборите наесен? Ако си задавате подобни въпроси, сигурно сте маниакален конспиратолог и имате нужда от сериозно лечение. Разбира се, те правят и ще направят това, което са казали.

Защо сме толкова сигурни обаче, след като имаме примерите на един куп други хора, които са действали точно по обратния начин? И то по няколко пъти.

Ноторно известен е (да използваме тавтологичното клише) един шампион, който няколко пъти влиза и излиза от бизнеса и политиката, и вече никой не го знае точно в коя сфера пребивава (или дори в коя държава). Той ту има вестници, ту няма, ту е в „Булгартабак”, ту не е, но през цялото това време запазва официалните си одежди на депутат и (потенциален) магистрат. Макар с нулева производителност като второто и определено отрицателна такава като първото.

Обществено известен е и случаят на друг шампион, който твърди, че не управлява с ДПС, а пък всъщност постоянно го прави. Както и на самото ДПС, което пък е огледалният му образ. Този феномен на „шпигеловия двойник“ поизмъчи малко съвестта на втория шампион, но колко дълго може човек да се мъчи от съвест? Не повече от седмица, две, докато си каже – „я гледай другите колко са по-лоши от мен“. И за много случаи на други ще бъде прав.

Но не за всички и тук идваме до изключенията Вучков, Иванов и Плевнелиев, които правят подобна успокоителна стратегия несъстоятелна. Краткият отговор на въпроса защо не се съмняваме в тяхното оттегляне от властта е, че те са достойни хора. Въпреки всичко, което се е изляло за тях по това, което имаме като медии, в крайна сметка никой сериозно не се съмнява в тяхната почтеност.

Всъщност, трагедията на нашата политика е, че основно почтеността им пречи да станат „успешни“ български политици. Следването на някакви обявени и предварително известни принципи ги прави да изглеждат негъвкави, неумели, несръчни, на фона на напористите родни превъплъщения на древния Одисей.

Хектор и Одисей

В „Илиада” има два диаметрално противоположни образа на герои: Хектор е човек на дълга, лоялността и предвидимостта, докато Одисей е точно обратното. Хектор пада с чест и достойнство, докато хитроумният Одисей излиза накрая победител, макар и с много перипетии (особено по пътя за дома в другото велико Омирово произведение). Проблемът обаче е, че Одисей е невъзможен без Хектор. Ако всички са одисеевци и гледат как да се надлъжат един друг, „Илиадата” би станала не само скучен, но и пошъл наръчник за елементарни трикове. „Хитростите“, с които войната в Троя е спечелена, включително прословутият дървен кон, не са много по-интелигентни от хитростите, с които телефонните измамници отмъкват спестяванията на възрастните хора у нас. Те работят не поради някаква висша мъдрост, а поради факта, че обществата се базират на почтеността: в тях хекторовците са повече по дефиниция.

Сблъсъкът между Хектор и Одисей показва една древна дилема обаче. Какъв да бъде политикът, управникът? Дали да бъде принципен човек на дълга, или макиавелистки повратливец, който не се свени да поизлъже, че и нещо повече, с цел оставане на власт. Масовата фантазия за политика е, че той е съчетание и на двете, че у него живеят едновременно достатъчно от Хектор и Одисей.

Балансьор и арбитър

Защо все пак Одисей е от „добрите“ герои в Илиадата? Най-простият отговор е, че като цяло той използва измамите си за правилната кауза. А има и още нещо, една хитрина, чрез която одисеевците могат да минат за принципни в политиката: като станат арбитри. Всъщност такава е била и функцията на самия Одисей в лагера на ахейците. Когато Ахил, Агамемнон и Аякс се скарат, обикновено Одисей е трябвало да измисли как конфликтът да не навреди драматично на общото начинание, на каузата. Част от хитростите на Одисей са насочени към удържане на единството в „коалицията“, която е била поне толкова шарена, колкото и настоящата коалиция в Народното събрание.

Има една много съществена разлика, обаче. В „Илиада” Одисей е второстепенен герой, който не е наравно с Ахил, Хектор и Агамемнон. В лагера на ахейците (коалицията), Ахил и Агамемнон редят управленската програма, техните цели и желания са доминиращи. Те задават и каузата на общото дело. В троянския лагер тази роля изпълняват Хектор и Приам (а не влюбчивият хитрец Парис).

В съвременната българска политика Одисей и Парис са доминиращите персонажи, малцината хекторовци се оттеглят и падат с чест, а Ахил и Агамемнон са заменени с карикатури, основно от националпопулисткия спектър. Големият въпрос е каква е каузата зад всичките хитрини и интриги на Одисей? „Стабилността“ е възможна кауза, но стабилност за постигане на какво?

Като цяло, балансьорът, хитрецът, повратливият политик без ясна собствена програма е станал парадигмата. Одисей с хитрини, но без кауза. Хитър Петър, прескочил от частната сфера в публичната. Андрешко, загубил своето състрадание.

Затова хората с принципи напускат политиката и като цяло изглеждат в нея не на място. Вместо в битка с Ахил, те знаят, че ще паднат от някоя от хитростите на Одисей.

Остър недостиг на Хекторовци

Още от дълбока древност човешкото същество е изпитвало нескрито, перверзно удоволствие от падането – политическо или физическо – на достойния. Затова центърът на Илиадата е битката между Ахил и Хектор, която е предвестник и смислов еквивалент на падането на самата Троя. Хектор, ако беше Одисей, щеше да си стои зад стените на Троя и да изчака Ахиловият гняв да попремине. Да изчака и докато троянският хитрец – Парис – не го улучи по неизбежност със стрела в петата.

Но, както вече беше казано, една „Илиада”, в която всички мислят като Одисей, би била скучна и пошла. А политика само от одисеевци би била като сблъсък между коалиции от телефонни измамници. Нашата политика е близко до този санитарен минимум, поради липса на каузи и остър недостиг на достойни, които да падат. Оттеглянето на Плевнелиев оголва до болка този проблем.

Голямата драма дотук в управленската „Илиада” (Борисов 2) беше битката за конституционната поправка. Както си му е редно от антични, езически времена, достойният – в случая Христо Иванов – подаде оставка. Уж победен от мини-ахиловците АБВ и ДПС, но всъщност беше „сготвен“ от самия коалиционен Одисей – Борисов.

С оттеглянето на Плевнелиев Троя почва да пада, но не величествено, а така, както една банда телефонни измамници завладява територията на друга.

Даниел Смилов
21.05.2016

Свързани статии

Още от автора