Умната, чувстваща и елегантна естетика на „Изкривяване” на Цветанка Еленкова е нещо, което читателят веднага ще забележи при прочита на стихосбирката. Овладяна, мислеща поезия, в която хармонията се ражда в срещането на две привидни противоположности. От едната страна – интелектуализирана, напрегна мисъл. Един Аз, който наблюдава в дълбочините на света, на хората и нещата около себе си. Поглед, съсредоточен в детайла, колажиращ, наслагващ впечатления и образи, който изгражда от наслоените гледки и впечатления цялостна усложнена и рефлексивна картина. Тя е доминирана от определена за субекта позиция на вглеждане, през която проговаря отново чувство – любов, тъга, меланхолия, понякога ирония. В това е същинското изкривяване, в разглобяването на света през детайла и повторното му сглобяване през преживяването, което превръща отделните разпокъсани образи в стиховете в цялостна история на един Аз. Много точно е намерено името на стихосбирката – всеки поглед, оценка, разказ за себе си и света ни е вид изкривяване, наше собствено интимно преживяване.
От друга страна, въпреки интелектуализма на погледа на говорещия Аз, образите в стиховете на Еленкова ни посрещат с пределна тактилност, сетивност, еротичност. Обектите преливат, сливат се един с друг, флуидният синтаксис заличава границите между думите, няма причина и следствие, действията се успоредяват, телата и нещата, Аз и Другият се лишават от дистанция. Реалността се превръща в осмоза, в непрекъснато вливане на картините, които стиховете чертаят, една в друга. Текстовете пируват в тази симбиоза, която изгражда прилики, еротизира образите: Линията на рамото ти/или на онзи лист/ е единствената граница/ между минало и бъдеще или не капка в облак/ а облак в капка/ която е отрязани три върха/ на диамант/малък бял облак. Стихът се превръща в тяло, в единство, което е трудно да се разкъса. Това важи, както на нивото на отделното стихотворение, така и за цялата стихосбирка, която мисли света си отвъд границите на веднъж завинаги приключилото преживяване. Стиховете не познават финалната точка, те се отказват от пунктуацията на езика, за да покажат усещането за цялост.
„Изкривяване” съществува с идеята за първичен синкретизъм между чувственото, тактилно преживяване на света и движението в душата, което изгражда от гледките на битийното един дълбок, топъл, интимен разказ, който тече като река през живота на своята лирическа героиня. В него присъстват съпругът и синът, усещането за дом и това за чуждо пространство, природата и емоцията, православието и културата с нейните близки или далечни места на разпознаване. Пишейки за всичко това, Цветанка Еленкова успява да го направи близко, обитаемо и красиво. Стихотворенията изглеждат като умозрителни и деликатни спомени, реконструкции на отминали мигове – острови от предишни дни, които, опитомени и близки, Азът поднася на читателя. Не ни остава нищо друго освен да ги обитаваме, с цялата им деликатност и сложност, с която ни ги е дала авторката.
На главната страница: Магда Абазова, Композиция с луна, 1999
