Все по-трудна за разбиране става за мен Европа. Все по-неочарователна, непривлекателна, озадачаваща. Все по не е онази Европа, която ме очароваше и вдъхновяваше. Сегашната Европа ме изпълва с недоумения.
Брекзит се превърна в концентрат на това отношение и настроение. Британците хем напускат Европа, хем не я напускат. Премиерът Мей се кара с изнервен тон, лицето ѝ е опънато, устните ѝ присвити, с катастрофален резултат изгуби гласуването в парламента по основната идея, с която дойде на власт, а на другия ден спечели вота на доверие – но за какво ѝ гласуваха доверие, след като единствената точка от програмата ѝ за управление предизвиква недоверие.
Слушам коментари, чета, обсъждат се подробности, детайли, но как се стигна до тук и защо – дълбоките причини остават необяснени. Евроскептицизмът у нас има различни измерения, а в Англия той се изрази в Брекзит заради самочувствието на англичаните. Не случайно казваме на Англия „Острова“ – Европа е, но не съвсем. Близо е до Европа, а сякаш по-близо е до Америка. Не само заради езика. Предпочитала е да владее колонии по цялото земно кълбо, а към Европа не е проявявала особена привързаност. Сякаш е логично желанието ѝ днес да скъса с Европа. Защото е Островът на Европа. Но още преди четири века великият поет и проповедник на Острова Джон Дън написа едно от най-вдъхновяващите стихотворения:
Човекът не е остров
вътре в себе си затворен;
човекът има връзка с континента,
той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца Пръст,
по-малка става територията на Европа.
Великобритания е велика не само като империя, а най-вече с това, че е дала на Европа непреходни ценности. Великата харта на свободите поставя началото на демократичното конституционно право, от което континентът тогава е още далеч, но го възприема и постепенно то става основата, върху която се гради цялото обществено развитие през следващите векове. Днес правомощията на кралския трон са толкова ограничени, че кралица Елизабет ІІ можеше да изрази своето негативно отношение към напускането на Европейския съюз единствено с цвета на шапката, която беше избрала в деня на референдума. Така Кралицата каза на гласоподавателите същото, което написа Джон Дън – човекът не е остров. Кралският трон се оказа пазител на традицията, идваща от Джон Дън.
Може би решението на англичаните е реакция на бюрократизирането на обединена Европа. Защото идеята за обединена Европа е противоположна на политическата бюрокрация. Европа тръгна към обединение с цел да бъдат преодолени вековните недъзи на противопоставянето и затварянето, предизвикващо войни и кръвопролития. Не случайно първите стъпки към обединение бяха направени след края на най-пагубната война в човешката история. Тогава лидери на Европа бяха личности с визия, днес съдбата на Европейския съюз е в ръцете на чиновници, но дали това е достатъчно, за да си обясним европейския застой. Европа съхранява основните си ценности, но днес на преден план са поставени теми, които само до преди 20 години изобщо не са съществували. В късогледите директиви, които се спускат, не виждаме европейската мъдрост.
Въпреки че в референдума надделяха гласовете за Брекзит, Великобритания не може да се раздели така лесно с Европа. Показа го не само гласуването в Парламента. Глобализирането на съвременния свят е всеобхватно и необратимо. Както след индустриалната революция не можеше да има връщане назад, така след сегашното глобализиране на света не е възможно затварянето на един остров. Прозрението на Джон Дън е толкова гениално, защото е изречено преди векове. Но идеята, която изразява поетът, е много по-дълбоко философска – всъщност проповедникът изразява изначалната антропология, заложена в човека от неговото сътворяване.
Нашето отношение към обединена Европа твърде много наподобява британското напускане и ненапускане. Приемаме европейското обединение, но не безусловно. Адмирираме Европа да е без граници, но се дразним от прекаленото оплитане в маловажно дребнотемие, бюрократичен формализъм плюс неконтролируемо всевластие. Всичко това ерозира ценностите, заложени в Magna Carta Libertatum още преди осем века.
На следващия ден след гласуването в Парламента на Обединеното кралство беше Световния ден на Бийтълс. Това съвпадение дойде като че ли за да направим една съпоставка, която иначе не би ни хрумнала. Преди половин век великата британска попгрупа завладя света и го промени. За моето поколение Бийтълс и другите велики групи, които излязоха на сцената след тях, бяха символ на свободата и радостта от живота. Чак с появата на Бийтълс като че ли светът си отдъхна от войната, като че ли пое първата дълбока глътка чист въздух, освободи се от вътрешните задръжки на страха и комплексите, запя заедно с тях. Духът на свободата и радостта, който се излъчва от техните песни не изгубва сила вече половин век и това, че не губят популярност и до днес, го доказва. Заслужено Кралицата им връчи ордена на Британската империя, защото те донесоха един нов дух в света и този дух се роди именно на Острова. Техните песни продължават великата обединяваща идея на Джон Дън. Заедно с Джон Дън те бият една и съща камбана.
Днес с Брекзит от Острова идват други идеи. Бие друга камбана. Иска ми се да възприемам Брекзит именно като биене на камбана. В механиката на Европейския съюз има болтове и гайки, които трябва да бъдат затегнати, а и цели части трябва да бъдат сменени. Иска ми се Брекзит да се възприеме като повишена температура, която не вреди на здравето, а помага за оздравяването. Иска ми се Брекзит да се възприема в контекста на Джон Дън – „аз съм част от цялото човечество“. Иска ми се и Бийтълс да бъдат включени в този контекст, защото те показват къде е решението:
What would you think if I sang out of tune
Would you stand up and walk out on me?
Lend me your ears and I’ll sing you a song
And I’ll try not to sing out of key.
Да не подценяваме четирите момчета от Ливърпул. За няколко години те покориха света и го обединиха така, както никой друг не го е правил.
