0
988

Остров Крим

Романът „Остров Крим“ на Василий Аксьонов се счита за един от шедьоврите на антиутопията и справедливо се нарежда до такива образци на жанра като „1984“ на Оруел и „Този прекрасен свят“ на Хъксли.  Днес, когато от картографски (Крим е полуостров) проблемът се превърна в геополитически, романът звучи пророчески. Прочетете откъс от него.

KRIMMM999Случаен изстрел на корабно оръдие, произведен от английския лейтенант Бейли-Ленд, предотвратява завоюването на Крим от частите на Червената армия през 1920 г. И ето че днес, по време на управлението на Брежнев, Крим се превръща в процъфтяваща държава, а руският капитализъм доказва превъзходството си над съветския социализъм. Въпреки това сред жителите на Крим добиват все по-широко разпространение идеите на партията на СОС (Съюз на общата съдба), чиято основна цел е сливането на независимия остров със СССР. Лидер на партията е главният редактор на в. „Руски куриер“ Андрей Лучников. Съветското правителство подготвя  военна операция за присъединяването на независимия остров…

Така започва знаменитият роман на най-четения на Запад съвременен руски писател Василий Аксьонов „Остров Крим“. Писан преди 35 години, романът вижда бял свят първо в САЩ (1980) и едва през 1990 г. – в родината му. Оттогава до наши дни „Остров Крим“ се счита за един от шедьоврите на антиутопията и справедливо се нарежда до такива образци на жанра като „1984“ на Оруел, „Този прекрасен свят“ на Хъксли, „Ние“ на Е. Замятин, „Москва 2042“ на Владимир Войнович. Но не само това: днес романът звучи пророчески и е култова книга на въплътената утопия – днес, когато от картографски (Крим е полуостров) проблемът се превърна в геополитически.

Книгата можете да купите в книжарници „Хеликон“, „Сиела“, „Български книжици“, „Нисим“, НАТФИЗ.

Василий Аксьонов (1932-2009) е роден в Казан в семейство на партийни функционери. През 1937 и двамата му родители са изпратени в лагер, а той – в приют. После живее при роднини и едва през 1947, след като излиза от лагера, но продължава да е заточена в Магадан, майка му Евгения Гинсбург го взима при себе си. През 1956 Аксьонов завършва медицина в Ленинград, но през 60-те се налага като писател. Автор е на трийсетина книги, сред които повестта „Колеги“ (1960), романите „Звезден билет“, „Задръстената бъчвария“, „В търсене на тъжното бейби“, „Московска сага“, „Кесарево лъчение“ и др. Последният му роман, „Волтерианци и волтерианки“ (2004), е носител на руския „Букър“.

aksenev3

През епохата на Хрушчовото размразяването Аксьонов се превръща в легенда. През 70-те, по времето на Брежнев, произведенията му са забранени в СССР, а на него му лепват етикета „антисъветски“ и „антинароден“. През 1977 започват да издават книгите му в чужбина (предимно в САЩ). През 1979 Аксьонов, заедно с Андрей Битов, Виктор Ерофеев, Фазил Искандер, Евгений Попов и Бела Ахмадулина, организират и списват списанието „Метропол“, което излиза в САЩ. В знак на протест срещу изключването по този повод от Съюза на писателите на Попов и Ерофеев, Василий Аксьонов го напуска, а през 1980 заминава за Америка със съпругата си Мая Кармен и е лишен от съветско гражданство. Там живее до 2004, преподавайки руска литература в различни университети. Там излизат и написани преди това негови книги като „Остров Крим“, както и нови романи, сред които митичната трилогия „Московска сага“. За първи път след девет години емиграция Аксьонов посещава Москва през 1989, а през 1990 е възстановено съветското му гражданство. В последните години той живее между Москва и Биариц. През 2005 г. му е присъдено званието „Кавалер на френския орден за изкуства и литература“.

„Остров Крим“, Василий Аксьонов, Изд. „Факел експрес“, „Жанет 45“, 2005, превод от руски Здравка Петрова

 

Витаeйки из сферите

 

Мина една седмица от кавгата в банята, която струваше на Марлен Михайлович, дето се вика, големи нерви. Той всеки ден улавяше върху себе си косите погледи на колегите си: явно слуховете вече бяха плъзнали. Телефоните в кабинета му звъняха много по-рядко и горният етаж просто мълчеше. Все пак обаче от време на време звънваха. „Съседите“ се обаждаха честичко. Съгласувано със „съседите“, бе решено да изпратят на Острова най-компетентния служител от сектор „Лучников“, най-добре самия Сергеев. Той, естествено, не възрази и Марлен Михайлович прекрасно го разбираше. За каквато и отвратителна работа да тръгваш за Острова, там някак живваш – дали се изостря класовото чувство, дали е от всичките тези дребни всекидневни удоволствия на капитализма, а най-вероятно е от климата, слънцето, от онзи особен вълнуващ ветрец. Марлен Михайлович дори замижа, като си представи самия себе си в този момент някъде по крайбрежната улица на Севастопол или на прохода към Ласпи. Именно в момента на замижаването прозвуча звъненето, което бе очаквал през всичките тези дни. „Видната личност“ много официално, сякаш никога не бяха се парили заедно в банята, му каза до двайсет и четири часа да се подготви за среща на такова ниво, че чак дъхът ти да секне. Утре точно в същия час трябва да бъде в онова крило на сградата, за което дори за хора като него се поръчваше специален пропуск. Подгответе се за разговор за настоящата ситуация на Острова, около 40–50 минути, не по-малко, но не и повече, предупреди го „видната личност“.

Кузенков веднага събра всичките си помощници, каза им, че всички трябва да останат до късно, самият той ще нощува в кабинета си (според ранга заедно с кабинета му се полагаше стая за почивка със санитарен възел), а на сутринта моли всички да дойдат един час преди официалното начало на работния ден. Трябваше да се подготви пределно стегната, но достатъчно пълна информация с цифрови данни за политическите дейности, армията, промишлеността, търговията, финансите на Зоната на Източното Средиземноморие, Организацията „Крим–Русия“, базата за Временна евакуация, ВСЮР, Остров Окей или „гнездото на белогвардейските останки“ в зависимост от това, какво наименование ще предпочетат в задоблачните сфери. Помощниците работеха, телефончетата звъняха, секретарките сновяха насам-натам, а самият Марлен Михайлович не вдигаше глава от бюрото, макар от време на време да се сещаше, че това са абсолютни глупости, за какво са нужни всичките тези цифрови данни, след като единствената цел на съвещанието е да оценят неговата работа като незадоволителна и да го понижат или в най-добрия случай – да го преместят към фланга да се опита отново.

Когато обаче на другия ден видя участниците в съвещанието, той разбра, че нещата не са толкова прости, във всеки случай не са еднозначни. „Видната личност“ изобщо не беше начело тук, наистина тя седеше в изключително изгодна позиция, на една маса, в една редица с трите „най-видни личности“, но спазваше етична дистанция с дължина два стола. На отделна маса в ъгъла на огромния кабинет бяха настанени трима помощници на „най-видните личности“ и един помощник на „видната личност“. Последният приятелски се усмихна на Марлен Михайлович, той беше един от подразбиращите се съюзници, умно момче, доктор на науките. Всички присъстващи стиснаха ръката на Марлен Михайлович, след което му бе предложено да заеме място до главната маса, срещу „портретите“.

Марлен Михайлович седна, постави пред себе си папката и вдигна очи. „Портретите“ го гледаха мрачно и делово, с всяка година белезите на умората и възрастовите изменения все повече им личаха въпреки всичките големи успехи на Системата и Учението в световен мащаб. Погледът на Марлен Михайлович напълно отговаряше на установилата се вътре в това учреждение негласна етика – беше умерено делови и умерено изразяваше сдържаното, но необходимо обожание. Така трябваше. Беше нужна деловитост, съчетана с леко, уж неволно породило се обожание.

Марлен Михайлович си помисли, че всичко това при него не е престорено, не е изкуствено, че при него то е нещо естествено като дишането, че у него просто не може да не се породи това леко трепкащо обожание при срещата с „портретите“, защото за него именно това е срещата с най-важното, с партията, с онова, което е по-скъпо от живота. Това усещане го изпълни с топлината на съпричастността, той се почувства свой тук, каквото и да се случи – тук той винаги е свой, той е войник на партията, където и да го преместят, па дори и в районния комитет.

После разбра, че искреността му е била очевидна за всички и май дори е била оценена. В очите на единия от „портретите“ се мярна нещо бащинско, също не изкуствено, също родено в душата, вероятно защото за тях, за „портретите“, долустоящите другари също бяха един вид символи на великото, могъщо и вечно като сибирската тайга понятие „партия“.

После тази секундна и доловима само със скритите струни на душата размяна на чувства приключи и започна деловият разговор.

Виж сега, другарю Кузенков, събрали сме се да си побъбрим за твоето островче, каза един от „портретите“, който наблягаше на всички възможни места на „о“-то, но въпреки това този заоблен звук не му беше достатъчен. Колко години вече ни е като трън в очите. В Централния комитет получаваме писма от работническата класа – не е ли време значи да решим този въпрос.

Попивайки всеки звук, Марлен Михайлович кимаше в смисъл, първо, че напълно оценява факта, че такива особи са се събрали да решат съдбата на скромния обект на неговия патронаж, второ, че напълно разбира класовото недоумение по повод на „тръна“, и, накрая, че той е напълно готов да предостави изчерпателна информация по целия профил на проблема с „островчето“. Дори отвори папчицата си и дори леко се окашля.

В този момент обаче информацията се оказа ненужна. Вторият „портрет“, с лице уж изразяващо силен характер, а всъщност намиращо се в постоянна битка с увисващите увехнали гънчици, надменно и раздразнено започна да побутва нещо по масата, да отхвърля с безцелни, но твърди движения някакви бележници и да говори с откъслечни фрази в смисъл, че проблемът е раздут, че проблем фактически не съществува, че има много по-важни проблеми, че опитът е натрупан, историческият момент е назрял и… На това място той забеляза, че вече е изтикал бележниците си на такова разстояние, че по-нататъшното им изтикване би изглеждало някак пресилено и това би предизвикало неговото още по-голямо раздразнение, така че затропа с късите си пръсти по края на полираната част от масата, сякаш бе загубил нишката на мисълта си, после решително протегна ръка към зеленото сукно: придърпа бележниците си и отново започна да ги изтиква. Един крайно неприятен по принцип човек, ако се абстрахираме от това, което въплъщава, неочаквано си помисли Марлен Михайлович и се засрами от мисълта си. Във възникналата за миг пауза той отново с цялото си лице и с леко движение на ръката изрази пълното си разбиране за незначителността на този негов проблем, проблема на Кузенков, поставен в контекста на глобалната политика на мир и социален прогрес, както и пълната си готовност незабавно да предложи стегната, но съдържателна информация, но ето че „крайно неприятният портрет“, сякаш дори без да забелязва Кузенков, във всеки случай не смятайки за възможно да се обърне към него дори с въпрос, леко се наведе над масата, едва-едва се обърна към оногова, когото ние постоянно наричаме “видната личност” и който единствено можеше да бъде забелязан от него, и го попита без заобикалки – достатъчно ли ще бъде за решаването на този така наречен кримски проблем десантното съединение на генерал N?

Марлен Михайлович едва не подрипна от моментално пронизалия го ужас. В следващия миг разбра, че всички бяха забелязали този ужас, че всички очи сега са устремени към него: и „окащият портрет“ безстрастно, като риба се взира в него през силните си очила, и всички помощници го гледат сериозно, професионално, и „видната личност“, леко изкривена на стола си (между другото напълно независима поза), с изчакващо ляво око го държи на прицел, и дори крайно „неприятният портрет“ бързо и остро, с едва доловима усмивчица е извил очи към него, без обаче да променя позата си и очаквайки отговора на „видната личност“. Само един човек в кабинета не погледна Кузенков в този момент – третият “портрет”, нека го обозначим с думите „затвореният в себе си“. Той, както бе започнал от самото начало да си рисува някакъв орнамент на чист лист хартия, така и продължаваше да го прави.

– Какво ще кажеш, Марлен Михайлович? – попита „видната личност“. – Достатъчно ли ще бъде това за решаването на проблема?

– Във военно отношение ли? – отговори Марлен Михайлович на въпроса с въпрос.

– Че в какво друго? – каза „крайно неприятният“ на „видния“, отново без да се извърне към Марлен Михайлович. – Хем покрай другото ще изпробваме танковете на въздушна възглавница.

– Във военно отношение десантното съединение на генерал N е абсолютно недостатъчно за решаването на проблема с Остров Крим – с твърдост, която не бе очаквал от себе си, каза Кузенков. – Във военно отношение въоръжените сили на Острова са нещо много сериозно – каза той още по-твърдо. – Неотдавнашната война с Турция, другари, позволете ми да напомня, демонстрира тяхната динамичност и бойна дееспособност.

– Ние не сме турците – изкиска се „крайно неприятният“.

Естествено, всички се разсмяха на тази шега. Помощниците се спогледаха, показвайки, че са оценили шегата. Като дрезгава камбанка най-високо от всички се разля смехът на „окащия“. Не сме турците, хайде де, не сме! „Видната личност“ също се разсмя, но явно само формално. Доста изненадващо тя се държеше независимо, вперила в Марлен Михайлович остър поглед. Не се разсмя и не пророни нито звук единствено „затвореният в себе си“. Той продължаваше да се труди над орнамента. Не се разсмя и Марлен Михайлович.

– И ТЕ – каза той много спокойно (изведнъж го обзе пълно спокойствие) и дори с известна злост. – И те не са турците.

Настъпи пауза. Слисване. Нещо като кратък ступор. Кузенков бе затапил шегата на един от „портретите“! С ловка реплика бе я лишил от дълбокия й смисъл! Всички участници в съвещанието веднага забиха нос в книжата си, оставяйки Марлен Михайлович насаме с „крайно неприятния“. Онзи седеше накокошинен и гледаше замрелите си пръсти – всички торбички на лицето му бяха увиснали, картината беше почти неприлична.

И изведнъж – с малко закъснение – в кабинета се разнесе смях. Смееше се „видната личност“. Въртеше глава и закачливо, с явно одобрение поглеждаше към Кузенков.

– Хем си е точно така, другари, и те не са турците – заговори „видната личност“, – прав е Марлен Михайлович, войската там е руска, а руснаците – той погледна „крайно неприятния“ – винаги са го начуквали на турците.

В очилата на „окащия“ се мярна непознато пламъче. „Затвореният в себе си“ се занимаваше със своя орнамент.

Марлен Михайлович изведнъж схвана, че „видната личност“ и „крайно неприятния“ са очевидни съперници.

– Какво значи излиза тогава? – „крайно неприятният“ гледаше пак към „видната личност“, макар думите му да бяха отправени към Марлен Михайлович. – Какво сега, нашата мощ се сравнява със силиците на белите? Поставя се под въпрос успехът на военното решение на проблема? – гласът му укрепваше с всяка дума. – Америка трепери пред нас, а тук имаме работа с някакви дребни отрепки. Амче нашите бащи почти без оръжие, със саби и щикове са ги гонили по украинските степи като зайци! „Въоръжените сили на Острова са нещо много сериозно“ – подигравателно цитира той Марлен Михайлович.

На Марлен Михайлович му се стори, че „видната личност“ едва забележимо му намигна, но и без тази подкрепа той странно защо ставаше все по-твърд, не изпитваше страх пред „крайно неприятния“ и се изпълваше с решимост да изрази своята гледна точка, тоест отново и отново да подчертае нееднозначността, сложността на проблема за Острова.

– Сега ще обясня – каза той. – Бойната мощ на кримската армия наистина е на много високо ниво и ако предположим, че десантното съединение на генерал N е като турците (или, да речем, американците), можем да не се съмняваме, че то ще бъде разпердушинено от кримчаните. Но – той видя, че „крайно неприятният“ вече е зинал да го прекъсне, но продължи, – но с пълна увереност мога да кажа: никога нито един кримски войник няма да стреля по съветски войник. Става дума не за военна проблематика, а за човешко съзнание. Някои влиятелни военни в Крим дори смятат своите „форсиз“ за част от съветската армия. По принцип нашето Министерство на отбраната би могло още сега да им изпрати своите циркуляри.

– Глупости! – кресна тогава „крайно неприятният“. – Ами че те са бели!

– Били са бели – възрази Марлен Михайлович, вътрешно ужасèн от неосведомеността на „вожда“ – Техните деди са били бели, другарю (фамилното име на „крайно неприятния“).

– Ами че там са останали всичките разни партии – гнусливо изкриви физиономия „крайно неприятният“, – и „кадети“, и „октябристи“…

– В Крим са регистрирани над четирийсет политически партии, сред които са и споменатите – сухо каза Марлен Михайлович.

Дързостта му, проличала в тази сухост, явно порази „крайно неприятния“ и той дори леко зяпна. Впрочем може би беше потресен от разпадането на едната свещена величествена дума на четирийсет равнозвучни, но нищожни. Кузенков забеляза зад стъклата на „окащия“ почти нестарческо любопитство. В погледа на „видната личност“ се четеше явно одобрение.

– Не забравяйте да споменете Съюза за обща съдба, Марлен Михайлович – каза тя.

– Да-да, най-важното събитие в политическия живот на Острова е създаването на Съюза за обща съдба – каза Марлен Михайлович, – начело на който стоят влиятелни хора от средното поколение на руската част от населението.

– Да, бе, много важно събитие – иронично произнесе „крайно неприятният“, облегна се назад на стола и за пръв път се обърна с въпрос, пренебрежителен и груб, направо към Кузенков: – И какво искат тези хора, този ваш Съюз за обща съдба?

– Присъединяване на Крим към Русия – отчетливо отговори Марлен Михайлович.

– Какво, да не са наши нещо? – усмихна се кисело „крайно неприятният“. – Прогресивни сили, а?

– В никакъв случай не можем да наречем тези хора прогресивни сили според нашите разбирания – каза Марлен Михайлович.

– Ох-хо-хо, много сложнотии ще има с това присъединяване – изведнъж се обади „окащият“. – Къде ще дяваме толкова островитяни? Четирийсе партии, че и нациите са горе-долу толкова… освен кореняците, татарите, пълно е и с наши руснаци, и с гърци, и с араби, има и юдеи, и италианци… охохо… дори разправят, че имало и англичани…

– Партията има натрупан богат опит в решаването на подобни въпроси – каза „крайно неприятният“. – Многопартийността, както вие, естествено, разбирате, е въпрос на няколко дена. С националностите е по-сложно, но си мисля, че на гърците мястото им е в Гърция, на италианците – в Италия, на руснаците – в Русия и така нататък.

Всички помощници, Марлен Михайлович и дори „видната личност“ сега мълчаха и попиваха всяка изречена дума. Разговорът сега се водеше между „портретите“ и те трябваше да слушат по съответния начин.

– Изселване? – проскърца „окащият“. – Ох, хич не ми се занимава пак с тези работи.

– Не изселване, а добре балансирано преселване – каза „крайно неприятният“. – Не както навремето – позасмя се той. – Ще се спазват всички хуманни норми. Преселване на всички дошли от вън национални групи. Коренното население, тоест кримските татари, разбира се, няма да ги закачаме, те ще образуват автономия в състава… да речем, на Грузинската ССР.

– Вярно, красива е идеята – каза „окащият“ и се почеса по тила. – Ох, обаче големи разправии ни чакат! Да преговаряме с американците…

– Ще се разберем – надменно се усмихна „крайно неприятният“. – Работата, вярно, не е лесна, но не бива и да я надценяваме. Идеологическата печалба от ликвидирането на останките от другата Русия ще бъде огромна.

– Ами икономическата – изпъшка „окащият“. – Колко хубави неща идват при нас от Острова – валута, електроника…

– Ние от идеология не пестим – каза „крайно неприятният“.

– Вашите предложения, другарю Кузенков – изведнъж каза „затвореният в себе си“, отмести напълно завършения орнамент и вдигна към Марлен Михайлович много спокойни и много злобни очи.

Този неочакван въпрос плисна в кръвта на Марлен Михайлович цял заряд адреналинче. За миг той сякаш изгуби ориентация, но наведе глава и като стисна юмруци под масата, цял се напрегна, овладя се. „Благодарение на тениса съм се научил да се стягам“, мярна се в главата му съвсем ненужната мисъл.

– Преди всичко, другари – започна той, – бих искал да подчертая, че на своя пост аз се старая с всички сили да превръщам в дела волята на партията. Всяко решение, взето от партията, ще бъде за мен единствено правилното и единствено възможното.

Той направи пауза.

– Инак нямаше да сте тук – ухили се „крайно неприятният“.

Какво подхилване, помисли си Марлен Михайлович, може ли човек да си представи по-нагло античовешко подхилване?

Всички останали мълчаха, не реагираха явно на „обяснението в любов“, но помощникът на „видната личност“ одобрително притвори очи и Марлен Михайлович радостно осъзна, че не е сбъркал с тази фраза.

– Колкото до моите предположения като специалист по „островния проблем“, а аз съм му посветил вече двайсет години от живота си, не бих посъветвал в дадения исторически момент да се правят каквито и да било определени стъпки от окончателен характер. Политическата ситуация на Острова сега е крайно объркана и усложнена. Има симптоми за появяване на ново национално съзнание. В четвъртото поколение на руската емиграция, тоест сред младежта, се разпространяват идеи за сливане на етническите групи в нова нация, така наречените яки. Има признаци за поляризация. Тази вдъхновена, но неорганизирана група младежи поставя себе си като алтернатива на Съюза за обща съдба, който изразява онова, което аз нарекох тук човешко съзнание. Симпатия към Съветския съюз и дори тенденция към сливане с него – това е основната идея, завладяла Острова, въпреки всичко. Естествено, в това русло са насочени и многобройните леви и комунистически партии, които за съжаление са в постоянен раздор помежду си. Влиянието на китайците е слабо, макар че го има. Анархическите групи се появяват, изчезват и отново се появяват. Естествено, не бива да забравяме и за отломките от институциите на стара Русия, за административния апарат на така наречените вревакуанти. Групата татарски националисти също трябва да се има предвид, макар че в нея всеки ден се усилва влиянието на „якитата“. За татарите идеята „яки“ е добра алтернатива на руската идея. Съществуват и полукриминални, а следователно опасни групи на крайнодесни руснаци – „Вълчата сотня“. Колкото до Запада, в стратегическите планове на НАТО сега не е отделено сериозно място на Крим, но въпреки това действията на натовските разузнавания говорят, че Островът сериозно се наблюдава като възможен район на дестабилизация. С една дума, според мен, ако в момента се проведе съответният референдум, най-малко 70 процента от населението ще са за влизане в СССР, но и 30 процента не са малко и всяко непредпазливо включване в контакта може да предизвика късо съединение и пожар. След три месеца на Острова предстоят избори. Естествено, те трябва поне до известна степен да прояснят картината. Ние трябва да използваме това време за интензивно наблюдение, за по-нататъшно усилване на нашето влияние чрез разширяване на всевъзможните контакти по специалните сфери, чрез разпространяване на нашата съветска идеология, в частност чрез увеличаване продажбата на политическа литература. В скоби трябва да отбележа, че тази литература е, така да се каже, търсена стока на Острова, но пак в скоби бих искал да предпазя всички ни от илюзии – влечението към съветските издания сега е един вид мода на Острова и в един прекрасен момент може да кривне в друга посока. В интерес на нашето дело, мисля, ще бъде на изборите да победи Съюзът за обща съдба, но ние трябва да се въздържим от пряка подкрепа на тази организация. Работата е там, че СОС (така се чете абревиатурата на съюза) е твърде нееднозначно явление. Начело на него стои тясно сплотена компания влиятелни личности, така наречените съученици, сред които можем да споменем издателя Лучников, полковник Чернок, популярния спортист граф Новосилцев, индустриалеца Тимофей Мешков. Ще ми се, другари, специално да подчертая почти нереалната в наше време ситуация. Тази група лица наистина е абсолютно независима от каквито и да било външни сили, това са истински идеалисти. Движението им е базирано върху идеалистичен обект, така наречения комплекс за вина пред историческата родина, тоест пред Русия. Те знаят, че ако делото на живота им успее, ще се лишат от всичките си привилегии и на дворянската класа и съдружието на вревакуантите ще бъде сложен край. Възгледите им биха накарали един реален политик да се позасмее, но въпреки това те съществуват и мощно разпространяват влиянието си. Да се намери истински научна, тоест марксистка, основа на това движение, не е лесно, но е възможно. Впрочем това е предмет на специален и много задълбочен анализ и аз не мога да заемам вниманието ви с това сега, другари. Теоретичният анализ е въпрос на бъдещето, сега пред нас са поставени актуални задачи и в този смисъл СОС трябва да се превърне в обект на най-съсредоточено внимание, към него трябва да пристъпим много предпазливо, другари. Като всяко идеалистично движение СОС е подложен на емоционални трескави състояния. Ето че и в настоящия момент той изживява нещо като такава треска, която на пръв поглед може да изглежда като рязка промяна на позицията, като завой на 180 градуса.

Марлен Михайлович обърна страницата и внезапно уловил във въздуха нещо особено, спря за минута и вдигна очи. Онова, което видя, го порази. Всички присъстващи бяха замрели в напрегнато внимание. Всички бяха вперили погледи в него и дори „крайно неприятният“ бе изгубил пренебрежителната си гримаса, дори торбичките на лицето му сякаш се бяха стегнали и сега личаха острите черти на истинската му физиономия. И тогава Марлен Михайлович най-сетне разбра: ето я главната причина за днешното съвещание на високо ниво. Разтревожени са от „завоя на 180 градуса“, подплашили са се да не би Остров Крим да отплува от тях на недосегаемо разстояние, да не би да им отнемат онова, което те отдавна вече смятат за лична собственост. Аха, каза си той не без тържествуване, тука няма лесно да ни прегазят.

Впоследствие Марлен Михайлович, естествено, се самобичуваше, проклинаше се за думичката „ни“, тормозеше се, че в онази минута някак се бе отъждествил с „идеалистите“, че бе кривнал встрани от партията, но в този конкретен момент изпита тържествуване. Виж го ти, решил да оправи нещата с десантници! Много чевръст, бе! Не знае, видите ли, и не ще никого да знае лидерът на човешките маси, съвременният фараон! Знаеш, страхуваш се, луташ се объркан, страх те е дори от съседа ти през два стола. Впрочем може би от съседа най-много от всичко на света.

Марлен Михайлович продължи:

– Всъщност няма завой. Има само известно увлечение по идейките на нашите дисиденти, на новата емиграция, типично идеалистическа рефлексия. Главният редактор на „Руски куриер“ Лучников, несъмненият лидер на движението, не се страхува от куршума на „вълчесотенците“, но се страхува от презрителния поглед на някой джазмен или художник, от московските си приятели от младини. Именно с това се обяснява известната промяна в осветляването на съветския живот на страниците на „Куриер“.

Той направи още една пауза, преди да произнесе заключителната фраза от своето съобщение, фразата, която едва вчера му се бе струвала опасна, а сега беше станала двойно, тройно, извънредно много по-опасна под стеснените очички на „крайно неприятния“.

– Аз съм дълбоко убеден, че преди решителните събития на Острова съучениците, опасявайки се, че ще бъдат обвинени в предателство, искат да покажат на своето население така наречената истина за съветския начин на живот, искат нациите, свикнали с един от най-високите в света жизнени стандарти и с условията на една от най-откритите буржоазни псевдодемокрации, да са напълно наясно накъде са се запътили, като гласуват за присъединяване към великия Съветски съюз. Без този епитет, другари, името на нашата страна не се употребява сред широките маси на Острова. Сигурен съм също, че следващата стъпка на съучениците ще бъде атака срещу прогнилите институции на стара Русия, срещу Запада, а също така една силна полемика с националистите „яки“.

Като имам предвид тази сложна ситуация, аз бих предложил в настоящия момент да се въздържим от окончателно решаване на проблема, да не сваляме ръка от пулса и да продължаваме едно предпазливо, но все по-засилващо се наблюдение над събитията и хората.

Марлен Михайлович затвори папчицата и известно време седя, загледан във фалшиво-крокодилската повърхност с три релефно отпечатани римски цифри в ъгъла – ХХV.

– Ще има ли въпроси към Марлен Михайлович? – попита „видната личност“.

– Бе то въпросите са много, ох, много – пропя „окащият“. – Започнем ли да питаме – ще осъмнем тук.

– Марлен Михайлович – изведнъж меко го повика „крайно неприятният“.

Марлен Михайлович дори леко трепна и вдигна очи. „Крайно неприятният“ го гледаше с любезна, някак светска усмивка, демонстрирайки, че гледа на него по друг начин, че го е разгадал, проумял го е, разбрал е играта му и сега Марлен Михайлович за него е „не-свой“, поради което именно е достоен за любезна усмивчица.

– Вие, Марлен Михайлович, естествено, разбирате колко много въпроси имам към вас – любезно каза той. – Безброй въпроси. Огромно количество ясни и неясни… – пауза – въпроси. Естествено, вие превъзходно разбирате това.

– Готов съм за всякакви въпроси – каза Марлен Михайлович. – И бих искал още веднъж да подчертая, че най-важното за мен е решението на партията. Историята е показала, че понякога специалистите грешат. Партията – никога.

По безстрастната физиономия на помощника Марлен Михайлович разбра, че в този момент леко бе преиграл, бе прозвучал леко не-съвсем-на-нужния-градус, но някак си вече му беше все едно.

– Има оформено мнение – каза „затвореният в себе си“. – Да командироваме Марлен Михайлович Кузенков в качеството на генерален консултант на Института за изучаване на Източното Средиземноморие за продължително време. Това ще ни позволи още по-добре да вникнем в проблема за нашата островна територия и да го осветлим отвътре – „затвореният в себе си“ пестеливо се усмихна. – Така именно вие, Марлен Михайлович, ще бъдете сега нашата ръка върху пулса. Непосредствени нареждания ще получавате от другаря… – той каза името на „видната личност“, после благодари на всички присъстващи за участието и стана.

Съвещанието приключи.

Марлен Михайлович излезе в коридора. Леко му се виеше свят и целият от време на време леко потреперваше от преживяното напрежение. „Благодарение на тениса, помисли си отново, съм се научил да свалям напрежението“. Изведнъж го обзе дива радост – да замине за Острова за продължително време, ами че това е късмет, голям късмет! Нищо, че може да е понижение, един вид заточение, но пък трябва да е благодарен на съдбата за този неин подарък. Защото идиотите можеха да го пратят и посланик нейде си в някой Чад или Мали. Не, не, късмет си е, а предаването на „наблюдението“ направо в ръцете на „видната личност“ означава, че това дори не е понижение, че то е просто прехвърляне на целия проблем на по-високо ниво.

 „Видната личност“ го хвана под ръка и му прошепна в ухото:

– Радваш ли се, пич? – и с хихикане го сръчка с лакът в хълбока.

– Не крия, радвам се – каза Марлен Михайлович. – Мъдро решение. В този момент за мен ще бъде по-полезно да съм там. Пък и Вера, знаеш… тя ми е умница, много ще ми помогне…

– Не, братче, жена ти там ще ти бъде само бреме – позасмя се „видната личност“. – В гората дърва ли ще носиш? Ех, Марлуша, аз дори малко ти завиждам. Ще взема да се измъкна и аз за седмица, да го ударим малко на живот, а?

Марлен Михайлович погледна в очите „видната личност“ – своя нов пряк шеф – и разбра, че е безсмислено да подхваща въпроса за Вера Павловна и децата, че всичко е вече обсъдено и е решено: „котвите“ на Марлен Михайлович трябва да си останат вкъщи. Какво пък, след случая с Шевченко тревогата на някои другари, дори във връзка с хора с висок ранг, е разбираема.

– Гарантирам, че наистина ще е хубав живот – Марлен Михайлович се усмихна в „бански“ стил.

– Не мога да си го позволя – с искрена досада каза „видната личност“. – Вездесъщата преса. Откачената телевизия. И ти си опичай акъла, ей – строго каза „видната личност“.

– Бъди спокоен – каза Марлен Михайлович.

Стигнаха до края на празния коридор и сега стояха до ръба на дългия зелен килим. Пред тях бяха само бялата стена и бюстът на Ленин, изработен от черен камък, поради което изглеждаше малко странен. “Видната личност” сложи ръка върху рамото на Марлен Михайлович.

– Колкото до майка ти – Анна Макаровна Сискина, – не е хубаво да я криеш от обществото. Жени като нея, стари кадри на Коминтерна, сега са останали единици.

Марлен Михайлович отвърна на покровителя си с бледа благодарна усмивка.

Пролет

 

[…]

Нахлуването започна именно тази нощ, но по традиция все пак по тъмно: едната зора още не бе успяла да смени другата и в този кратък здрач върху Симфи се изсипа свистенето на безброй турбини.

Щом чу това свистене, председателят на съвета на СОС, издателят и главен редактор на „Руски куриер“ Андрей Лучников, разбра: край, това беше.

Той угаси светлината в кулата и „съучениците“ видяха от висотата на своя небостъргач безбройните светлини над Симфи. Бяха гигантски десантни „антеи“, които кръжаха в очакване да им дойде редът за кацане.

Ти Ви Миг, както винаги, беше на мястото на събитието. На екрана на „сандъка“ вече можеше да се види пастта на огромна десантна риба, от която един след друг излизаха натъпкани със “сини барети” джипове. Вярно, предаването неизвестно защо внезапно прекъсна, когато няколко „сини барети“ се затичаха право към камерата, като в движение вдигаха прикладите.

– Ето, виждате ли – спокойно каза Беклемишев. – Пак ни метнаха. Те не могат да не лъжат.

– Кои те? – закрещя Лучников. – Аз не съм разговарял с тъпите военни! Разговарях с Госплан [1]! С КОМИКОН и с Госплан. Те може изобщо да не са знаели какво се готви.

Преди два дни в кулата на „Куриер“, а после и в правителствения квартал бяха започнали радостни събития. Москва бе прекъснала тримесечното зловещо мълчание, с Лучников започнаха да се свързват видни дейци на Госплан, а после и на Съвета за икономическа взаимопомощ. Съществува, видите ли, мнение, че е дошло време да се започне координирането на икономиката. Ликувайки, Лучников пренасочваше московските другари към съответните симферополски правителствени, търговски и финансови органи. От всичко това следваше, както сметнаха „съучениците“, че в Москва са надделели „прагматиците“, че там е решено обединението да се проведе на етапи, тактично, във всеки случай без нахлуване, така де, това би било нелепо – да нахлуваш в страна, която се е присъединила доброволно. Това да не е Прибалтика.

И тъй, всичко сякаш бе започнало да се развива в благоприятна насока, впрочем, с изключение на върволицата златни залези над цялата територия на Острова, на това златно и леко зеленикаво фосфоресциране, което неизвестно защо вселяваше все по-голяма тревога, караше „съучениците“ да киснат по цели нощи в кулата на „Куриер“ и кой знае защо им пречеше да се разделят.

Замига индикаторът на видеофона. На екрана се появи полковник Чернок. На главата му имаше шлемофон. Той говореше много тихо, но съвсем разбираемо:

– От всички страни към бреговете приближават десантни кораби, на плажовете дебаркират танкови колони, в заливите – морска пехота, използват кораби на въздушна възглавница. Летище Симфи е препълнено с “антеи”. Радарните системи съобщават за приближаващо съединение на изтребителна авиация. Предполагам, че става дума за блокиране на нашите бази.

– Саша, за какво им е да блокират нашите бази? – извика Мешков. – Нима не разбират, че това са техни бази?

Лучников сложи ръка на рамото на разтреперания Мешков и каза на Чернок:

– Опитай пряко да запиташ Генералния щаб за причините на нахлуването.

– Това не е нахлуване – усмихна се Чернок.

– Какво е тогава?! – изкрещя напълно изгубилият чувството си за хумор Сабашников.

– Включи московския канал на ТВ – каза Чернок.

Фофанов намери московския канал. В този среднощен час вместо цветната схема там излъчваха скулестия говорител Арбенин, който, облечен с безвкусно сако, монотонно четеше някакво съобщение на ТАСС. Тонът му говореше, че съобщението е от средна важност, по-сериозно от отчета на Централното статистическо управление, но, естествено, не толкова съществено, колкото речта на другаря Капитонов на събранието по случай връчването на орден „Октомврийска революция“ на град Кинешма.

– Както е известно… (макар че откъде ли можеше да е известно, след като на населението не бе съобщавано нищо по този въпрос)… широките слоеве на населението на тази изконно руска територия (не, не, никаква Държавна дума, така изобщо не съществува)… от Източното Средиземноморие… (дори в такова съобщение да не употребят омагьосаната дума „Крим“, е, това вече беше прекалено)… се обърнаха към Върховния съвет на Съюза на съветските социалистически републики с молба за включване в състава на една от съюзните републики (нова малка лъжа, нова дребна подлост – не, не беше такова обръщението, молбата не звучеше така…). Вчера на заседание на Президиума на Върховния съвет на СССР тази молба бе удовлетворена по принцип. Сега тя подлежи на ратифициране на поредната сесия на Върховния съвет.

За ознаменуване на присъединяването на народите от Източното Средиземноморие към нашето велико социалистическо съдружие Комитетът по физкултура и спорт при Министерския съвет на СССР и ДОСААФ [2] решиха да проведат в съответния сектор на Черно море военно-спортен празник под общо наименование “Пролет”. Провеждането на празника е определено за… (вчерашната дата на май). Репортажи за провеждането на празника ще бъдат излъчвани периодично по втора програма на Централната телевизия.

– Достатъчно – каза от своя екран Чернок. – Изключи го.

Членовете на съвета видяха как дежурният офицер подаде на Чернок радиограма. Полковникът отново се усмихна, този път саркастично.

– Американците любезно съобщават, че от Одеса към нашите брегове е тръгнала ескадра начело с авионосеца „Киев“, а от Новоросийск – ескадра начело с авионосеца „Минск“.

– Нашите данни се потвърждават – добави невъзмутимият Востоков.

– Чао, момчета – каза Чернок. – Качвам се на вертолета. Доколкото разбирам, вече не съм командващ. Ще си позволя просто да удовлетворя любопитството си. Интересно ми е как са уредени при тях тези работи.

Видеофонът угасна и почти в същия миг всички видяха приближаващ към кулата на „Куриер“ голям зелен вертолет със съветски опознавателни знаци. Той увисна в непосредствена близост до стъклените стени на Лучниковата къщурка. На отворените му врати се бяха стълпили десантници, които внимателно се взираха в рефлектиращите стъкла.

– За вас ли са дошли, Востоков? – попита Лучников осваговеца.

Востоков не отговори.

– Къде е Сергеев? Кога трябва да ни вземат? – попита Лучников. Востоков мълчеше.

На вертолета лумна мощен прожектор. След миг лъчът му се опря във върха на кулата на „Куриер“ и заслепи всички. Няколко мига те се чувстваха като буболечки под микроскоп и ето че изведнъж отгоре се разнесе стрелба с автомат и всички видяха на едно от нивата на “вигвама” Кристина Парсли с оръжие в ръцете. Вертолетът веднага угаси светлините си и започна да се отдалечава.

– Какво, Андрей, смятате да се отбранявате ли? – попита с кисела усмивка Востоков. – Като Салвадор Алиенде?

– Хвърли оръжието! – злобно извика Лучников на Кристина.

Тя веднага изпълни заповедта.

– Как посмя да стреляш?

Тя седна на пода и зарови глава в коленете си.

– И какво ще правим сега? – попита всички Сабашников. Беше неузнаваем, трудно би предположил човек, че и в този момент играе роля. – Като в компанията на Дубчек – ще седим и ще чакаме специалните служби?

Настъпи дълга пауза, прекъсната в края на краищата от Лучников.

– Петяша е прав – каза той. – Нека поне се потрудят другарите. Да ни потърсят. А ние поне да се поразходим из своята земя за сбогом.

Всички мълчаливо станаха.

След няколко минути от подземния гараж на „Куриер“ без много бързане, запазвайки достойнство, заизлизаха колите на съучениците – русо-балтът на Мешков, беемвето на Беклемишев, мерцедесът на Фофанов, ягуарът на Сабашников, колите на Нулин, Каретников, Деникин и… накрая, прочутият питър турбо на лидера на националната идея Лучников.

– Следващия път ще се срещнем вероятно в Потма, в стъкларския завод – каза на сбогуване Сабаша и тутакси все пак не се стърпя, направи се на „декабрист“, а после, почти разплакан, се разсмя. – Странна беше тази връзка със стъклото…

Много бързо се разсъмваше и в момента, когато в небето се появи съзвездието на цяло вертолетно съединение, позабавилият се Востоков забеляза да се приближава фигурата на полковник Сергеев. Този път той беше изцяло униформен, но трябва да кажем, че униформата му стоеше доста странно.

– Разпръснаха ли се? – още отдалече и тихо попита той Востоков.

Звукът на приближаващите вертолети още приличаше на бръмчене на земни пчели, така че тихият глас на Сергеев прозвуча екливо и отчетливо на площада, настлан с цветни плочки, с неговата кинетична и в този утринен час едва полюшваща се скулптура.

Востоков седеше именно в подножието на тази скулптура, олицетворяваща според замисъла на сътворилия я „Устойчивостта на крехкото“. Преметнал крак връз крак и скръстил ръце на гърдите си, той гледаше приближаващия Сергеев. „Любопитно ми е дали лично ще ме застреля, или ще нареди на гадовете от вертолета“, мислеше си той.

Сергеев спря досами него.

– Защо не ги спряхте? Получихте ясна заповед – в гласа на Сергеев също се усещаше нескрито любопитство и Востоков си помисли, че това свойство не напуска хората от тяхната професия дори в най-критични моменти.

– Как мислите, защо? – надменно попита той. – Не се ли сещате?

– Браво на тебе, Востоков – изведнъж каза московският полковник и, аха, да се пресегне и да потупа колегата си по рамото, но кой знае защо не се реши. – Не се излъгах в тебе, Востоков. Вземай си автомобила и се изпарявай, докато не е станало късно. Най-добрият изход за тебе е да се изпариш.

– Дори и да бях изпълнил заповедта ли? – отново даде воля на непобедимото си любопитство Востоков.

– В такъв случай – още повече – каза Сергеев.

– Яки – каза полковник Востоков. – И аз не съм се излъгал във вас, Сергеев.

Няколко минути преди от първия вертолет да се изсипят отбраните юнаци от спецгрупата на Държавна сигурност, тъмновишневият фолксваген на Востоков успя да завие зад ъгъла на „Куриер“, а после се шмугна в най-близкото тунелче на Подземния възел.

Спец в тези неща, офицерът азербайджанец беше доста разочарован – чехословашкият вариант, при който той, азербайджанецът, бе строил цялото правителство до стената с вдигнати ръце, сега се провали; оказа се, че тук, в Симферопол, другарите не са толкова съзнателни.

По най-горните етажи на небостъргачите по булевард „20 януари“ още с първите лъчи на слънцето се появиха червени и трицветни знамена. Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече се сгъстяваше тълпата по свръхшироките тротоари на главния булевард на Симфи. Няколко часа по-рано от обикновено се отвориха всички кафенета и барове. Цареше радостна възбуда. Младежта окачваше по клоните на платаните лозунги като „Привет, Москва!“, „Съветският Остров поздравява съветския материк!“, „Крим + Кремъл = любов“ и най-оригиналния: „Нека вечно да цъфти нерушимата дружба между народите на СССР!“. Автомобилните реки течеха едва-едва в двете посоки на булеварда. Полицията се изтрепваше да разчиства главната улица на столицата за церемониалното преминаване на частите на родната съветска армия. До осем сутринта обаче в центъра не се виждаше нито един съветски войник. Огромните екрани в баровете и транзисторните телевизори в ръцете на хората излъчваха репортажи на Ти Ви Миг от различни точки на крайбрежието. Този път Ти Ви Миг кой знае защо се представяше не в най-добрата си светлина, предаванията изглеждаха накъсани, секваха внезапно, но и по тях можеше да се съди за грандиозните мащаби на военно-спортния празник. Все пак лигавите телевизионни нахалници явно дразнеха скромните съветски момчета, лицата на тези срамежливци помрачняваха с приближаването на колите на Ти Ви Миг и предаванията кой знае защо спираха. Междувременно московският канал предаваше повторението на снощната програма „Време“, материали за пролетната сеитбена кампания, изказването на временния пълномощен представител на Република Мозамбик във връзка с националния й празник, връчването на наградите на ветераните на въгледобивната промишленост… Народът по Януарския булевард вече мина на шампанско, настроението непрекъснато се повишаваше: нищо, нищо, скоро всичко ще се оправи, по дяволите телевизията, и скоро ще видим всичко с очите си, чухте ли, разправят, че довечера щял да пристигне Брежнев.

Внезапно в началото на булеварда зловещо завиха сирени и невероятно мощен и явно съветски глас заповтаря една и съща фраза:

– Колите и пешеходците незабавно да освободят уличното платно! Колите и пешеходците незабавно да освободят уличното платно!…

Столичната полиция започна да разпъжда автомобилите, натикваше ги под платаните, по тротоарите и едва ли не във входовете на сградите.

Накрая по булеварда префучаха около половин дузина броневици амфибии с горящи фарове и виещи сирени. Иззад броните им се виждаха само сини барети, килнати на бръснати тилове.

Възторжените викове на населението не стигнаха до ушите на страшно разбързалите се за някъде войници. В ресторант „Марсово поле“ някакъв чужденец предположи, че поделението се е запътило да „завзема“ Министерския съвет. Околните го засипаха с подигравки. След няколко минути на екрана в ресторанта наистина започна репортаж на Ти Ви Миг от Сенатския площад, където стилно светеше колонадата на Министерския съвет и където нахълта бронираната кавалкада. Предаването отново някак внезапно и нелепо секна. Според северния израз Ти Ви Миг този ден явно „не беше на висота“.

Междувременно в едно от автомобилните задръствания на „Площада на Барона” бе спряло питър турбото на кримския шампион. В по-обикновен момент той, естествено, щеше да е в центъра на вниманието, но сега всички пътници и шофьори подаваха глава от колите, като се стараеха да не пропуснат появяването на челните церемониални съветски колони.

Кристина изведнъж изгуби своя облик на гъвкава и почти няма любовница телохранителка, която бе придружавала лидера на идеята през всичките тези месеци. Лицето й беше подпухнало от сълзи, в очите й се четеше страх.

– Андрей, моля те, умолявам те, нека веднага се махнем от тази кола – повтаряше тя. – Всички познават шибаната ти кола. Ей сега ще те арестуват. Сложи тази перука и да бягаме. Тези шибани “комита” може да те пипнат всеки момент…

– От никого не се крия – надменно отговаряше Лучников. Известната на всички телевизионна усмивка не слизаше от лицето му. Черният пуловер, яката на небесносинята риза, същата сигарилос в ъгъла на устата – предишният рекламен облик. – Ако ми представят заповед за арестуване, ще се подчиня. Ако искат да ме приберат незаконно, ще окажа съпротива.

Тя изведнъж избухна в неудържими ридания. Той се ядоса – каква лигла се оказа това „желязно момиче“. Танка никога не би се унижила с такива хленчове. Самият той едва овладяваше вътрешния си трепет и озлоблението към Кристина му помогна. Той дори леко я стисна за гърлото и я разтърси:

– Избърши си сополите, лайно такова!

– Помисли за мен – ридаеше вече на глас Кристина. – Какво ще правя без тебе? Да бягаме, Андрей! Хайде, поне веднъж помисли за някого другиго! Поне за миг помисли за мен, помисли за друга душа, чекиджия такъв, за малко поне забрави за себе си…

– Ти за самовлюбен маниак ли ме имаш, кучко недна? – заръмжа той. – Според теб за себе си ли направих всичко това, за себе си ли докарах целия този ад?

Междувременно в „ада“ гърмяха оркестри и музика от високоговорителите, рееха се флаговете на всички политически партии в Крим и червените знамена на СССР, мяркаха се засмени лица. Отпред край скулптурата на Барона започна някакво раздвижване: пристигнаха няколко фургона полиция и платформите на Ти Ви Миг.

Лучников наведе глава и стисна с длани слепоочията си, притисна с пръсти очните си ябълки, за да разпръсне захлупващия го облак от мрак. Наистина може би Кристи е права по своему, по женски. Тя ми напомни за баща ми, за когото бях забравил, за внука ми, който може да се появи на бял свят всеки момент и за когото вече бях забравил, тя ми напомня за себе си, която никога не съм запомнял. Забравил съм дори моята Танка, забравих я още тогава, в Москва, тя затова си отиде, забравих единствената си жена и не ме беше грижа за нея, а пък тая, Кристи, никога и не съм я запомнял. Прости ми, Господи, ще си платя за тази безсърдечност, но и тя не е права, та нали през цялото това време не мислех за себе си, а за Русия, за нейния върховен път, за Твоя път, за изкуплението…

[…]

Превод от руски Здравка Петрова


[1] Държавен планов комитет. – Б. пр.

[2] Доброволно дружество за съдействие на армията, авиацията и флота. – Б. пр.