Първите ми пътувания на Запад в края на 80-те години на миналия век (с напредването на перестройката на Горбачов) неизменно съдържаха лъжичка катран в голямата бъчва примамлив евроатлантически мед. Проблемите възникваха винаги, когато чужденците ми задаваха стандартния и съвсем невинен според тях въпрос: „Ти откъде си?“. Краткият отговор „Юкрейн“ почти никого не удовлетворяваше. „Извинете – любезно реагираха някои – Бахрейн?“
Други не толкова любезно възкликваха: „Украйна? Какво е това?“.
Страна в самия център на Европа (чисто географски) с население 50 милиона изглеждаше невидима, фактически липсваща. Ситуацията започна леко да се променя след 1991 г., когато грамадният Съветски съюз, който обикновено наричаха „Русия“, се разпадна и върху руините му възникнаха ред нови независими държави с непроизносими названия. Най-загадъчно за повечето чужденци беше отделянето на едната Русия от другата – тази на Елцин от тази на Горбачов. Появата на независима Украйна далеч не беше най-важното събитие. Международната общност повече се интересуваше от разпределянето на наследството между бившите републики, съдбата на мръсното ядрено оръжие, разположено на техните територии, различните етнически конфликти и погранични сблъсъци, а също и последствията от олигархичната приватизация.
В тогавашните медии украинците се явяваха основно като смутители на постсъветското спокойствие, създаващи излишни проблеми в привичното и разбираемо за чужденците москвоцентрично пространство. Авторитетни западни издания съобщаваха, че това е „нация отникъде“ (nowhere nation), че границите на Украйна са „изкуствени“ (като че всъщност абсолютното мнозинство граници не са такива), че страната е разделена на „националистически Запад и пропуски Изток“ (сякаш „прорускостта“ автоматично опрощава „национализма“), че украинският език се бил „разклонил от руския през ХVІ в.“ и че украинците имали нахалството да претендират за Кримския полуостров, който бил „изконно руски“ (сякаш там не са съществували коренни жители със своя държава до завладяването ѝ от руснаците през ХVІІІ в.). И най-лошото – украинците не искали просто така, за едното „благодаря“, да предадат на Русия наследеното от СССР ядрено оръжие. Една статия по този повод в приличен американски вестник се наричаше „Пакостната Украйна“ (Nasty Ukraine), в друго авторитетно издание страната се описваше като „нежеланата неродна дъщеря на съветската перестройка“, продукт на „нелеп мезалианс на комунистическата номенклатура с националистите“, които всъщност натрапили на доверчивото население ненужната му независимост.
Междувременно до края на 1994 г. въпросът за ядреното разоръжаване на Украйна все пак беше разрешен. На конференцията на ОССЕ в Будапеща заклетите украински „националисти“ се съгласиха да предадат стотици ракети и тежки бомбардировачи на Русия, която Западът по това време смяташе за „дружеска“ и „демократична“. В отговор на това украинците получиха гаранции за сигурността си от трите най-големи ядрени държави – САЩ, Великобритания и – само не се смейте – от Русия. Цялото трио тържествено се задължи да „уважава независимостта и суверенитета на Украйна в настоящите граници“, да „се въздържа от заплахи със сила или от използването ѝ против Украйна“, а също да не прибягва към икономически натиск с цел да се повлияе на политиката ѝ. Всички подписали декларираха готовност „да се консултират един с друг в случай на възникване на въпроси относно тези задължения“.
След това името на Украйна изчезна от международната сцена, за да изплува отново през 2000–2001 г. във връзка със скандала с касетите и вероятната причастност на украинския президент към убийството на журналиста Георгий Гонгадзе. Тази криза се проточи до 2004 г. и завърши с масови протести (така наричаната Оранжева революция) в отговор на опита на длъжностни лица да фалшифицират резултатите от президентските избори. Тогава задграничните медии едва ли не за първи път започнаха да представят украинските събития в положителна светлина. Немалко заглавия звучаха възторжено и едновременно двусмислено: „Възникването на една нация“ (The Wall Street Journal), „Роди се нация“ (The Financial Times), „Пробужднето на една нация“ (The Times), „Ние сме народ“ (The Independent) или „Украинците: неочакваната нация“ (заглавие на книга от Е. Уилсън). Двусмислието на тези уж благоразположени, но в действителност „ориентализиращи“ заглавия се състоеше в това, че украинците съвсем не се смятаха за „новородени“, „пробудени“ или „неочаквани“. Във всеки случай не повече от жителите на някои екзотични земи, „открити“ от Кук или Колумб.
Наследството на Киевска Рус
Украинският исторически наратив, признат в независима Украйна за каноничен, се основава на фундаменталната десеттомна „История на Украйна-Рус“ на Михайло Грушевски. Заглавието на този дързък труд подчертава пряката приемственост на съвременната му Украйна със средновековната държава (и цивилизация) Киевска Рус. Този променлив конгломерат от източнослвянски княжества, който възниква през ІХ в. на територията на днешните Украйна, Беларус, Източна Полша и Западна Русия, достига своя разцвет през ХІ–ХІІ в. и се разпада в резултат на татаро-монголското нашествие през 1240 г. С раждането през ХІХ в. на украинския и руския национализъм квазиимперското наследство на Киевска Рус се превръща в препъникамъка на руско-украинскте отношения.
Основните спорове се разгарят около мита за „Киевска Рус“, който възниква в началото на ХVІІІ в., когато Московското царство се превръща в Руска империя, присъединило източноукринските земи („левобрежните“ земи, земите по левия бряг на Днепър) и, което е особено важно, избрало ново име, което фонетично и символично препраща към средновековната държава (Киевска Рус). Връзката между тези две държави е също толкова приблизителна, колкото между Древния Рим и съвременна Румъния, но този непретенциозен семантичен трик – отъждествяването на Русия и Рус – позволява на евразийската Московия да присвои наведнъж няколко века киеворуска история, да легитимира претенциите си върху по-голямата част от киеворуските, тоест украинските и белоруските земи, които по онова време принадлежат на Жеч Посполита и най-важното – да делегитимира самото съществуване по тези земи на украинците и белорусите, които по този начин са сведени до руски регионални субетноси.
„Изобретяването на традиция“ е типично явление в историята на много народи. Но точно това изобретение – преименуването на Московия в митичната „Русия“ и по този начин отъждествяването с Рус – се оказва особено токсично и фатално вредно както за покорените етноси, така и за господстващия. То за цели три столетия задържа развитието както на украинско-белоруската, така и на руската идентичност (в единия случай в донационална локална, в другия – в донационална имперска), като в еднаква степен пречи на модернизирането и на трите народа. Фактически цялата история на руско-украинските отношения от това време може да се характеризира, от една страна, като история на колонизация, потисничество и кооптиране, а от друга – като история на съпротива и колаборация.
Отровната магия на „имперското знание“
Натрапчивото отричане на съществуването на Украйна и геноцидните опити на Путин за унищожаване на украинците като нация израстват, колкото и да е парадоксално, от същия този псевдоинтелектуален корен, от същото „имперско знание“, което формира западното ориетналистко виждане на Украйна като „недонация“, като „съсед“ на Европа, но не и нейна част, като някакъв руски „заден двор“, който няма собствена политическа субектност, а значи по право се отнася към руската „сфера на влияние“. Ева Томпсън (следвайки Едуард Саид) сполучливо характеризира това „имперско знание“ като система от наративи, насочени към замълчаване, поробване и провинциализиране на потиснатите народи. Като монополизира правото да говори и действа от тяхно име, империята ги прави безгласни и почти невидими за останалия свят.
„Имперското знание“, което в течение на векове са изработвали и разпространявали мощни имперски институции, е оказало силно влияние върху западните медии, научни кръгове, масовата култура и общоприетите възгледи. То е не само възприето, но и превърнато в норма; международната общественост по навик е настроена да слуша не маргиналните гласове на второразредните, подчинени народи, а имперските послания на господстващите, „първокачествените“, като безусловно важни и априори авторитетни. Това на практика означава, че каквато и лъжа да изрекат Путин и Лавров, международните медии автоматично ще я разпространят по целия свят и така ще принудят всички да я възприемат и сериозно да я обсъждат, вместо веднага да нарекат наглостта – наглост, а лъжците – лъжци. Количеството създава определено качество; силата на гласа може да не прави лъжата убедителна, но прави истината нечуваема, маргинална. Каквото и да говорят украинските политици и експерти, техните гласове просто физически се губят на фона на мощното „имперско знание“, което се излъчва от Москва. В най-добрия случай техните думи се свеждат до основни съобщения като един вид „алтернативна гледна точка“, което не опровергава лъжата, а само я балансира, намеквайки, че истината е някъде по средата.
Друг проблем, който усложнява деконструирането на „имперското знание“, е всеобщото невежество на Запада относно „Изтока“, в частност относно Украйна, езиковите, етнокултурните и другите ѝ особености. Обикновено описанието на страната се свежда до изтъркания шаблон: всяка държава, а особено пък нововъзникнала, се опитва да „национализира“ своите подвластни, в частност да асимилира малцинствата, да им наложи господстващия език и култура (за каквито априори се смятат езикът и културата на титулното мнозинство), като при това всячески ги потиска и маргинализира. В дадения случай напълно се игнорира фактът, че Украйна е постколониална страна, в която „господстващият“ език и култура са били (и до определена степен продължават да бъдат) езикът и културата на имперското малцинство, докато титулното мнозинство е било (и до определена степен продължава да бъде) социално и културно маргинализирана част от населението. Още повече се игнорира принципният факт, че независима Украйна възниква не като следствие от националноосвободителна борба и радикален политически преврат, а вследствие на своеобразен мезалианс между стария, абсолютно русифициран комунистически елит и новороденото гражданско общество, оглавено от национално-демократичната интелигенция.
Резултат от този контракт става един съгласуван преход, много бавен, криволичещ, но относително плавен. От една страна, старият режим в значителна степен запазва политическата и икономическата си власт, а от друга – прави на по-младите си партньори от неформалната коалиция важни отстъпки в сферата на политическите и гражданските свободи, а също в сферата на културата и образованието, като допуска мекото им „украинизиране“. Но и трийсет години след придобиването на независимостта украинофоните (каквото и да означава този термин в предимно двуезична страна) остават, както и преди, силно недопредставени във висшите ешелони на държавното управление, сред висшите военни или полицейски чинове, във висшите съдебни органи и практически отсъстват в големия бизнес. Достатъчно е да се припомни, че нито един от „олигарсите“ не използва украинския език като основен (ако изобщо някога го използва). Измежду шестимата украински президенти (1991–2022) само Виктор Юшченко си служи в частния живот с украински (и то, както казват някои шегаджии, принудително, защото втората му съпруга е американка с украински произход, която не знае руски). Същото може да се каже и за огромното мнозинство от украинския постсъветски елит, предимно рускоезичен. Можем само да си представяме кого и от кого е тръгнал да „освобождава“ и да „защитава“ Владимир Путин в страна, която от самото начало е основана и оглавявана от рускоезични елити, и в която митичните „нацисти“ и „бандеровци“ използват руския език понякога по-добре и по-охотно от украинския, особено когато става дума за военната терминология, наследена още от съветско време, и за могъщата, наследена от империята руска псувня.
Украйна е в значителна степен двуезична страна, в която мнозинството от жителите владее както украински, така и руски, нерядко прескачайки от единия към другия в зависимост от обстоятелствата. Руските стратези не вземат под внимание (или съзнателно игнорират) факта, че абсолютното мнозинство рускоезични украинци и преобладаващото мнозинство етнически руснаци в Украйна са патриоти на своята страна, а не на Русия – също както ирландците или американците, които говорят на английски, остават патриоти на своите страни, а не на Англия. Гражданите на Украйна може да спорят и дори да се карат по различни въпроси, но това са семейни разправии, които не влизат в работата на чужденци. А пък ако влязат и ако това чужбинско „любопитство“ стане прекомерно, украинците грабват оръжието, за да защитят своята страна, своята политическа нация. Защото за тях политическата нация се определя не от езика или етническия произход, не от общата история или религия (които наистина могат и да ги разделят), а от общи ценности и общо бъдеще, което те виждат като „европейско“.
Въпреки кремълския „новоговор“
Изглежда Путин и съратниците му са станали жертва на собствената си пропаганда. В течение на много години те прокарваха идеята за Украйна като „изкуствена“ държава, която е сериозно разделена и е на прага на разпада. В течение на много години промиваха мозъците на своите граждани и на доверчивите чужденци чрез истерични нападки против киевската „фашистка хунта“, която преследвала етническите руснаци и забранявала руския език. До февруари 2022 г., след осем години война de facto, основните им представи за Украйна оставаха същите като през 2014 г. По същество те не са се променили от ХІХ в.: в тази мирогледна система украинците са руснаци („един народ“ в терминологията на Путин), които мечтаят да се обединят с московските си побратими, но националистите (неонацистите, които са и „бандеровци“) ги държат като заложници и пречат на мечтаното завръщане в „руския свят“.
За тези илюзии руснаците трябваше да платят с катастрофалното поражение край Киев (впрочем за милиони украинци цената на руското митотворчество се оказа много по-висока). Засега това руско поражение е твърде частично и недостатъчно, за да ги принуди радикално да преосмислят политиката си, ценностите си и токсичната си имперска идентичност – както приблизително направиха немците след Втората световна война. Засега в Кремъл подложиха на ревизия само представата за уж приятелски настроеното украинско мнозинство, което копнеело да се възсъедини с Матушка Русия. Тази теза се провали с гръм и трясък на фона на масовата гражданска мобилизация във всички украински региони и яростната съпротива срещу окупаторите вместо топли прегръдки.
Кремъл се отказа от разбирането на „доброто“ и уж „благоразположено“ към Русия украинско мнозинство, поробено от нацистко малцинство, като вместо това призна, че „значителна част от народа, вероятно мнозинството, е завладяна и въвлечена от нацисткия режим в неговата политика“. Тоест хипотезата, че народът е добър, но управниците са лоши не работи. Признаването на този факт, както обяснява един от Путиновите идеолози, е „основата на политиката на денацификация, на всичките ѝ действия“. Тук влиза, от една страна, физическото унищожаване на всички, които са взели оръжие в ръка, а също и на висшето ръководство и активистите – „активните нацисти, които трябва да бъдат образцово и показно наказани“ (в руските СМИ живо се обсъжда идеята споменатите „нацистки престъпници“ да бъдат бесени публично). От друга страна, наказателните „мероприятия“ във вид на „неизбежни несгоди“ трябва да се наложат върху мнозинството от населението, „виновно в помагачество на нацизма“. Програмата предвижда „превъзпитание, което се постига с идеологически репресии (смазване) на нацистките постановки и с жестока цензура: не само в политическата сфера, но и задължително в сферата на културата и образованието“.
Оруеловската терминология, която Кремъл използва, може да заблуди аудиторията вътре в страната, но едва ли ще принуди външните наблюдатели да повярват в украинските „нацисти“ – в страна с функционираща многопартийна демокрация, полиетническо гражданско общество и в края на краищата – с президент евреин, избран с голяма преднина на свободни и честни избори. Извратената терминология на Путин в действителност означава, че всеки украинец, който отказва да бъде „един народ“ с руснаците, е нацист и трябва да бъде унищожен или „превъзпитан с помощта на идеологически репресии и жестока цензура“ в условията на „неизбежни несгоди“. Това прави всички благи пожелания на западните миротворци за „диалог“, „компромис“ и възможни отстъпки пред Москва – било като заветния „неутралитет“ от страна на Украйна или като териториални жертви – толкова напразни, каквито са си от самото начало, преди всичко да стане толкова очевидно.
Украинците разбират едно важно нещо, което на Запад и досега много хора не могат или не искат да проумеят: за Путинова Русия е неприемливо самото съществуване на независима, демократична и европейска Украйна. За тях Украйна е неразделна част и сърцевина на тяхната (все още непълна, както им се струва) имперска идентичност. Това звучи ирационално за привикналите към формалната логика и ясните правила западни граждани. Но и омразата на Хитлер към евреите също е била рационална, а едва ли някакви отстъпки са могли да го възпрат от „окончателното решение на еврейския въпрос“. Украинците нямат друг избор освен да се борят (било то със западна подкрепа или без). Защото става дума не за територии и граници, не за „неутралитет“ и отказ от членство в НАТО – става дума за оцеляване. Като свободни граждани на свободна държава украинците се борят за свобода и достойнство – неща, които изглежда са напълно неразбираеми за Путин и неговите поданици.
Превод от украински Албена Стаменова
Микòла Юрийович Рябчỳк (1953) е украински журналист, публицист, поет, прозаик, преводач и колумнист, лауреат на Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“ за 2022 г. Почетен председател на Украинския ПЕН-клуб. Старши научен сътрудник в Отдела по етнополитология в Института за политически и етнонационлни изследвания „И. Ф. Курас“ на Националната академия на науките на Украйна, кандидат на политическите науки. Предложеният по-горе текст е публикуван в zbruc.eu.