0
2313

Отбрана и себеотбрана

Премиера на книгата на Светослав Нахум „Бягство от Крим”, София, 17 април

Случаят, който ще обсъдя, илюстрира господството на конюнктурата над литературата. Едно господство, с което, както доскоро си въобразявахме, приключихме преди трийсетина години.

Този ми текст няма да е литературен коментар на една литературна творба – колкото и да изглежда така, колкото и литературна да е въпросната творба, колкото и екзистенциално и биографично да е литературното поприще за мен. Въпреки многото литература в сюжета, в размислите, които ще споделя, става дума не за художествено творчество, а за институционалното отношение към художественото творчество. Отношение, което в нашия случай с чиста съвест бихме могли да окачествим като погром над творческото начало от страна на хора, които са призвани да го представляват и бранят – както като писатели, така и като функционери; както творчески, така и институционално. Случаят, който ще обсъдя, илюстрира господството на конюнктурата над литературата. Едно господство, с което, както доскоро си въобразявахме, приключихме преди трийсетина години – неформално и веднъж завинаги. Внезапното или закономерно възстановяване на това господство днес ме връща обратно в онези сурови и зли времена, когато литературата беше не каквато би трябвало да бъде всяка наистина художествена литература – себецел и себесмисъл, а функция на нечисти обществени сили. Говоря за почти полувековното безусловно, тоталитарно и тотално господство на идеологията над словото. Господство, което, осъществено чрез въведения още в зората на болшевизма от Максим Горки и пренесен впоследствие върху щиковете на Червената армия на българска земя метод на социалистическия реализъм, превърна националната ни художествена литература в пиар, в рекламен агент, обслужващ деспотичната партийна политика.

Не аз връщам тази омразна тема на гражданския подиум – връща я, колкото и абсурдно да прозвучи, Съюзът на българските писатели. Който тези дни по политически и идеологически (сиреч по нелитературни, за да не кажа противолитературни) съображения отново засвидетелства, че времето е минало през него безследно като вятър, че съюзното ръководство нищо старо не е забравило и нищо ново не е научило – колкото и радикални, колкото и дълбоки, колкото и същностни да бяха настъпилите преди три десетилетия преобразования, СБП си остана непреобразено и дори недокоснато от тях казионно сдружение. Оказа се, че – както някога, така и днес, водещо начало в дейността на писателското ръководство са не естетическите критерии, а отношението към Кремъл. Отношение, което говори, че ръководителите на СБП са много повече ведомствени чиновници, отколкото творци. Това си е, разбира се, тяхна работа – свободата, на която все още, въпреки настъплението на неокомунистическите и фашизоидни политически сили срещу нея, се радваме, включва и правото да бъдеш ведомствен чиновник. Както дори и правото да замениш перото с чиновничеството. Вярно е, че така поемаш риска да си умреш по чеховски със „Смъртта на чиновника”, но една демокрация ти дава правото и на този риск. Всичко щеше да си остане значи в затворената сфера на личните решения, ако бяха те само лични. Но не са – те са и граждански. А доколкото съм от една страна гражданин на републиката, а от друга – неин пишещ гражданин, не мога да остана безучастен. Безучастието в случая значи съучастие, защото, установи Молиер, ние сме морално отговорни както за онова, което вършим, така и за онова, което не вършим, което отказваме да свършим. А съучастник, макар и пасивен, на издевателството над словото аз не възнамерявам да ставам – то е и мое слово, това би значело сам над себе си да издевателствам. Още повече, че нелитературната и противолитературна политика на СБП може да се окаже заразна, заразата може да прехвръкне и в други сфери, да обхване и други институции. Които пък да институционализират, както си знаят, националната ни литература – и то така радикално, че да се превърне тя от творчество в институция. Тази кошмарна опасност се подхранва и от обстоятелството, че става дума за една национална литература, която беше одържавявана десетилетия наред за цели поколения. И поради това може отново да бъде одържавена, тя има опит в това, свикнала е да бъде стопанисвана от българската държава – и българската държава е свикнала да я стопанисва. Един взаимообмен, от който държавната политика няма да стане по-литературна, но литературата ще стане по-малко литературна. И ако казионните писатели от СБП гледат на тази тенденция с упование, аз гледам на нея със страх – извечният и неукротим страх на автора пред ведомството. Пък и държавен писател не ми се става на стари години, късно ми е, както казваше един громен от партийността в изкуството и литературата мой брат по перо, вече да се развращавам. Изхождайки от собствения си авторов опит, в „Дневници”-те си Макс Фриш стигна до извода, че в ръцете на писателя словото е средство за себеотбрана. Така че на този ми текст би могло да се погледне и като на себеотбрана срещу една конюнктура, която явно възнамерява да ме направи държавен, одържавен писател. Какъвто, както споменах, на старите години, на които съм, не ми се става – не ми се ставаше и на млади години. Единственото, което мога да предприема срещу тази нарастваща опасност, е да се браня. Да се браня и да се браня с цялото безсилие, но и с цялата сила на словото пред действителността. С тънката надежда, че ще надделее силата му.  Пък и избор не ми е предоставен – с друг арсенал, освен със словото, аз не разполагам.

А сега, след толкова намеци и условности, настана време да преминем от принципа към явлението, сиреч към битовия елемент на сюжета. Сюжет, който ще пресъздаде станалото в цялата му делничност.

И така, вървя си значи аз преди месец-два, нищо неподозиращ, по любимата ми улица с нелюбимо име („Граф Игнатиев”) и изневиделица ме заговаря един сравнително млад (всъщност, сравнени с мен, почти всички минувачи са сравнително и несравнително млади) мъж. Прочел кое-що от мен, зърнал лика ми тук-там по медиите, разпознал ме в калабалъка и ми се представя: Светослав Нахум. За мой срам не бях чел нищо от него, но за моя гордост като име го знаех. Оказа се от противниковия лагер – член на СБП. Мен това не ме смути особено, явно не смути и него. Когато са достатъчно цивилизовани, двама политически противници могат да станат и лични приятели. Явно така мислеше и г-н Нахум – думите му подсказваха такова искрено свободомислие, че аз се запитах какво ли търси той в съюз като СБП. Но заедно с това и се зарадвах, че там има и хора свободомислещи – обстоятелство, което направи противниковия лагер по-малко противников. Поразговорихме се с новопознатия за общото и частното, но тротоарите не са най-подобаващата територия за подобни разговори. Разменихме си телефоните и си обещахме да се свържем след време. За разлика от много подобни срещи, тази не остана без последици. Преди някой-друг ден Нахум ми се обади и потресът от това, което ми разказа, се превърна в повод и основание за този ми текст.

Като ми обясняваше на тротоара, че е вътрешен дисидент в собствената си браншова организация, аз му повярвах донякъде, но не му повярвах съвсем. Може би, защото изхождах от себе си като човек, писател и гражданин, който избягва членството във формации, които му предопределят ролята на вътрешен дисидент – изправен пред подобен избор, винаги съм предпочитал да съм външен опонент. Последвалите събития показаха, че човекът не ме е лъгал, не е преувеличавал дори. Защото се оказа, че в краткото време от нашата среща до телефонното му обаждане с автора са се случили неща, които него го разочароваха, а мен ме съкрушиха. Издал човекът неотдавна сборник разкази и го озаглавил „Бягство от Крим”. Дотук добре, макар че само по себе си заглавието вещае вече предстояща конфликтност – да бягаш в днешно време от Крим, не е шега работа, не е шега работа и да останеш в Крим.

Писателят ми подари книгата си със злополучното заглавие. Още не съм я прочел – това ми предстои. Първият разказ обаче, който явно се е превърнал в ябълка на раздора, прочетох под лупа. Сюжетът подсказва документалната основа на творбата. Сама по себе си документалистиката не е непременно литературно качество, но не е непременно и литературен порок, зависи от интерпретатора и интерпретацията му. Много гениални творби през всички епохи – на Аристофан, на Петроний, на Бокачо, на Дикенс, на Достоевски, на Фриш, на Солженицин, са изградени на документална база. Но художествените качества на „Бягство от Крим” тук аз няма да коментирам, колкото и видими да са те. Неслучайно, преди да бъде включен в споменатия сборник, разказът е публикуван в САЩ, Украйна, Австрия, Унгария и Румъния, както и в сп. „Факел”. Още с първите си думи предупредих обаче, че ще пиша не литературна критика, а морализаторска политология. При това не аз тръгвам да политизирам и морализирам един естетичен феномен, политизират и морализират първо институциите, за които ще стане дума, докато аз не агитирам, а реагирам: текстът ми е само граждански отговор на тяхната идеологизирана реакция към едно неидеологизирано, към едно художествено явление.

И така, цитираният разказ пресъздава спомените на една млада украинка, пристигнала след много премеждия и опасности от Крим в България и намерила тук утеха и пристан. Тези спомени от руската окупация на полуострова и саморазправата на руските специални части с местното население са разтърсващи, напоени са с насилие, кръв и сълзи. Пътят на кремълския империализъм на украинска земя е белязан с убийства и терор, с брутални издевателства над мирното местно население, с едно мракобесие, възкресило суровите и зли времена на сталинизма. Аз вярвам на потърпевшата героиня на повествованието, вярвам на автора на творбата – трудно ми е да повярвам само на най-очевидното: на фактологията, последвала издаването на книгата.

След като сборникът е пуснат неотдавна на пазара, на 17 април се провежда, както му е редът, премиера на книгата в присъствието на литератори, читатели, медии и на Негово превъзходителство Виталий Москаленко, посланик на Украйна в България. Събитието е предварително оповестено в органа на СБП, в. „Словото днес”, включено е в Културния календар на СБП за м. април, водещи на премиерата са двама членове на УС на СБП, а галерия-книжарница „София-Прес”, където се провежда премиерата, е съсобственост на СБП. Дотук всичко е подобаващо – една браншова организация се грижи за творческия имидж на браншовика си. Неподобаващото започва оттук нататък. На 19 април, само два дни след официалното представяне, ръководството на СБП с председателя си Боян Ангелов воглаве внезапно излиза с декларация, в която се отмята от ролята си на съорганизатор и се разграничава както от събитието, така и от автора, така и от творбата му. По тон и дух декларацията наподобява една друга (а може би и не съвсем друга) декларация на един друг (а може би и не съвсем друг) СБП – онзи, който заклейми стихотворението на Йордан Русков „Зов за свобода”, посветено на агресията на Червената армия срещу унгарската революция през 1956 г. За разлика от Йордан Русков, Светослав Нахум, не бе натикан в затвора, а това е все пак една разлика. Мен обаче ме вълнуват по-скоро приликите в подхода. Прилики, документирани и от легендарната (има легенди и на злото) Декларация, с която през 1974 г. СБП заклейми Александър Солженицин и летописа му „Архипелаг ГУЛ-аг”. Спомням си как тогава Любомир Левчев нарече великия руски писател „белогвардейска отрепка”, а Георги Марков написа за българоезичните западни радиостанции цяло есе върху темата. (Тези умопомрачаващи събития превръщат знаменитата утопия на Оруел в антиутопия – сиреч, в кошмарна гражданска действителност. Ето как се сбъдва, ето как се сбъдна повелята на Партията-ръководителка: „Литературата – по-близо до живота!”)

Най-достоверно ще онагледя тона на Декларацията, като я цитирам: „Но Съюзът на българските писатели с почетен председател Иван Вазов (а патриархът дали знае това? – б. а.) през вече 105-годишната си история никога не е заставал срещу Русия, а още по-малко си е позволявал да „агитира” обществото в полза на една или друга политическа кауза, засягаща отношенията между нея и другите държави”. Казаното не ви ли заприлича на декларация на Съюза не на българските, а на руските писатели? И то на съветските руски писатели – не и на Съюза им от началото на миналия век, преди болшевиките да разгромят гражданската им и творческа независимост и да ги превърнат в свои лакеи. И каква е, каква трябва да бъде главната грижа на една браншова организация – лоялността към една чужда империя или добруването на собствените ѝ членове? Пък и името на Вазов съвсем не е на мястото си в подобен контекст. Младият Вазов действително е русофил, но зрелият, премълчаван и цензуриран от партийността в изкуството и литературата Вазов, е вече русофоб, за когото руснаците престават да са „братушки” и който проклина в ритъм и рима „русите, братя славянски”: „строшихте ни игото тежко, а днеска ни носите ново!”. Пък и съвсем не е вярно твърдението, че „през вече 105-годишната си история СБП никога не е заставал срещу Русия”. Това се е случвало по време на Първата световна война под председателството на Кирил Христов, когато организацията протестира срещу обругаването на страната ни от руски писатели.

Случаят е показателен – показателен продължава да бъде той и с поведението на българския ПЕН-Център към събитието. В качеството си на член на ръководството на организацията Светслав Нахум се обръща към членовете ѝ с предложение да гласува следното открито писмо:

Българският ПЕН-Център, като изразител на световната ПЕН кауза на свободата, хуманизма и пацифизма, призовава българските кандидати за членове на Европейския парламент в своите предизборни платформи и програми да включат и заявят подкрепа за незабавна де-окупация на Крим, прекратяване на агресията в Донбас и Луганск и осигуряване на суверенитета и европейското бъдеще на Украйна. Готови сме съвместно с тях да изработим обща декларация за такава инициатива. Призоваваме българските интелектуалци и българските политици, които ще участват в евроизборите, да изразят солидарност с украинския народ, да се обявят за възстановяване на украинската териториална цялост, както и съпричастност към трагедията на режисьора Олег Сенцов и останалите украински политически затворници. Също така призоваваме тези, които бъдат избрани да представляват България в Европейския парламент, да работят за тази кауза по време на мандата си.

Каним всички български медии за подкрепа!

ПЕН-Център България,

София, 10. 4. 2019 г.

Откривате ли нещо несправедливо, нещо обидно, нещо аморално в отправения апел? Лично аз откривам само гражданска доблест, откривам съпричастност и състрадание към творци, съчовеци и колеги, откривам емпатия в християнския, в Христовия смисъл. Смисъл, според който да обичаш ближния си е висша добродетел, а ближен според Вечната книга е всеки – и чужденецът, и непознатият дори. Само защото е съчовек – това стига.

Резултатът от откритото писмо е печален, резултатът от гласуването е патов: седем гласа за и седем против приемането му, а при този резултат писмото е фактически отхвърлено. Остра, за сметка на това, е реакцията на украинското посолство, което изпраща протестни писма до Министерството на културата, Народното събрание и СБП. В подкрепа на писателя се обявяват БГ-Радио, „Економист-България” и предаването на Телевизия „Европа” „Свободна зона” с водещ Георги Коритаров. Който обвинява разстроената ценностна система и на СБП, и на Пен-Центъра ни. В отличие от който украинският ПЕН-Център реагира подобаващо, изказвайки тревогата си от станалото.

В годините на моето юношество екземпляри като Светослав Нахум бяха заклеймявани по симулирани другарски съдилища като народни врагове. В първите години на прехода от тоталитаризъм към парламентаризъм пък подобни непослушници биваха отлюспвани. Как сега да ги нарека, не зная. Зная само, че реакцията и на СБП, и на българския ПЕН-Център е реакция на една доктринирана от стари и заробващи доктрини институция, реакция, насочена срещу творческите свободи и елементарните граждански права, реакция не на писатели, а на партийни апаратчици. Явлението тревожи не с образа, който Оруел рисува на бъдещето: солдатски ботуш, стъпил върху човешко лице. („Завинаги стъпил!” – уточнява геният.) Ботушът е само краят на процеса – неговото начало е погромът над словото, изкривяването и преиначаването на понятията за добро и зло, за свобода и робство, за обществен морал и обществен аморал. Сиреч, всичко започва с цензура. А цензурата – учи един мъдрец – има по-голяма сестра: инквизицията. Е, чак дотам още не сме стигнали – писателят Светослав Нахум не е покачен на кладата – жив и здрав си е – току-що говорих за всеки случай с него по телефона. Но началото вече е положено. А то е начало на саморазправа не с Нахум – начало на саморазправа със свободното слово е. А това ме засяга много, много лично – толкова лично, че поведох препоръчаната от Фриш себеотбрана. Защото с това начало започват и продължават и всички останали зловещи начала – чак докато стигнат до Светата инквизиция. Наречена в един от вариантите ѝ партийност в литературата и изкуството.                 

„Каква болка е да търсиш изгубеното слово!” – възкликва Осип Манделщам от дебрите на Архипелаг ГУЛ-аг. За лиричния руски поет тази болка се оказа и биографична – смъртоносна се оказа. Той загива, бранейки свободното си слово. Дори дългосрочно обслужващият палача на Манделщам – комунистическия режим – Михаил Шолохов, който на млади години също си е имал мъчителни конфликти с партийната цензура, пише: „В гърдите ридаеше неизплаканото слово.” Така е открай време със словото – неизплакано ли е то, заридава в собствените ти гърди. Без ни най-малко да се сравнявам литературно с тези литературни гиганти, дръзвам да се сравня с тях психологически – ако не бях го изказал в тези си разбъркани споделения, моето слово щеше да се превърне в мой собствен палач и поробител. А така, споделяйки, се избавих кое-що от неговия гнет.     

На главната страница: Колаж на Вислава Шимборска

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияБъдещето вече е тук
Следваща статияСеитба за бъдещето