0
3718

Отвореното общество

През студентските си години за първи път чух израза „отворено общество“, както за първи път чух и името на Сорос. Сорос не ми говореше нищо, а отворено общество ми прозвуча приказно. Отворено общество – точно обратното на затвореното общество, в което живеехме, в което бяхме заключени.

Нямаше откъде да зная нито за Сорос, нито за отвореното общество, именно защото живеехме в затворено общество. Нямахме информация за нищо. Информацията се филтрираше и цензурираше и ни се спускаше обработена според партийните нормативи. Сега имаме безброй източници на информация. Има за всекиго според вкуса му. Свободна и безплатна. Днес мнозина не могат да си представят какво е да нямаш информация и това може би им звучи безобидно. За по-младите поколения – защото не са го преживели, а за някои по-възрастни – защото са се поддали на пропагандата от последните години. Затова ще поясня. Ще опростя. Да ти отпуснат информация според нечии нормативи е същото, както да ти отпуснат хляб или варена наденица според нечии нормативи. Това се прави по време на война. След земетресение. По време на бедствие. Нарича се дажба. В ранните години на светлия строй е имало купони за хляб, за лук, картофи, боб, леща и пр. За апартамент, кола, телевизор, хладилник, пералня се чакаше с години. На опашка за дефицитна стока се чакаше с часове. А дефицитни бяха всички по-важни стоки. Но най-дефицитна беше информацията. За нея не се чакаше, нямаше купони. До нея просто нямаше достъп. Тогава се появяваха слуховете. Те бяха повече от информационен канал. Слуховете бяха социално явление. Те заместваха и изместваха новините на медиите. Защото медиите предлагаха конгресните решения за светлото бъдеще, на което дори определяха конкретни дати. Например датата за настъпването на комунизма е фиксирана от осмия конгрес на БКП – точно през 1980 година. Който не вярва, може да отвори стар учебник по история на БКП.

Официалната информация се свеждаше до това, което ти казват от телевизора и от радиоточката. Всяка друга информация беше вражеска. За разпространяване на вражеска информация имаше специални членове и алинеи в наказателния кодекс. За вражеска информация се считаше, ако кажеш на приятел, че съветските войски не са били поканени в Чехословакия, а просто са нахлули. За вражеска информация се считаше, ако прошушнеш на познат, че в Чернобил е избухнала атомната електроцентрала и има опасна радиация, затова е добре, ако вземе мерки да се предпази. Вражеска информация беше, ако споделиш в разговор, че цар Борис е бил обичан от народа, защото онова време беше обявено за монархофашизъм, срещу който се е борил целият народ. Вражеско беше, ако слушаш Бийтълс. Още по-вражеско, ако слушаш Лед Цепелин. Още по вражеско – ако имаш дълга коса или къса пола. И носенето на брада беше вражеско. И различни форми на обличане, но те са много и не могат да бъдат изброени – все вражески. Вражеско беше, ако четеш Пастернак или Солженицин, Манделщам или Бродски. Или нещо от „самиздат“.

Затворено общество. Оградено общество. Желязна завеса. Това е малка част от характеристиките на онова време.

И изведнъж чух израза отворено общество.

Днес този израз е мръсен. Вражески. Обявен е за вражески. А от кого е обявен за такъв? Трудно ли е да се досетим? За някои е трудно. Тях ще ги подсетя – за „сторонниците“ на затвореното общество. Тогава обществото беше отворено за тях и затворено за всички други. Затворено от тях, които го бяха отворили само за себе си.

Кога хората от моето поколение научихме за пакта Молотов-Рибентроп и че Втората световна война е започната едновременно от Германия и Съветския съюз с нападението над Полша – Германия от запад, СССР от изток. Така Съюзът и Райхът придобиват обща граница. А преди това все се чудех как така през 1941 година Германия е нападнала СССР, след като те нямат обща граница?

Учехме ли в затвореното общество, че преди това Съветският съюз е нападнал Финландия? Пишеше ли в нашите учебници, че БКП е извършила цял процес за присъединяването на Пиринска Македония към Югославска Македония? А пишеше ли за съпротивата срещу кооперирането, за горяните, които са били много повече от комунистическите партизани?

Нищо от това не пишеше. Всичко, което се пишеше, всичко, което учехме от учебниците беше грубо фалшифицирана пропаганда. Беше затворено общество. Най-страшното беше, че за тези неща дори родителите не смееха да говорят пред децата си, защото опасност грозеше и децата, и родителите. Това не се наричаше затворено общество, но се наричаше социалистически лагер. Изразът е дори по-точен. Ако врагът беше измислил това название – щеше да бъде обявено за вражеско. Но те сами си го бяха измислили – лагер. А по границите на лагера се стреляше без предупреждение. Ако ти се размине куршумът и те заловят жив – съд.

И затова когато за първи път чух израза отворено общество, изпитах радост, възторг и надежда. Не знаех какъв е този Сорос, не ме и интересуваше особено, но харесвах отвореното общество, харесвах обществото да е отворено.

Досега говорех за тогавашното си отношение. Сега нещата се промениха. Отвореното общество е обругано и очернено като най-античовешкото общество. От хора, които не помнят затвореното общество или изпитват носталгия по него. Пак да поясня – хората, които създадоха затвореното общество, изпитват носталгия не към самото него, а по онова време, създадено от тях, когато те бяха отворили обществото за себе си и го бяха затворили за всички други. Това беше тяхното време.

Затова новото време дойде със слогана „Времето е наше“. Пеехме го по многохилядните площади на промяната. Бяхме вдъхновени от открития и прям призив на президента Рейгън, изречен няколко години по-рано пред Бранденбургската врата: Господин Горбачов, разрушете тази стена! Стената беше разрушена. Днес нейните елементи се поставят в много градове по света като мемориали, за да напомнят за мрачното общество, затворено зад желязната завеса.

Не успяхме да направим времето наше. Сами сме си виновни. Но благодарение на отвореното общество научихме, че свободата не е никога по-далеч от едно поколение от изчезване. Ние не я предаваме на децата ни чрез кръвта си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме и на тях трябва да предадем да правят същото.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияОпределяне на професорските заплати в САЩ
Следваща статияЮбилейна изложба на Маргарита Денева във Варна