0
15050

Отворено писмо до Султана

Плаж „Росенец“, някога

През 90-те години, когато още не бяха избуяли апетитите за притежание на крайбрежието, че и на морето, бях една от малкото, за които се разбра, че има наследствен имот на първа линия на Силистар, недалече от Резово, граничното село с Турция. Започнаха да ме търсят и да ми предлагат да го продам, дори  високопоставени другари от братския Съветски съюз. Не помня дали вече се беше разпаднал, или не, но това едва ли има значение за голямата тайна, в която ме бяха посветили – имало инструкция или негласно указание, не знам, да се изкупуват от руснаци имоти по Черноморието. Имаше ли логика? Имаше, стига да познаваш имперския манталитет, с който бяха заразени дори обикновени, а иначе симпатични съветски граждани и гражданки.

Представях си как ще дойдат, ще оградят, та пиле да не може да прехвръкне и ще го обявят за неприкосновена руска територия, че ако пристъпиш, може и да те застрелят. А с каква сервилност и готовност щяха да разпродадат и Странджа, без да им мигне окото! Обикновените българи имаше да цъкат от шосето без достъп до брега. Отказах на посредника категорично – това е българска територия и правото да посещава свободно крайбрежието е на суверена на тази страна. Така това малко местенце на залива Силистар не стана руско. Но това съвсем не означава, че на други места не се е случило. Отиваш например в центъра на Поморие и отвсякъде чуваш руска реч, на изненадата ти отговарят, че това било „Малката Москва”.

Запазих имота за радост на безимотните по морето българи, но затова пък нашенци ми разказаха играта от „а” до „я”, докато не го опустошаха и не ме прогониха. Пак добре, че останах жива, защото там не си поплюват – ще те заровят в пясъка и никой няма да те открие. Поучителната сага „Резово-Силистар”, публикувана в блога ми, е тридесетгодишен модел на беззаконието в страната, в която обикновените граждани нямат права. Тя е печална предистория на позорното видео с бившия министър на правосъдието Христо Иванов, когото държавните гавази на един псевдонационален герой и псевдофилософ не допускат до брега, обявен според закона за „общодържавна собственост”.

Аз съм бургазлийка. Научих буквите в същото онова училище „Кирил и Методий” в центъра на Бургас, на което директорка е станала майката на настоящия кмет, след като заснех в него филма си „Пантеон”. Станала е директорка на мястото на предишния достоен директор Марчо Друмев, наказан заради невъзпитаните синове на високопоставените партийни другари. Но години преди това, в началното на социализма, градът беше предимно рибарски, с много шкембеджийници. Сега пред най-голямата се кипри кукла на „Макдоналдс” и от онзи град няма и помен. Като деца редовно ни извеждаха на екскурзии в околностите на Бургас. Най-често до местността „Отманли”, известна днес като „Росенец” и летния сарай на Доган. В торбички или мрежички си носехме храна за цял ден. Бяхме почти равни. Ех, в някои торбички имаше салам, а в други само сиренце, но на когото каквото са му сложили родителите. Семето на завистта все още не беше посято и нямахме представа за отровните му плодове. На тази местност имаше само една хижа и една каменна чешма със студена вода, около която обикновено играехме. Тази местност беше и за отмора на работниците от многото фабрики и заводи на Бургас – правеха си пикници, палеха огньове, печаха риби и кебапчета, пееха странджански песни, пълни с мъка и страдание. Колко поколения са минали през тази прочута местност, сегашните владетели на Бургас нямат представа! Колко деца са израснали! После предприятията си построиха почивни станции и „Отманли” се превърна в китно летовище.

Дойдоха промените и всичко беше разграбено и присвоено. Струва си да се направи разследване кой и как е приватизирал имотите. Така например почивната станция на Нефтохима стана собственост на руската фирма „Лукойл”, дори през 2012 година председателят на Управителния съвет на „Лукойл Бургас” АД Сергей Михайлович Андронов става почетен гражданин на Бургас, а после продават завода за панели „Хермес Солар”, свързан по медийни публикации с ДПС, чрез подставена собственичка от Якоруда, Благоевградско, замитат се кредитите от КТБ и собствеността на „Лукойл” в „Отманли” преминава в други ръце. В чии точно, някога може и да се разбере.

В близост до сегашната т.нар. „Марина” се намира рибарското селище „Ченгене скеле”. Това място някога беше отпуснато на бургаските рибари, за да не загрозяват с лодките си Бургас! Пази боже, селянин да стане гражданин! И така някогашният рибарски град Бургас изгони рибарите от Бургас. Рибарите си направиха канали с артистични къщи и колиби от всевъзможни вехтории и „Ченгене скеле” заприлича на Венеция. Там щях да снимам „Малката Венеция” през 90-те години, ако не бяха се нароили „дисиденти”, които и сега проглушават ефира със закъснелите си прозрения. Но и това място беше постепенно обсебено, за да се радваме днес на архитектурния „шедьовър” на Доган. 

Чудя се дали родителите на настоящия кмет и многопочитаем член на ГЕРБ са имали подобни на моите спомени, какво самият той е съхранил от детството си и дали нещо му трепва, когато и с неговата благословия се осъществява безобразието „Росенец”?

Че това е безобразие, едва ли има съмнение, но то е само следствие от цяла серия нарушения, които са направени все с нечие разпореждане, по силата на поста и големановското правило: „Над мене – небе!”. Това не би могло да се случи, ако отговорните по веригата не са давали съгласието си, не са се споразумявали и не са поставяли подписите си. Нарушения, за които те си знаят най-добре, и от които треска ги тресе, защото тези, които са ги заставили да сложат подписите си със заплаха, с принуда, с изнудване, ще излязат невредими, а ако един ден се разбере какъв компромис са направили със съвестта си, никакво оправдание с близки, деца и внуци няма да има стойност. Те първи ще се отрекат от тях.

И все пак кой, кой, питаш се, извърши тези безобразия? Как могат да бъдат осъществени толкова мащабни престъпления, в които здравият разум не може да повярва, без активното съдействие на цялата държавна администрация, без управляващия елит и политическата паплач, която се движи след победителите?

Писателят Върбан Стаматов разказва в книгата си „Българинът и морето” за един боцман, по прякор Шопа, който пътувал цял живот по морета и океани и всеки път, като виждал безбрежната морска шир, въздишал: „Ех, да беше нива морето! Че да я разора…” Селянинът си остава селянин, дори и мореплавател. Ето така можем да си обясним как морето се е превърнало в нива в главата на шефката на Агенцията по кадастъра и нейните подчинени и в главата на кмета и кметската администрация, и в главата на министър-председателя и на пригласящата му свита, и на архитекти-наглеци, и на началници по опазване на околната среда, и на надзора по строителството, и на следователи, прокурори, полицаи, служби за охрана и прочие слуги на един селянин от Делиормана, взел се насериозно за философ и изживяващ се като султан. А ако не вярвате на твърдението ми, поровете се из архивите и ще откриете това, което открих и аз, че биографията му е пълна с нескопосани измислици на Държавна сигурност, с подмяна на фактите, които срещу заплащане един летописец тиражира в книгите си с надеждата, че няма да се намери поне един да прочете търпеливо архивите и да открие фалшификациите.

Какво му остава на народа в мое лице, освен да напише писмо до Султана с надеждата той да отвори вселенското си око, да се взре в огледалото и да се засрами от себе си!

Малина Петрова е родена в Бургас през 1950 г. През 1978 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” със специалност кинорежисура. Авторка на филмите: Виновни няма (1986), Пантеон (1987), Сърцето умира последно (1991), Балкански уроци по история (1999), Духът и камъните (2006), Приключено по давност (2009), Заличаване (2012) и др.