От Берлин, специално за Портал Култура
„Изкуството не е, за да се украсяват апартаментите. То е мощно оръжие за защита срещу враговете.“ Това са думи на Пикасо. Прозвучаха от екрана на тазгодишния кинофестивал Берлинале във включения в конкурса документален пълнометражен филм „Бойс“ на германския режисьор Андрес Файел. Йозеф Бойс, за когото разказва този филм, е германски художник, който в началото на 80-те години на ХХ век е най-скъпо продаваният автор в световен мащаб, дори по-скъп от Анди Уорхол и Робърт Раушенбърг. Бойс е провокатор както в творбите си, така и в публичното си поведение. Скандалите, съпътстващи участието му в изложби или преподавателската му дейност, вдигат цената му на пазара и така му позволяват да си създаде пространство, в което да моделира света такъв, какъвто би желал да го вижда. И също като Пикасо германският автор иска да използва изкуството като оръжие, с което да отвоюва „територия отвъд капитализма и комунизма“, т.е. нещо по-добро, но пък твърде неясно. „Бойс“ не се нареди сред призьорите, но беше показателен за принципа, по който тази година бе съставен конкурсът. „Да спасим света с поезия“ – обявиха водещата и директорът на фестивала Дитер Кослик на заключителната церемония. Казаха го с подобаващата за случая ирония, съзнавайки, наивността на твърдението. А дни по-рано, на откриването, Кослик обясни подбора на филмите с условието „забавление, но с позиция“. Действително в голяма част от творбите имаше комедиен елемент, в друга героите бяха хора на изкуството и се тематизираше връзката измислица – реалност. Значи ли това, че фестивалът се отделя от ярките си политически послания, каквито винаги е излъчвал? Не! В този свят, който заплашва всеки миг да се разпука по шевовете и от вътрешностите му да излязат какви ли не чудовища, хуморът и затварянето в малки приятелски общности биха могли да бъдат спасение. Да се шегуваш със себе си, означава най-малкото, че си все още жив. А ако намериш и съмишленик, вече трябва да си щастлив.
Решенията за награди на журито с председател Пол Верховен следваха посоката, зададена със селекцията. Златната мечка бе връчена на унгарската режисьорка Илдико Енеди за „За тялото и душата“ – любовна история между младо момиче и по-възрастен мъж. 61-годишната режисьорка е добре позната и в същото време отдавна забравена в кинобизнеса. През 1989 г. тя прави ударен дебют с „Моят ХХ век“ и печели наградата Златна камера в Кан, следват няколко филма, останали встрани от големите фестивали. „За тялото и душата“ е петият й игрален филм, но между него и последния лежат цели 18 години. „Трудни години – обяснява Енеди – Всеки ден се борех със себе си и системата, събирах сили, за да придвижа кинопроектите си. Преподавах в Академията за изобразителни изкуства. Две години се колебаех дали да кандидатствам с този проект. Да, аз съм унгарка и много бих искала да се гордея с държавата си, но от две години това е невъзможно и понякога дори се срамувам заради нея. Но накрая си казах, че все пак плащам данъци за здравеопазване, за образование и за култура, следователно имам правото на финансиране. Оказа се, че в Унгария киното е единственото изкуство, което все още има относителна свобода. Музиката, литература, изобразителното изкуство – всички те трябва да се съобразяват с вкуса на управляващите. Докато в киното шефът на филмовия фонд се интересува само от филмите, които са му важни, на останалите не обръща особено внимание. Така аз останах встрани от погледа му и направих такъв филм, какъвто на мен ми се искаше да бъде.“ И в тази мрачна обстановка Енеди дълго търсила история, която да разказва за любовта, насъбрала се дълбоко под пластовете външно безразличие, с което човек се обвива и използва като броня срещу безчовечната среда. „Обикновено първо намислям какво искам да кажа, после измислям в какъв сюжет“ – обяснява Енеди. Така постепенно са се появили двамата герои: момичето, което страда от различни фобии, и мъжът с парализираната ръка. Тъй като не смеят веднага да разчупят обвивките си, те се срещат първо в сънищата си под формата на елен и кошута. А в реалността двамата се запознават в кланицата, в която работят. „За мен беше много вълнуващо да снимам в кланица – казва Енеди. – Шокираха ме не толкова клането, кръвта и труповете, колкото живите животни, очите им… Те прекарват цял ден в кланицата, преди да бъдат убити. Виждат, усещат, предчувстват всичко, което ще се случи с тях. Наблюдават, стоят кротко и чакат.“ Каква по-добра картина на обществото днес? И две объркани, плахи човешки души, които търсят спасение в свързването си. Илдико Енеди завоалирано и дискретно посочва врага (по Пикасо и Бойс) и чрез „За тялото и душата“ защитава от него онази част от човечеството, която все още е способна да изтръпва от любов.
За разлика от нея Аки Каурисмаки, който с „Другата страна на надеждата“ взе Сребърна мечка за режисура, е съвсем директен. Дори плакатен. Бих казала – соцреализъм на много високо художествено ниво. Предполагам, че ще засегна феновете му, а аз съм сред тях, но и не в този случай. Каурисмаки няколко пъти е гостувал на Берлинале, но за първи път негов филм е в конкурса. Като режисьор е безспорен, но като че ли тази награда е много повече изобщо за всичките му филми досега, отколкото за този конкретен. Защото като майсторство той не се отличава от предишните. Каурисмаки винаги предлага прости истории, разказани с прекрасно чувство за хумор, изобретателни гегове, остроумен диалог, детайлно премислен декор, добри актьори, а посланието – естествено, дълбоко хуманно. „Другата страна на надеждата“ обаче е и малко по-различен филм от предишните, защото с него той влиза в актуалната политика. Дори на места филмът зазвучава публицистично. Сюжетът: сирийски емигрант се озовава във Финландия, имиграционните служби го отхвърлят, неонацистите го пребиват, но добри хора (финландец насред житейска криза и афганистанец) му помагат да остане в страната. Каурисмаки дели героите си на черни-бели, възможно е да приемем тезата му, казвайки си, че да, и обществото в момента е разделено на две и всеки би трябвало да заеме едната или другата страна. Но веднага се сещам за филма на Коста-Гаврас „Раят е на Запад“, показан също на Берлинале през 2009 г., когато бежанската криза не бе приела сегашните си размери, в който Гаврас, може би не с толкова изкусна режисура, показваше проблема не в този опростен вид на добри-лоши, а поставяше сложни въпроси, изискващи сложни отговори. В неговия филм например мигрантите бяха ограбени както от местните европейци, така и от вече дошлите мигранти, и в крайна сметка раят, към който се стремяха хората, преминали с риск за живота си през морето, съвсем не отговаряше на предварителните им представи. Да, знам, става дума за два различни подхода, за двама различни режисьори, правя сравнението единствено, за да покажа, че когато Каурисмаки чрез филма си влиза в злободневието и изразява директна политическа позиция, това лишава „Другата страна на надеждата“ от многопластовост на посланието. Вероятно филмът му може да бъде тълкуван и като ода за приятелството и така всичко ще е наред. В такъв смисъл и съобщението е недвусмислено: врагът е неприемането на другия, на различния, нека си подадем ръка, нека си помагаме един на друг и само така ще го победим, само така ще останем човеци. На пресконференцията Каурисмаки беше категоричен: „Трябва да разберем: всички сме хора. Сега други са бежанци, утре може да сме ние… Но къде, по дяволите, е останала човечността ни? Ако не я проявяваме, защо ни има изобщо?“ И добави: „Уважавам госпожа Меркел. Тя е единственият политик, който поне показа интерес към проблема.“ Каурисмаки подчерта, че не вижда опасност от ислямизация на Европа и затова героят му казва, че не държи на религията. Режисьорът обяви, че това вероятно ще е последният му филм, защото вече е много уморен и иска да живее живота си. Но това са думи, които и друг път е казвал, и то пак в Берлин.
„Фелисите“ на френския режисьор от сенегалски произход Ален Гоми получи Голямата награда на журито. Фелисите е самотна майка, пее в бар в Киншаса и с малкото пари отглежда сина си. 14-годишното момче обаче претърпява катастрофа и тогава относително хармоничният свят на Фелисите излиза извън релси. Трябват още пари, както и много психическа сила. Филмът разкрива безпощадно разликата между богати и бедни – нищо ново като тема, пък и не чак като за награда. При получаването на отличието режисьорът пожела на хората в Конго да се държат достойно при предстоящите избори – и това кратко обръщение приближи за мен Конго до България. Нали затова са фестивалите: да скъсяват дистанциите и да сближават хората.
Агнешка Холанд си тръгна с наградата Алфред Бауер (основател на фестивала) за откриване на нови перспективи пред киното за филма си „Следи“. Екологията е също толкова важна тема днес, колкото и бедността. Със „Следи“ Холанд действа съвсем по Бойс – стреля срещу всички, които унищожават природата без никаква мисъл, че дори едно диво прасе по-малко вече представлява опасност за човечеството.
Отличаването на актриса сигурно не е била лека задача за журито, фестивалът предложи достатъчно филми със силни женски роли. И вероятно, за да не бъде отминато азиатското кино, бе избрана корейката Ким-Мин-хи от „Нощем сама на плажа“. Изпълнението й съвсем не е лошо, но пък и не е чак толкова забележително. Историята е за млада актриса, влюбила се във възрастен режисьор. За да забрави за връзката и да избегне шушукането на колегите, младата жена отива в Германия, после отново се връща в Корея. Героинята се разхожда по плажа или седи на маса с приятели. Пие, напива се, избухва в крясъци, после утихва, разказва кротко, мирише цветето китайско зеле – изобщо заснета е в сцени, предоставящи възможност за изиграване на различни психически състояния. Накрая актрисата среща възрастния режисьор, от когото е избягала, но така и не се разбира дали това е наяве, или е сън. Беден откъм действие, малък, нежен филм, наподобяващ френската „нова вълна“.
Запомнящи се мъжки роли като че ли липсваха. Наградата взе австрийският актьор Георг Фридрих за участието си в германския филм „Бели нощи“. Героят на Фридрих е разведен, оставил детето при майката. Получава известие, че неговият собствен баща е починал. За да уреди наследството, мъжът отива в Норвегия, където е живял баща му. Със себе си взима и момчето с намерението да превърне пътуването в сближаване със сина. Опитът преминава през различни фази и завършва с успех. Road movie, чието качество е, че зрителят прекосява едва ли не „на живо“ дивата норвежка природа. Георг Фридрих е сдържан в изразните си средства, но и сценарият не му предоставя други възможности. Отличието може да се тълкува и като жест към домакините, които се представиха още и с филма на Фолкер Шльондорф „Завръщане в Монтаук“ по Макс Фриш – традиционно заснет, може би повече автобиографичен за Шльондорф, отколкото литературна екранизация. Бедата на този филм е, че за разлика от повечето творби в конкурса Шльодроф гледа на света прекалено сериозно, без капка самоирония. Но пък сигурно в мъжкото остаряване и да няма нищо забавно, кой знае?
Чилийският „Фантастична жена“ взе приза за сценарий. Можеше да бъде за женска роля, а защо не и за режисура? Режисьорът Себастиан Лелио е съсценарист заедно с Гонсало Маса. Героинята Марина е транссексуална жена. Изпълнява се от Даниела Вега, чиято житейска история наподобява тази на героинята. Марина има връзка с по-възрастен мъж (четвърти филм с възрастен мъж), който внезапно умира. Семейството на мъжа насочва цялата си ненавист към Марина, дотам, че не й позволяват да се сбогува с любимия си. Филмът е лишен от всякакъв мелодраматизъм и това е силната му страна. Груб и жесток, понякога спира дишането на зрителя, също като в една сцена, в която Марина върви по улицата, насреща й духва вятър и тя с мъка успява да го преодолее, както и всичко в живота си до този момент.
Сребърна мечка за изключителни художествени постижения отиде при румънката Дана Бунеску за монтажа на „Ана, моя любов“ на Калин Петер Нецер, известен с предишната си отличена творба „Позиция на дете“. „Ана, моя любов“ е под нивото на спечелилия преди 4 години Златна мечка филм. Берлинале обикновено кани в конкурса следващите филми на призьорите от предни издания, но в случая едва ли е било необходимо. Филмът разказва за връзката между мъж и жена – отначало жената е слаба и страда от паник атаки, мъжът я подкрепя във всичко, но когато тя вече е излекувана, той не може да се освободи от желанието си да държи живота й под контрол и любовта му се превръща в тегоба. Психоанализата на места натежава и потиска емоцията на филма. А наградата си беше изненада, най-вече за монтажистката, която я спечели.
Много по-вълнуващ от филма на Нецер беше този с българско копродуцентско участие на продуцентите от „Геополи“ – „Реквием за госпожа Й“ на сръбския режисьор Боян Вулетич, представен в програмата „Панорама“ на фестивала. Български е и звукът на филма, направен от Борис Траянов и Александър Бъчваров, които заедно с основния творчески екип приеха аплодисментите на препълненото кино „Цоо“ на премиерната прожекция.
За съжаление днес фестивалните награди вече не гарантират не само дълъг, но дори и краткосрочен екранен живот на нито един филм. Остават единствено другите фестивали, където киноманите могат да видят част от програмата на Берлинале. Три от гореизброените филми са включени в София филм фест 2017, за останалите няма гаранция някога да стигнат до салоните или пък до компютрите ни. И дори и да не са шедьоврите за годината, това е жалко, много жалко, тъй като българският зрител губи информация и терен, на който може да сравни родните филми с чуждо кинопроизводство.
И все пак искам да препоръчам един филм от конкурса на Берлинале, който не получи награда, но за мен (и за част от пресата) беше най-добрият. Това е черно-белият „Партито“ на 68-годишната британска режисьорка Сали Потър. Джанет (Кристин Скот Томас) става министърка на здравеопазването в кабинета в сянка в Англия. За да отпразнува събитието, тя кани у дома най-близките си приятели. В следващите 71 минути, колкото продължава филмът, на територията на стая, кухня и тоалетна ще се развихрят най-силните страсти, които са движели и движат човечеството. Любов, омраза, изневяра, вярност, досада, крайна възбуда – всичко това ще трябва да се изиграе от седмина прекрасни актьори. Ще се говори за политика, поколението на 68-а с неговите заблуди и прозрения, джендър проблематика, изкуствено забременяване на лесбийка и напредъка на науката, либералните ценности, краха на елитите или пък опазването им… Почти всяко изречение носи бомба смях, която се взривява в зрителната зала, така че човек едва смогва да възприеме следващата сцена, също толкова драматична, колкото и предишната. И всичко това – поднесено с панделката на британската самоирония. „Партито“ носи в себе си онова оръжие, за което говорят Пикасо (и Бойс) – като оставим настрана, че в действието участва и пистолет, за който до края не се разбира дали гръмва – филмът е чиста проба изкуство във всеки свой компонент – сценарий, операторско майсторско, актьорско изпълнение, режисура – и служи за защита срещу враговете, онези врагове, които човек носи вътре в себе си: демоните на злобата, завистта, ревността, омразата.
