Пребиваването под карантина е като навлизане в тунел, чието начало е ясно, докато изходът е винаги някъде там, в сумрака, без да знаем кога точно ще стигнем до него. Тъкмо както Макиавели през XVI в. описва участието в една война: в нея се влиза, когато искаме, но се излиза, когато може.
Сега сме в най-трудната, междинна част, когато търпението се изчерпва и вече не искаме, а пък още не може; когато пътят нагоре, към пика, все повече ни изглежда като равнозначен на пътя надолу, а явно не е така. Иначе за какво бяха всички усилия дотук?
Навсякъде на хората им писва от изолацията. Променят се нагласите не само в България, същото виждаме по цял свят. Ако в началото на карантината две трети от хората, стреснати, настояваха за още по-строги мерки, отколкото можеха да се вземат, сега две трети, въпреки че заразата не е отминала, настояват мерките да се облекчат. Епидемиолозите от СЗО предупреждават, че не е разумно, но в Европа вече се подготвят планове за охлабване на изолацията.
Независимо че все още сме във „времето на незнанието“: твърде малко знаем за вируса, дори не сме наясно има ли имунитет срещу него и колко трае той. Учени от института „Пастьор“ говорят с допускания: шест месеца? Една година? Година и половина? А после?
Вече сме в хипотезата, че в близко време може да не бъде открито лекарство, ваксината също е под въпрос. В Европа все по-ясно се чуват гласове за „разделяне на мерките”, които други пък възприемат като дискриминация. Става дума за това „рисковите групи“ и най-вече по-възрастните да останат „под трайно ограничение“, докато останалите, полека-лека, да подновят работа – с всички предпазни мерки. Представете си магазини, заведения и книжарници със стъклени прегради между отделните сектори в тях, където клиентите се движат един по един, на съответната физическа дистанция; в Италия и Франция започнаха да изработват подобни съоръжения; чува се и че в Гърция освен „здравни паспорти“ замислят да слагат стъклени прегради между шезлонгите на плажа.
На път сме да заживеем в нещо, което полският писател Марек Биенчик в една своя есеистична книга, издадена преди години, пророчески определи като „конвулсия на прозрачността“. С маски на лицата, отделени помежду си с прозрачни прегради, необходими включително и заради това да е ясно в какво състояние е всеки, дали в конкретния момент вече не е тръшнат на земята от вируса.
Излазът от карантината, доколкото е възможен, ще стане наистина през тясна врата. На властта във всяка европейска страна, включително и в България, ѝ остават няколко седмици, за да уталожи най-големите страхове и притеснения. Иначе я заплашва вълна от недоволството.
Ще трябва да се научим да живеем заедно с вируса. И на 13 май едва ли ще настъпи „освобождението”.
* * *
Тепърва ще осъзнаваме и новите правила, в съответствие с които ще заживеем в света след... Идва ми наум едно от тях: принципа Noli me tangere, Не ме докосвай, познат в Римската империя, идващ да заяви физическата неприкосновеност на всеки римски гражданин. Принцип, който Иисус преобръща из основи, обръщайки се към Мария Магдалина след Възкресението със следните думи: „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си” (Иоан. 20:17), имайки предвид, че връзката вече не може да бъде чисто физическа, а единствено под духовна форма. В свят почти без физически досег има немалък шанс духовното да възкръсне за нов живот, да вземе реванш над векове на материализъм. Поне така изглежда с днешна дата.
Епидемията носи със себе си повече неща, отколкото сме си мислели, че тя може да промени.
* * *
И пак за изолацията, която е и особен срез на движението. В нормално време свикнахме да живеем с безумието на „ускорението“ – още и още скорост. „Давайте, давайте”… Цепете секундата, обръщайте хода на настоящето, скъсявайте времето. Така „късото време“ изцяло измести „дългото траене“, буквално заличено от жизнения ни хоризонт.
Изолацията още по-ясно открои някои от престъпните недъзи на „ускорението“. Милен Цветков стана жертва тези дни тъкмо на младеж, обладан от подобно престъпно безразсъдство, в съчетание с други наркотични пристрастявания…
Питам се обаче откъде извира това пределно оценностяване на „късото време“ – от последната вълна на индустриализацията, от медиите, от политиката или от социалните мрежи, обсебени от непосредствеността, с техния постоянен натиск за скъсяване на дистанцията.
Скоростта и спешността са двете матрици на днешния труд. А ето че изолацията наложи разрив в този начин на живот, на обзетостта от скоростта.
Физическата и социална дистанция въведе „забавянето“; оказа се, че можем да минем без толкова неща; че в този труден период егоистичната „скорост“ може да бъде заменена и с грижа за другия, с грижа за самия себе си.
Нямам предвид „нищоправенето“, чуждо на човешката природа. Говоря за обръщането към себе си, към „дългото траене“.
Ето как безумно забързаното човечество сякаш ненадейно се озова на „дивана на Обломов” от безсмъртния роман на Гончаров; сред най-близките си или насаме; с книга или с телефон в ръка, в размисъл или пред екрана на компютъра, това не е от чак толкова голямо значение.
По-интересното е как „ускорението“ и „забавянето” размениха местата си като матрици на нашето време.
* * *
Тези дни четох статия на известния френски урбанист проф. Тиери Пако, който настоява, че сегашната изолация бележи и едно ново начало – това на антропоцена. И на рязкото преосмисляне на общото благо чрез идеята за територия, която ще става все повече „времевост“, отколкото „пространство“, сиреч доколкото има ценност за живота на онези, които я обитават.
Пет милиона души напускат единайсет милионния Ухан в Китай преди да бъде въведена пълната изолация. Стотици хиляди жители на Ломбардия напуснаха жилищата си и се отправиха на юг, преди да бъде обявено извънредното положение. Същото се случи в Париж, видяхме го и на КПП-тата в България по празниците.
Възможно ли е епидемията да ни тласне към нов урбанизъм, заличаващ досегашните предпочитания към града спрямо селото? По-точно към формирането на нови ивици от „поселища“ между мегаполисите и обработваемите земи, един „дифузен урбанизъм“, който да гарантира по-добре здравето на хората, сериозно застрашено в наблъсканите до крайност мегаполиси. Споменатият Тиери Пако е повече от категоричен, че това предстои: че новите „санитарни мерки“ ще доведат и до формирането на нови „поселища“, фиксирайки границите на местообитания от 5000 до 500 000 души.
Доказателство според него е и съдбата на Детройт, както и заплахите от епидемии в новите мегаполиси: „колкото повече автомагистрали и самолети водят към тях, толкова повече хората са натъпкани в малки „кутийки“ – „затворнически килии“ за сън или офиси за работа.
Дали на хоризонта наистина не се задава „нов урбанизъм“, който ще позволи на хората да заживеят в по-истинска връзка със себе си, другите и земята?
* * *
Карантината замрази много неща, включително и честванията на 150-ата годишнина от рождението на Ленин. Едва около 150 души с червени знамена и без маски излязоха на Червения площад, за да отдадат почитта си на „вожда на световната революция“.
Ако се замислим, има възможен паралел между Ленин и вируса.
В разбирането на Ленин световната война не само трябва да прерасне в пролетарска революция, но и комунизмът е вирусът, който трябва да тръшне цялото капиталистическо общество, така че то никога да не се съвземе от него. Затова Ленин, който със закъснение, при това в Швейцария, научава, че революцията е избухнала в Русия, бърза натам, убеден, че само той е практическият преносител на марксизма в действие.
Карантинирането му от немския генерален щаб в „пломбиран вагон“ и внасянето му като „патоген“ в Русия, за да я зарази и разяде отвътре, подсказва, че хората на кайзер Вилхелм са си направили добре сметката, спирайки се на кандидатурата му по препоръка на международния аферист Парвус.
Убеден съм обаче, че Ленин им се е надсмивал вътре в себе си: той ясно е съзнавал разложителната сила на посланията си, както и революционната си липса на скрупули. Знаел е, че за вируса на неговите идеи няма граници. И че Германия скоро ще бъде изложена на него. Което и се случва. Идеята е да се взриви отвътре граденият от векове свят. Мы на горе всем буржуем мировом пожар раздуем, пише Блок в „Дванайсетте“…
Начева чудовищен социален експеримент. На карта е заложен животът на милиони хора и то заради съблазънта на светлото бъдеще.
През ноември 1917 г. Максим Горки успява да публикува в „Новая жизнь” – един от последните свободни вестници, който скоро бива закрит – статия, в която сравнява Ленин с химик, извършващ лабораторни експерименти над цялото общество:
Животът в неговата сложност е чужд на този човек. Той не познава народните маси. Никога не е живял сред народа, но е научил от книгите как се обуздават масите и как се подбуждат най-лошите инстинкти на тълпата. Работническата класа за Ленин е онова, което е рудата за металурга. Възможно ли е при дадените обстоятелства от тази руда да се излее социалистическа държава? Всичко говори, че не е възможно. Ала защо да не се опита?
С оглед на своето време Ленин по-скоро възприема себе си като инфекционист, социален хирург или паразитолог – въпрос на интерпретация. От статиите му и негови близо 3 000 документа, скрити и непубликувани до 1991 г., става ясно, че основната му политическа грижа е да отстрани „вредителите” от „социалното тяло”. Затова е обсебен от лова на „паразити”.
Този главен хигиенист на „диктатурата на пролетариата” непрестанно зове да бъдат изметени „отломките на проклетото капиталистическо общество”, „назадничавите селяндури”, „отпадъците на човечеството”, всички негови „смърдящи и гангренясали членове”.
Григорий Соломон, един от близките му съмишленици до 1917 г., по-късно емигрант на Запад, пише следното в есето си „Ленин и неговото семейство”:
Ленин преживя дълга и мъчителна агония. Страданията му очевидно са били ужасни. Полупобъркан, но с частично (отначало) възвръщане на съзнанието, той не е могъл да не види до какво доведе Русия, не е могъл да не разбира, че опитът му да отведе системата възможно най-ляво, претърпя пълен край и потопи в нещастие не само Русия.
Ала независимо от това социалният проект на Ленин продължава да има своите последователи. От телевизионни репортажи видях как в Швейцария групичка негови яростни привърженици, макар и с маски, издигат лозунги за построяването на комунизма първо на кантонално, а после и на световно равнище.
В Англия друга малка група „ленинци“ поднесе цветя пред сградата, в която той някога е наемал двустаен апартамент, настоявайки, че „Ленин е жив, че продължава да живее и днес“. Една от почитателките му даваше интервюта пред камерите на двеста метра оттам пред пъб, в който според легендата Ленин се бил срещнал за първи път със Сталин.
Историята е винаги разказ с продължение…
