Мисля си, че трябва да има утаени факти от живота на св. Николай, които църковните историци дискретно неглижират. Защо ли?
Ще се опитам да проникна отвъд легендата за светеца. Да опиша живия човек и да ви представя не само физическия му облик, не само характера и нрава му, но и социалните перипетии, през които са минали дните му. Мисля си, че трябва да има утаени факти от живота на св. Николай, които църковните историци дискретно неглижират. Защо ли? Защото библейските разкази, които се коментират в четирите литургийни евангелия преди празника на Чудотвореца, изискват от нас да си представим праведника като беден човек. Затова и предпочитаме да вярваме, че всичко е плод на молитвата и на благочестивия начин на живот. Четем в житието на св. Николай, че той сучел мляко само от дясната гърда на майка си, защото така искал да изобрази бъдещето стоене от дясната страна на Господа, четем, че в сряда и петък постел и не сучел и бихме искали това да бъде единственото обяснение за особената му харизматичност. Сякаш представата за богат, интелигентен и образован мъж би разфокусирила вниманието ни, сякаш подобен светец би изглеждал твърде „светски“, а дарбите му твърде „езически“. Сигурно поради тази причина рядко си задаваме въпроса: откъде св. Николай е придобил толкова много злато, което да раздава на познати и непознати? А и шамарът, ударен на Арий по време на Първия вселенски събор… Не би трябвало това да е най-силният и най-мистичният аргумент, с който да се отстоява единосъщието.
И все пак тези два биографични факта придават фоновата определеност на образа, като загадъчно ни разкриват и други важни подробности от живота на Мирликийския светител. Казвам това, защото от дете бях сигурен, че св. Николай Чудотворец е бил ерудит и писател, не по-малко ярък от св. Атанасий Александрийски. И дълго време недоумявах, ако е така, къде са му книгите? Защо нищо не знаем за тях? Възможно ли е тези книги да са били настолни за някои от големите врагове на християнството? Например за император Юлиян Отстъпник? Оказва се, че отговорът е утвърдителен; и не само Юлиян, но цялото му обкръжение – включително учителят му по реторика Ливаний, израстват с учебниците по реторика на Николай Софист, на Николай Ретор и на Николай от Мира. Безспорно този факт никога не е бил крит. Но и доколкото знам, никога не е имало (кой знае какъв) интерес към въпросните ретори. Поне допреди 200 години[1], когато Кристоф Валц[2] пръв изказа предположението, че това са три имена на един и същи човек. Малко преди Първата световна война, тоест през 1913 г., Фелтен издава тези учебници със заглавие Nikolai progymnasmata[3] и оттогава – вече повече от век – е сигурно, че св. Николай от Мира е човекът, по чиито реторически ръководства се е учил Ливаний, най-големият оратор на Късната античност. Нещо повече, десетки поколения византийски аристократи се обучават по тези сборници[4].
Като че ли именно по тази причина мнозина от хората, закърмени в традициите на елинизма, се опитват да го скрият. Искали са да покажат, че словото е дар свише и че книгите в светските библиотеки са без значение. Нещо подобно – в ново време – правят Моцарт и Пушкин, унищожавайки черновите и оставяйки оригинал с една-две поправки, създаващ впечатление, че творбата е писана сякаш в един миг, и то от Божията ръка. Оттам и романтичният мит за твореца, който е озарен от „Божията искра“. Струва ми се, че наченките на този мит се коренят в дълбока древност. Четем акатисти и сме повече от уверени, че реторите не разбират нищо и че са безгласни като риби. Сякаш за нас трябва да е несъмнено, че те живеят в свят на хитросплетения и че знанието е открито не на тях, а на простите и безкнижни рибари. Друг е въпросът, че тези акатисти също са реторско слово, и то построено по всички правила на красноречието. Затова, когато оратори ни увещават, че не бива да се вярва на реториката, трябва да сме особено подозрителни и да си спомним, че това е прословутият парадокс за лъжеца[5], чието използване трябва да провокира, смущава и обърква умовете. Казвам това не за да полемизирам с житието, а за да припомня, че то не е биография; така както и иконата не е портрет. Безспорно те носят важна информация и не е невъзможно чрез иконата да се стигне до портрета. Може дори и да се изчисли ръста на светеца. В миналогодишното си слово за него споменах числото 167. Да, толкова сантиметра е бил висок св. Николай, но и този факт не бива да се приема безрезервно. Защото изниква въпросът: кога е бил 167 см? В момента на смъртта си? Или когато е бил млад и все още е нямал гръбначно изкривяване? По аналогия с анализа на мощите същото би трябвало да важи и за агиографския текст. Той ни съобщава, че вуйчото на св. Николай носел същото име и бил епископ в родния им град – Патара. Но това е само намек за аристократична приемственост и добра школуваност. От нас се иска да приемем, че сякаш всичко е благодат и именно по тази причина бъдещият светител още от дете се е превърнал в млад старец, със седина на мъдростта. Не се знае, тоест не се казва, какво е правил младият Николай, но аз си мисля, че е бил старателно подготвян в библиотеки и скриптории. Не е невъзможно да е слушал Ямблих или най-малкото да е чел неговите коментари към „Парменид“ и точно тази интелектуална връзка да е причината думата единосъщен и до днес да е в Символа на вярата. Струва ми се, че подобна версия е лансирана от арианите и че те първи са отказали да приемат факта, че втората хипотеза за Едното, и то взета от Платонов диалог, може да опише връзката между първата и втората Божия ипостас. Като че ли това е бил (и си остава) най-големият богословски скандал на всички времена. Защото не би трябвало Символът на вярата да звучи толкова ерудитски. Той трябва да е дар от Светия дух и място за Ямблих в него не може да има. Повече от половин век след Първия вселенски събор това са били основните възражения срещу Никейския символ на вярата и съответно поводът за реставрация на арианството. Всъщност това е и причината за свикването на Втория вселенски събор, който през 381 г. е трябвало да покаже и докаже, че грешка няма и че думата единосъщен си е на мястото.
Като че това е основанието (в по-късната житиеписна традиция) св. Николай да е „държан“ по-далеч от книгите. Нещо повече, струва ми, че оттогава Платон и Ямблих са се превърнали в лоши герои. И за да не предизвикваме излишни подозрения у арианите, сякаш и за нас – не само до ден днешен, но и до ден утрешен – ще е добре да стоим по-далеч от лошите платоници. Иначе бихме били твърде подозрителни, и като нищо пак ще се наложи въпросите на вярата да се решават с шамари.
На главната страница: Иля Репин, „Св. Николай“, ескиз, 1888 г.
____________
[1] И по-точно 191, т. е. през 1832 г.
[2] Chr. Walz, Rhetores Geaeci, t.1. Stuttgartiae, 1832 г.
[3] J. Felten, Leipzig 1913 г., ed. Teubner.
[4] На български повече за тях при Герасим Петрински: „Реторика отвъд канона”, в Архив за средновековна философия и култура (стр.29–59), св. XXІІІ, С. 2017 г., изд. Изток-Запад.
[5] Който гласи: ако аз твърдя, че винаги лъжа, то въпросното съждение дали е истинно, или е неистинно.
