„Някой ме вика по име“, Рене Карабаш, издателство „Жанет 45“, 2026 г.
Книгата започва със своеобразно заклинание: Този лист е огледало, каквото призовеш – това си. Като че ли това е причината да призова не друг, а пророк Исаия. Струва ми се, че – колкото и абсурдно да звучи – заглавието „Някой ме вика по име“ е реминисценция към началото на 43-та глава от неговата книга. Вероятно защото и в двата (безспорно несравними в различията си) текста акцентът пада върху онова „мой си“, отвъд което стихват всички значения. Разбира се, не е невъзможно алюзията да е съвършено произволна и Рене Карабаш да няма нищо общо с пророк Исаия. Онази празно-бяла лунарна (или слънчева) полусфера на шеста страница и неясният шрифт вляво от нея сякаш държат да ни уверят, че всеки от възможните читатели е любовен съавтор, комуто се дава свободата да дописва фигурите на мисълта и на сърцето. Поне натам води логиката в „Читателят като хрътка“ – приближи се, по-близо, още по-близо, допри носа си тук. Е? Надушваш ли стихотворение? (стр. 8). Може би ще надуша собствената си пот, скептично – като прост селски поп – бих отвърнал аз, но Рене дружелюбно ще ме убеди, че дори и в нея се долавят нотки на мускус, амбра и тамян. Или поне тя долавя. „Тамян ясно защо“, ще кимна сговорчиво, а тя ще възрази: „Не! Не е това, което си мислиш. Всичко е заради „Съответствията“ на Бодлер. Там трябва да се търсят онези – като тромпети звучни – парфюми с детски имена и с цвят на пролетна трева“. Затова – рецитирайки унесено – Рене Карабаш ще ми припомни, че няма нищо по-хубаво от това да напишеш стихотворение гол, листите пулсират като кожа, а отвътре един татуировчик бродира думите на вечността с най-чистата ми кръв. (стр. 11). Дали иска да ми каже, че някога, в библейски времена, цар Давид Псалмопевецът е танцувал гол пред ковчега на завета (II Царства 6:20)? Е, не съвсем гол. Бил е препасан с ленен ефод. За голота говори единствено жена му – Михала. По-добре е да не знаеш всичко. Внимавай да не изкопаеш толкова дълбока дупка, че да попаднеш в нея и никой да не те намери, нито да те чуе, когато в сетния си час извикаш: за какво ми беше тази истина, Господи! (стр. 13). Не знам къде трябва да падне ударението. Върху тази? Или върху истина? Или върху фактите? Върху фактите, които винаги си остават факти: аз съм поет, който се храни с болката, която сам си измисля и в това няма нищо поетично (стр. 18). А може би – защо не – то трябва да падне върху малките и трудно различими детайли: хълбоци и вежди, лакти, страсти – bric-a-brac, от които е изтъкано битието? Дали това са нейните хълбоци и вежди? В света на поезията нищо не е съвсем ясно и съвсем сигурно! Може би защото нейните хълбоци са и мои хълбоци. Тъй както нейната сянка е и моя сянка. Едната продължава да е с мен, а другата остава да те чака (стр. 51). Дали не е малко обсебваща тази любов, питам я аз. Любовта и потопът са винаги обсебващи, отвръща (или поне така ми се струва) Рене. Те разколебават времето и сетивата. Всъщност създават друго време и други сетива. Чрез тях онази, която спи до мен, винаги спи безследно. С бедра, дълги десет целувки и с уста, пълна с луна (41 стр.). И при все че този стих е на 41 страница, истината е, че той само формално е в пагинацията между 39 и 43. Защото е отвъд порядъка. Подобно на потопа, който идва като любов, или на любовта, идваща като потоп. В което – несъмнено – трябва да има някаква (макар и унила) надежда, понеже птицата, която пратих да търси земя, се върна с косъм от косата ти (стр. 52). А може ли любовта да е унила – ехидно се усмихва Рене? Унилата любов не е ли оксиморон? Не е ли нещо като дървеното желязо? И да, и не – колебая се аз и решавам, че по-точен отговор ще е нейният стих: Ако виждаш любовта ми като слабост, значи не ме виждаш, ако в слабостта ми видиш себе си, това вече е любов (стр. 46).
А можем да я сравним и с цигулков концерт в бомбоубежище, отгатва мисълта ми тя. Което я доближава повече до дързостта, отколкото до унинието. Вече не съм съвсем сигурен чии са тези думи, навярно защото поезията нерядко заличава границите между говорещия и слушащия.
