0
4111

Отвъд провинциалното мислене

Разговор с Огнян Драганов, директор на Държавната опера в Стара Загора

Огнян Драганов по време на репетиция

От няколко години Държавната опера в Стара Загора все по-често се споменава –заради международната балетна трупа с потенциал и методично изграждане на репертоара; заради третия, летен сезон – „изкуството не излиза в отпуск“ и юбилейното издание на ФОБИ; заради първото участие в Новогодишния музикален фестивал на НДК с балета „Дон Кихот“, награден с Кристална лира. Авторитетът ѝ се наложи постепенно, доказвайки, че определения като „столичен“ и „провинциален“ са отживелица. По-скоро има центрове. Разбира се, всичко е свързано с директора Огнян Драганов и екипа му.

Изминалата 2019 г. беше юбилейна, но да започнем с 50-ото издание на ФОБИ. Какво от концепцията на фестивала искахте да бъде разпознато?

Моето желание беше Фестивалът да е витрина не само за българското, но и за световното оперно и балетно изкуство. Опитваме, с оглед на ограничения ни бюджет, да каним интересни чуждестранни трупи. Миналата година гостува Националната опера на Македония, преди това Opera & Theatre Madlenianum. Опитваме се да представим и онова, което трудно се възприема от публиката, но пък има стойност. Затова тази година се спряхме на три значими оперни заглавия, които в България много рядко се играят: „Африканката“ с балканска премиера в Стара Загора; „Таис“ от Жул Масне – събитие за нашия музикален живот, тъй като от десетилетия в България не беше гостувал цял оперен театър с трупа от 150 артисти. И опера, която по стечение на обстоятелствата, никога не се е радвала на много публика, последното заглавие на Верди – „Фалстаф“.
Преди фестивалът е бил преглед на продукциите на българските оперни театри, а всъщност трябва да показва бутикови неща – значими музикални шедьоври, които не се срещат често в репертоара на театрите.

Необходим ли е прегледът на продукцията на оперните театри, или е отживелица? Не винаги предлаганите постановки са стойностни.

Добра идея е да се редуват през година фестивал и преглед. Но ако се прави преглед на оперните и балетните продукции, трябва да се ангажира и Министерство на културата. Да има състезателен ефект, подбор на колективите и награда за спечелилия. А когато става въпрос за фестивал, той трябва да има съвсем различен формат. Смятам, че с 50-ото издание на ФОБИ намерихме точния формат. Заради неговото организиране нашият оперен театър спира да работи в продължение на две седмици и половина, т.е. не можем да изработваме своите средства за финансиране от МК – по смисъла на Закона за закрила и развитие на културата. Затова сме избрали Фестивалът да е по-концентриран.

Ако оперните театри губят, когато правят фестивали, тогава какъв е смисълът на фестивалите?

Смисълът на ФОБИ е огромен, негов инициатор и основен организатор е Община Стара Загора. Засега формулата е правилна, защото с акцентите, които поставяме в развитието на нашия театър – камерната опера; балетните класически и неокласически заглавия; Детско-юношеската студия; оперния репертоар – нормално е ние да организираме фестивала. Но е и факт, че в тези над две седмици театърът губи средства, което е жертва от наша страна и ни кара да бъдем безкомпромисни към програмата на фестивала.

Каква ще е тенденцията за следващите издания на Фестивала?

Всеки такъв форум има своите върхове и спадове, но трябва да поддържа ниво. Същото, което демонстрирахме с 50-ото му издание. Слагането на еталон е много важно за популяризирането на това културно събитие, не само в България, но и в чужбина. Имам няколко идеи, които засега са в проект. Сигурно е, че ще има две оперни заглавия – „Фауст“ на Гуно, с което ще открием Фестивала през 2020 г., и концертно изпълнение на „Добрият човек от Сечуан“ на големия български композитор Симеон Пиронков.

Начинът, по който гостуваха Операта от Гданск и Оркестърът на националните консерватории на Италия – с финансовата помощ от държавите си, не разкрива ли друг модел на съпричастност, от който ние сме доста далеч?

Всяка държава избира начина, по който да развива и да популяризира ценностите, които културните ѝ институти създават. Аз не мога да давам идеи. Това е решение на Министерство на културата, на хората, които определят какви средства трябва да бъдат похарчени за развитието на културата в България. Но се възхищавам от факта, че и Полша, и Италия подпомогнаха своите културни институти, за да дойдат на нашия Фестивал. Разбира се, ние платихме част от техните разходи, но голяма част от това, което направи възможно тяхното гостуване тук – самолетните билети и хонорарите на артистите, ги покриха тези две държави. Бих искал по същия начин и в България да се процедира, за да бъдат популяризирани в чужбина наши културни постижения.

Имате ли възможност да отидете на подобен фестивал?

Държавната опера в Стара Загора няма този допълнителен ресурс, за да реши сама да гостува на някой фестивал в друга държава, тъй като това е много скъпо начинание. Трябва да бъде подкрепено или от спонсори, или от държавата. Спонсори в България за опера почти няма. Ние в Стара Загора не можем да се оплачем, но поне аз не съм виждал спонсориране на културни събития в такъв мащаб, какъвто е в другите държави, това е въпрос на законодателство. В Полша например всеки гражданин може да отдели 1% от годишния си доход и да го внесе в определена нестопанска организация, която се занимава с подпомагане на определени отрасли – културни жанрове, медицина. Мой приоритет в момента е да запазя Старозагорската опера, която има 94-годишна история, да функционира и да има нови продукции, като се съобразя с действащата методика за финансиране на държавните културни институти, така че в края на месеца тези 291 души да получат заплати.

Какви са възможностите ви да каните гости?

Мога да си позволя да каня гости, съзнавайки целия риск, че трябва да изработя през годината средствата, които ми трябват и които не са малко. В момента директорите на културни институти имат доста голяма свобода. Ако не действаше тази методика за финансиране на културните институти в България по стандарт, аз в никакъв случай нямаше да мога да вдигна Оперния театър, в който през 2015 г. работеха 152 души, нямаше балетна трупа, нямаше добър репертоар – или беше насочен към жанр, печеливш сред масовата публика. Нямаше да го има този авторитет, който театърът в момента има, нямаше да мога да направя тези сътрудничества с чуждестранни театри. Така че, системата от една страна, дава възможност за растеж, а другата – до определена степен ограничава. Но няма съвършена система.

Кои са критериите, по които определяте репертоара?

Репертоара го определяме много внимателно, тъй като има определен лимит. Опитваме се да насищаме със заглавия, които публиката разпознава. Но произвеждайки продукти с високо качество, провокираме интереса ѝ и към другите ни спектакли – камерните заглавия, по-нестандартните балетни спектакли. За нас много важна е и политиката към децата. Всяка година нашата Детско-юношеска студия прави най-малко един мюзикъл от деца за деца. А техните зрители акумулират голяма част от позитивната енергия, насочена към Операта.

Изминалата година беше направо рекордна за вас с „трети сезон“ – летен, изключително богат, изнесен на различни сцени, в различни градове.

Направихме дълъг и наситен летен сезон. Изнесохме наша продукция – за първи път открихме сцена на античната крепост Туида в Сливен с два спектакъла – „Аида“ и концерт с песни на „Куин“. Бяхме и във Видин, където пред кулата Баба Вида направихме сцена, изиграхме „Набуко“, „Нестинарка“ и „Хубавата Елена“. На Античния форум поставихме премиерно заглавие, специално написано за Стара Загора – „Траян в Тракия“, от бразилския композитор Андре Катели. Приятелството ни с този музикант от Бразилия, когото срещнах там, е повече от 10 години. Бяхме на сцената в Самоков, където чествахме празниците на града; в Хасково, където отново отидохме и изиграхме „Нестинарка“, концерт и детско представление. Един активен летен сезон, провокиран от факта, че се борим за всеки зрител. Влизайки в залата, той дава своята лепта за развитието на нашия Оперен театър. Хората, които живеят в Стара Загора и понякога само се гордеят с достолепното културно средище – Старозагорска опера, трябва да знаят, че нейното настояще и бъдеще е много крехко. И всичко зависи от тях: как възприемат нейния културен продукт, дали посещават този културен институт. Наблюдавам, че в Стара Загора понякога важи максимата: чуждото е по-ценно. Ето за това се борим – да превърнем нашия Оперен театър в място, където и хората от интелектуалната сфера, и тези, които имат бизнес, – а те не са малко – да намерят своята среда. Старозагорската опера има възможност да приютява, да организира събития на високо ниво.

Доколко сте разпознаваеми в малките градове – пътувате, но има ли там публика за опера и балет?

В Сливен имахме изключителен успех, въпреки че до 4 часа в деня на спектакъла валя, трибуната от 900 души беше препълнена, никой не си тръгна, въпреки некомфортното време. Във Видин по същия начин, първата вечер не можахме да осъществим „Набуко“ – заваля дъжд, за втората нямаше нито един върнат билет. Така че, с тази методика на финансиране – поставяйки ни в позиция да се борим за всеки  зрител, където и да е – нашето изкуство стига и до по-отдалечени места. Доколко всички онези „опери на колела“ и „балети на колела“, дефилирайки из България, предлагат качествени продукти, аз не мога да коментирам. Но знам, че има много продукции, които носят отчаяние на хората от това, че в тяхната държава не се произвежда нищо качествено. И обратно – представи ли им се качествен продукт, се радват и посещават опера, театър, балет, куклено изкуство.

Бихте ли имали успех, ако прилагате системата стаджоне?

Стаджоне е система, която изисква театърът да бъде финансиран по друг начин, тъй като означава, че ще играем 4 или 5 последователни спектакъла в серия и през другото време театърът няма да бъде активен. Системата в България е на т.нар. репертоарни театри. Не мога да кажа коя от двете е по-добра – и двете системи функционират. И Виенската опера, и Римската, която е със съвсем различен театрален сезон, работят.

А вие, директорите на държавните оперни театри, бихте ли поискали да се откажете от устойчивите трупи и да преминете към нов тип организация, която ще ви даде по-голям избор и освобождаване от хора, които са по-скоро в тежест?

Действащата методика на финансиране в момента е по-правилният начин, защото дава възможност за развитие. Разбира се, средствата не са достатъчни, стандартът на финансиране е малък и в това е неудобството от ниските заплати, които даваме. И от невъзможността да каним големи певци, които да получават големи хонорари. Това е болка за цялата култура в нашата държава.

Как може да се реши този проблем?

Трябва да се стремим да го решим. Както се вижда, в Старозагорската опера работят много чужденци. Идват от всички краища на света, избират Старозагорската опера като европейски театър, където да дадат своя творчески потенциал, енергия и младост. Ние се отворихме във всеки един сектор, не само при балета и оперните солисти: в хора има рускиня, американка; първата ни флейта в оркестъра е от Япония; в техническите служби има руснак, който работи като осветител и мултимедиен дизайнер. Това трябва да бъде разбирано и приемано от хората, които управляват културните процеси в България, те да намерят начин да финансират с по-големи средства такива държавни културни институти.

Когато една трупа е многонационална, губи ли се нещо от националната характерност?

В никакъв случай. Във Виенската опера около 40 % от артистите – хористи, музиканти, обслужващ персонал, са чужденци. Самите директори до този момент не са били австрийци. Йоан Холендер беше румънец, Доминик Майер – швейцарец, другият нов интендант на Виенската опера пък е от сръбско потекло. Важно е къде се намира този институт, а кой го управлява и кой работи в него, не е вече толкова съществено в този динамичен свят. Всеки намира място, където да изрази своя творчески потенциал. От значение е хората, които идват в нашия театър, да бъдат избирани с конкурс, за да останат и да се реализират най-добрите. А не както досега преди мен – набързо, с „конкурс“ за определен човек.  

Правите ли кастинг за екипите на постановките?

Кастинг за екипите досега не сме правили, тъй като аз имам широки познанства в оперния свят. Да не забравяме, че до нас стои едно от най-големите имена в операта през изминалите 30 години – Веселина Кацарова, като артистичен директор. С контактите си тя помага за развитието на нашия театър. Тя покани Зоран Тодорович, Олга Романко, Мария Гулегина. Смятам, че трябва да се работи за разнообразяване на репертоара. Всеки спектакъл трябва да е събитие, а събитие го правят както самата режисура, така и диригентът, и всички певци. Такава беше и нашата концепция, когато открихме сезон 2019–2020 с продукция на две години – „Тоска“, но за главната роля на поканихме сопраното Светла Василева, която за първи път пее в оперен спектакъл в България. Салонът беше пълен до пръсване, а навън още хора търсеха билети. Смятам, че това е бъдещето, защото певците, които са на щат и поддържат репертоара, обикновено уморяват публиката. Днес има много други развлечения освен операта, не можем да си позволим да правим редови спектакли.

А как стои въпросът с поставянето на български опери? Доколко днес има композитори, които да ви ги предлагат?

Много ми е болно да говоря, но театрите не дръзват да правят български заглавия. Причината е проста – постановката предварително е обречена да не просъществува дълго, тъй като още след първия-втория спектакъл няма посещаемост. За да могат оперните театри да поставят български заглавия, трябва да бъде погледнато по-сериозно, със специално финансиране на тези спектакли. Не театърът да рискува, а да бъде подкрепен и всяка година да прави българско заглавие. Иначе на т.нар. събеседвания в МК всеки кандидат-директор казва, че би поставил българско заглавие. Не е лесно. Нашият прекрасен балет „Нестинарка“ на Марин Големинов имаше два пълни салона. Не знам защо е така, може би българинът е по-голям нихилист и не уважава своето. Въпреки това то трябва да бъде натрапвано. Както ние натрапваме камерната опера – с малко средства произвеждаме тези интересни камерни заглавия. Защото камерната музика и камерната опера са уникални в палитрата на музикалните жанрове. И въпреки че понякога поздравяваме поименно хората, които идват на тези спектакли, ние продължаваме да ги правим. Иначе, интерес има, но е единствено от вътрешния кръг – на тези, които правят оперно изкуство. Залата винаги е пълна, тя е малка, разбира се.

И все пак, гостувахте в Люксембург със заглавието „Любов. Ревност“ на Албена Петрович-Врачанска.

Ето, интересът пък към камерната музика и камерната опера в Люксембург е огромно. Обади ми се режисьорът, на когото бях асистент в Страсбург, Албер-Андре Льорю, поиска да се видим и да гледа на 6 и 7 декември тези две прекрасни оперни миниатюри от Албена Петрович-Врачанска. И аз не намерих билет, всичко беше продадено. Град Люксембург не е по-голям от Стара Загора, но в т.нар. „меню“ на културните му продукти влиза и камерната опера. Аз съм бил в Брюксел и знам колко малки театри, ситуирани дори в приземните етажи на блоковите пространства, има в центъра на града. Бил съм и в Санкт Петербург, където пък на централната улица всяка старинна сграда има сцена, почти всяка вечер нещо става, и колко публика имат! Политиката за развиване на стойностните културни жанрове, а не на еднодневните, трябва да бъде изведена на първа линия в нашата държава. Разбира се, цензурата кое е стойностно и кое не е, не е правилна, но пък и хвърлянето на един оперен театър на свободния пазар го обрича на стесняване или на изкривяване на репертоара. 

Вашата стратегия за какъв период е предвидена?

Моята мечта е, оперният театър в Стара Загора да бъде готов за сезон 2020–2021 най-късно до юни 2020. Както се прави във всеки европейски оперен театър. Отново казвам: това в България е невъзможно по две причини: едната, не можеш да планираш, тъй като нямаш достатъчно финанси; втората, недостатъчната комуникативност на мениджмънта на театъра. 

Не винаги един мандат е достатъчен, за да се осъществят идеите. Смятате ли, че с вашия екип имате нужда от повече време за реализиране на замисленото?

Нашият 4-годишен хоризонт свършва през септември 2020 г. Смятам, че изпълнихме това, което си бяхме поставили като задачи и цели. През 2020 г. ще има конкурс за директор, който ще даде 4-годишен хоризонт. Но крайно време е в България всеки нов директор в оперен театър да стъпва на нещо здраво, а не да влиза в празен кабинет. Да може да прави програмата си не за настоящата година, а за след една година. И както е в почти всички театри в Европа, да има няколко месеца, когато двамата директори – новият и старият, работят заедно. Този театър не е мой, той е на всички българи и личното ми разбиране е, че в него трябва да има приемственост, надграждане.

Всъщност вие доказахте, че дори в рамките на един мандат оперният театър може да си върне авторитета, граден над 90 години …

И това трябва да продължи. Миланската скала не се намира в Рим, а в провинциален град – Милано. Защо извънстоличен театър като операта в Стара Загора да не бъде водещ? Имам всички предпоставки да го направя: сграда – най-новата в България сцена, комфортни фоайета, които създават друго отношение у публиката още с влизането ѝ, стремеж да произвеждаме висококачествени културни продукти. Концепцията ми винаги е била да развивам този театър по начините, утвърдени и работещи в Европа, зачитайки и постиженията на нашия мениджмънт в областта на културните институти в България, за да бъдем разпознаваеми на световната карта на оперните и балетните театри. Това е основната ни цел, тъй като Стара Загора не е все още достатъчно разпознаваема. Ние сме членове на FEDORA (Европейска платформа, подкрепяща иновациите в операта и балета, базирана във Франция). Концепцията ми за репертоарната политика е по-вариативна – може да има импровизация, но генералната посока на развитие е да се излезе от провинциалното мислене. Не е лесно, повярвайте ми. 

Огнян Драганов е режисьор, професионалния си опит е натрупал в Софийската опера (1998–2002), където минава по цялата режисьорска йерархия, бил е и заместник-директор на първия ни оперен театър. Поставя в Румъния, Гърция, Македония, Сърбия, Холандия, Германия, Бразилия, Италия, Колумбия, Русия. В продължение на пет сезона е главен режисьор на Операта в Сараево, бил е главен режисьор на Русенската опера, преди да поеме Държавната опера в Стара Загора.