„Водачът”: Томи Лий Джоунс се завръща с една много нетипична за уестърните история.
Уестърнът залезе, поне така казват. Въздействащите постуестърни като „Серафим Фолс” (2006), „Непреклонните” (2010) или „Беззаконие” (2012) само напомнят какво е загубило киното, ограничавайки този жанр до определена епоха от американската история, конкретен тип персонажи и предопределен конфликт. И когато някой от тези елементи излезе от мода, съответната драматургична конструкция преминава в света на кинолегендите. Съществуват обаче „динозаври” като Томи Лий Джоунс, които не се съобразяват с правилата на холивудската индустрия и се опитват да извадят разни жанрове от „пенсия”. Два игрални филма като режисьор – два уестърна. Явно каубоят от Тексас е силно привързан към митологията на Дивия Запад, пък и доста го бива като разказвач…
Също като „Трите погребения на Мелкиадес Естрада” (2005), новият – „Водачът” (българското заглавие е доста банално за филм като този) е едновременно уестърн, драма и road movie. Десет години след първото си запознаване с правилата на изпълнения с изпитания живот „отвъд цивилизацията”, Томи Лий Джоунс се завръща (пред и зад камерата) с една много нетипична за уестърните история, която не просто си позволява двама равнопоставени протагонисти, но и превръща преследването и външните конфликти във фон на няколко лични драми, коя от коя по-окаяна.
Мери Бий Къди живее сама в Териториите, както в средата на XIX век явно се е наричало пространството от американския континент, което не е било включено в пределите на първоначалните Щати. Тя се нагърбва с нетипичната за жена задача да прекара отвъд река Мисисипи три млади жени, полудели от живота в пустошта, за да ги предаде на грижите на пастор от Айова. За свой спътник в това неколкоседмично пътуване Мери избира изпадналия каубой Джордж Бигс, когото спасява от обесване. Една жена, която отчаяно иска да създаде семейство, вярва в Бога и избавлението; един мъж единак, вярващ единствено в наградата от 300 долара, а във фургона отзад се возят три безмълвни луди жени, готови да поднесат всякакви изненади по пътя. Пътуването започва…
„Водачът” е много тъжен филм. История за неприспособимостта и примирението, нещо като да свириш на нарисувано пиано. В атмосферата още от самото начало се нагнетяват по скандинавски хладни тонове на изолация и безутешност. Към тях се прибавя пустотата на безкрайните степи в едно живуркане, напълно лишено от характерните за американските преселници ентусиазъм и предприемачески дух. И сякаш единственият човек, който би могъл да постигне нещо в живота си, разполага с необходимите средства, воля и търпение да осъществи мечтите си, е самотницата Мери Къди, която тръгва на изток, за да помогне на другите, защото има вяра. Но колко силна е нейната вяра…
Филмът може да бъде разделен поне на три части, а темите, които засяга са много повече. В началото се сблъскваме със степна драма за съдбата на пионерите, които тръгват да дирят късмета си в Дивия Запад. Сред студа и прахта цветовете жълтеят и помрачават душата или разсъдъка. Няколко злочести семейства, няколко оцеляващи единаци – това е груповият портрет на самотното градче в прерията. После навлизаме в частта с пътуването. Ритъмът се променя в стил уестърн (макар и леко камерен), тоновете леко просветват, сблъсъкът на характерите излиза на преден план, неясното усещане за предстоящ конфликт засилва напрежението и очакването у зрителя. А какво да кажем за необичайната гледна точка спрямо индианците… Преходът към трета част е рязък и необратим, едновременно кулминация, развръзка и епилог. Тук изпъква неосъщественият катарзис на Джордж Бигс – поредното доказателство за невъзможната промяна, защото не си достоен за нея или защото така е решила съдбата. При всяко положение Томи Лий Джоунс се очертава като разказвач фаталист, който не вярва във втория шанс…
„Водачът” преплита мотиви за мястото на жената в обществото, за проблемите с приспособимостта при смяна на средата; за сблъсъка между дух и материя; за хората, които предпочитат да живеят ден за ден, и за другите, които се нуждаят да принадлежат някъде; за упоритостта да следваш желанията си; неумението да понасяш поражения и невъзможността да приемеш себе си през погледа на другите. Пропит с екзистенциални терзания, нехарактерни за уестърна, лишен и от капка романтизъм, този филм е в състояние да ви раздруса здравата, ако му се оставите.
Ролята на Мери Къди сякаш е създадена за Хилъри Суонк. Невзрачна стара мома, изпълнена с решимост да „обязди” живота и изтъкана от уязвимост, скрита зад властния нрав – чудесно превъплъщение на „момичето за милиони”. От своя страна Томи Лий Джоунс отдавна не е изглеждал толкова изпаднал и непоправим каубой, без оправдание и без намек за покаяние. Двамата формират съвършената двойка на грешник и спасител(ка), а както знаем от историята, това обикновено не свършва добре. Режисьорското решение за завършек на тази история не е очевидно и това го прави още по-ценно, а „Водачът” смело нагазва в пустошта на примирението и отказва да смекчи нотките безнадеждност.
