Втората стихосбирка на Росен Кукушев (след „Вдъхновения и унищожения“ от 2012 г.) няма да изненада онези читатели, които вече познават поезията му. В нея има устойчиви, твърди ядра, които са в основата на поетическия му стил, формират поетика, която разпознаваме и отличаваме. Със сигурност едно от тях е културният хоризонт, с който разполага Росен Кукушев, познаването на различни по вид и жанр, с различен географски и времеви произход текстове. Това осигурява силна интелектуална плът на стиховете му. Разширява и допълва смисловото им значение и често те „разполагат“ с втори, допълващ или оразличаващ, план. И нещо, което ми се струва много важно – поезията му не подценява читателя, напротив, личи доверието в интелектуалния му потенциал, в способността му да разчита знаците и да приема отправените чрез текста предизвикателства към мисълта, а също и към рутинното възприемане на поезията.
Въпреки разнообразието в звученето на стиховете (имам предвид различни поетически жанрове), стихосбирката представя вътрешния свят на лирическия герой, както и отношението му към външния, взаимодействието с него основно чрез любовното преживяване (първата част на книгата) и чрез една сериозна социална рефлексия – върху времето, върху себе си, върху човешкото. Лично аз харесвам и несамоцелната метафорика в интерпретацията на любовната тема – „нима красивите ѝ колена/не са кубични знаци попивателни/на локвите узрели след порой…“. В повечето случаи любимата жена е далечна, тя е припомняне, мисъл – „опитвам се да науча любовта към теб/да бъде мъдра като нощта/да не бъде глупава/като сантиментален поет…“. Друг път важна е самата любов, не конкретната жена. Чувството е това, което поетът изследва.
Втората част на „След опиянението“ е вече много по-силна и всеобхватна като мисловен хоризонт, а и „по-епическа“ чрез жанровите избори, които поетът прави.
Там можем да открием, ако решим да търсим свързаност или просто отношение, някои от поетическите посоки, които Росен Кукушев харесва, разбира и почита. В стиховете му откриваме съчетание на размишления, които се отнасят към „вечни“ неща – смъртта, сложността на човека, мястото му сред света с исторически препратки към други времена и други цивилизационни периоди. Това съотнасяне прави поезията на Кукушев нелесна, но предизвикваща знанията, ума, но и чувствителността на читателя.
Поетът не избягва ясните и категорични назовавания на травмите в историята, но и бедите в днешния ни ден („Невежеството с чукове/руши цивилизации,/превръща идолите в прах,/градовете – в ялови утроби.“) Тази категоричност, понякога рязкост, всъщност са и знак за разбиране за смисъла на поезията и думите. За това как трябва да се пише.
Много пътеки може да хване читателят в тази стихосбирка. Но мисля си, всяка от тях ще го отведе до някъде. И ще събуди размисъл. А и уважение към поезията. И също тъй, сериозна работа с езика, със синтаксиса и граматиката и с онова, което те правят или не правят.
* * *
от стаята си виждам
кораби, влакове и самолети.
Прелитат или плават през деня
по график и сезони,
но не като в годишните
времена на вивалди,
с протяжен вой,
остатъци от кемтрейлс
или стоманена акупунктура,
причините са къси или мимолетни,
а срещите със хората
във сградата случайни.
Веднъж например
срещнах оригами,
оставено от някого
във коридора.
