Развалините, без значение антични или съвременни индустриални отломки, налагат сянката си над днешния ден. Те прорязват – и то не символично – градския пейзаж. Руините тревожат съзнанието, накърняват чувството ни за цялост, съответно подбуждат овластени лица не само да „дълбаят” миналото, а и (психоаналитично) да тръгнат да „го” възстановяват, тоест да градят един небивал и несъществуващ свят.
В дълбините си това чувство е донякъде обяснимо с желанието за интегрален живот, различен от живота-в-руини: да живееш интегрално, означава да се опиташ безмерно да разшириш живота си, отвъд реалните му времеви граници. Да отречеш частичността и ущърбността, тези пукнатини на времето. Да искаш не просто сега да си в контакт с всичко, което е било някога, а и да преобърнеш перспективата. Тоест – всичко било някога да е пак тук-и-сега, едновременно и налично пред очите ни. Културата е специфично съпреживяване на историческото време тъкмо в неговата фрагментарност. Тя предполага пластове и граници, както собственото ни съществуване е пластика с точни времеви координати. Идеологията – каквато и да е тя (след малко ще дам примери) – винаги търси да „снеме границите”, да извае и слепи времето в неговата цялост, като резултатът е най-често бутафория.
Виждаме го особено ясно във втората половина на XIX в., когато не друг, а бащата на позитивизма Огюст Конт преминава от „позитивна социална наука” към „религия на човечеството”, възнамерявайки конкретно да насели социалното пространство с всички „велики люде”, осейвайки го с храмове на „герои”, които да са обект на „позитивен култ”, а оттам и на конкретно историческо възкресяване. Така социологията, според Огюст Конт, на практика се превръща в „историческа идеология”, замислят се мащабни възстановки (бутафории), чиито проекти са все още налични (на една парижка улица е оцелял макет на това начинание).
Оттук има само една стъпка до идеите на руския утопист Н.Ф. Фьодоров, който започва „пост-позитивистки” да чертае идеите на своята „Философия на общото дело”. Основната идея на Николай Фьодоров е, че науката ще продължава все повече живота на поколенията на земята, докато съумее „да вложи разпръснатите молекули и атоми в телата на предците”, и така в тенденция ще бъдат възкресени и мъртвите. Въпросът е: къде ще живеят те? Какъв свят ще обитават, ще им бъде ли той познат и уютен?
В така разгърнатата парадигма на живота историята се превръща във възстановка: всичко трябва да бъде върнато и изградено наново. И, уви, пак няма да е достатъчно. Земята, възстановена в пълния обем на своите епохи и с всички свои дотук съществуващи жители, просто няма да има къде да ги смести. От идеите на чудака Фьодоров, незаконен син на княз Гагарин и библиотекар в Румянцевската библиотека, се заинтересувал друг чудак – Константин Циолковски, и това дало подтик на „руския космизъм” и реална космическа програма. Да населим и други светове, за да възстановим и установим завинаги света, господствал на Земята.
Не мисля, че с тази препратка към „космизацията” се отклонявам значително от проблема за руините и от опита за пълното удържане на миналото в настоящето. Искаше ми се само да покажа, ако перифразирам Пол Рикьор, че всяка подобна идеология е „тематизирана археология”. И това донякъде, макар и само донякъде, изяснява проблема с възстановката като бутафория. С онова, което остава на заден план зад много от тези на пръв поглед налудничави проекти.
Инак, струва ми се, остава необясним целият този стремеж да „се вдигат развалините” наново – от основи до небесата. За да можем, докато обикаляме по едни и същи места и улици, които всъщност никога не са едни и същи, да се разхождаме между-времената.
Един обаче иска да се разхожда между едни времена, друг – между други.
Да локализирам малко рамката на анализа, припомням, че всяко соцносталгично българско правителство – от Виденов до Орешарски – искаше тутакси да възстановява „могилите на социндустрията” – „Кремиковски”, Химко”, „Радомир”, или пък се търсеха резерви за спасяване на „чинията” на връх „Бузлуджа”.
И обратното – сега пък, чрез вещанията на Божидар Димитров, започваме да „вдигаме” стъпка по стъпка „античност” и „средновековие” – Царевец, Трапезица, а Бойко Борисов се ангажира да вдигне наново и „голямата базилика в Плиска”. Още по-голяма, навярно, отколкото е била навремето (всезнаещият проф. Б.Д. вече твърди, че тя надхвърляла „Свети Петър” в Рим), без никой да се замисли какво точно знаем за този градеж. А то е почти нищо – имаме само едни основи. Да, основите са факт, но какво очакваме да израсте върху тях? И как този градеж ще сбъдне тежненията ни за историческа цялост на времената?
Ето защо, ако минем отвъд локалната част на подобни проекти, ми се струва, че се открояват следните тезиси за руините в социално-психоаналитичен ключ:
1. Руините тревожат не само съзнанието на властта, но и колективното съзнание. Дали не, защото, както биха казали психоаналитиците, те са не просто „обезобразена материя”, но и „сбъркано време”? И не идва ли това да покаже, според наблюдението на философа Дилан Триг, че въпросът не е в това къде се намират развалините, а кога – в какво време те присъстват? В нашето настояще или в миналото? По-скоро първото, защото, както ни нашепва Хамлет: „изметнат е векът” (превод Александър Шурбанов).
2. Руините нараняват, доколкото засилват привързаността ни към местата. Измятат времето, но овладяват мястото. Упорито го населват, търсейки инвазия в настоящето.
3. Руините винаги се завръщат. Те съществуват във времето, което раздират с присъствието си. И отстояват неговия разпад, защото тъкмо разпадът ги е създал.
Дали не поради тази причина Фройд е размишлявал толкова обстойно над „влечението към развалините” – без значение древни или част от съвременния урбанистичен пейзаж. („За етиологията на истерията”).
Симптоматиката на истерията може би предлага най-точен ключ за разбирането на днешната ситуация, в която се оказваме принудени да формулираме отношението си към развалините. Както и към опитите да извлечем на бял свят всичко и то да се реставрира, по-точно да се „вдигне” наново по неподозиран (поне в миналото) начин.
Отвъд руините е стаено дълбоко потиснатото ни желание да стигнем предците си. Дори с риска да се натъкнем на бутафория.
