0
2184

Отвъд сетивната истина

Разговор с режисьорката Елена Панайотова след премиерата на спектакъла „Шахнаме: Сказание за Зал“ в театър „Азарян“

Елена Панайотова

Елена Панайотова е магистър по театрални изкуства от НБУ, специализирала е европейска култура и история в Университета в Амстердам и театрална антропология в Один театър в Дания. Дълги години преподава актьорско майсторство в Академията за изкуства в Утрехт, Холандия, а от пет години в департамент „Театър“ към НБУ. Съоснователка и председателка на управителния съвет на фондация „Ден Гри“, която създава международни творчески събития и образователни програми. Проектите, които ръководи в сферата на изкуството и образование, въвличат над 300 артисти и 5000 деца от четири континента. Панайотова има множество награди като театрален режисьор и спектаклите ѝ са били част от различни европейски фестивали през последните двадесет години. Един от последните ѝ спектакли, „Принцът на земята и принцът на морето“ в Държавния куклен театър в Пловдив, получи наградата Пловдив за културни постижения през 2019 г. През тази година Елена Панайотова постави за първи път на българска сцена персийския епос „Шахнаме: Сказание за Зал“ в театър „Азарян“ в НДК.

„Шахнаме: Сказание за Зал“ в театър „Азарян“, фотография Иван Дончев

В своята работа често се обръщате към  древните текстове. На какво се дължи интересът ви към тях?

Древните текстове имат магнетична притегателна сила за мен. Още като студентка бях силно впечатлена от опита на Питър Брук да създаде театрален спектакъл върху индийския епос Махабхарата. Самата аз съм посягала към някои от най-древните литературни произведения в човешката история в спектаклите „Египетска приказка за сърцето“ (2010) по древноегипетски текст и „Гилгамеш“ (2018)  по едноименния шумерски епос. За мен древните текстове са неизчерпаем източник на вдъхновение и вид портал във времето, даващ достъп до ценностите и мъдростите на един изчезнал свят. Смятам, че всички съвременни сюжети вече се съдържат в древността, където се пази и ключът отвъд сетивната истина и мъдрост на човечеството.

През 2020 г. се отбелязаха 1010 години от създаването на Шахнаме и 1000 от смъртта на персийския поет Фердоуси. Това ли беше единственият повод да поставите „Шахнаме“?

Персийският епос Шахнаме или Книга на царете от Фердоуси е в списъка на ЮНЕСКО за „Шедьоври  в устното и нематериално наследство на човечеството“. 2020 г. бе обявена за годината на Фердоуси, когато първоначално се очакваше и нашата премиера. Епосът Шахнаме е уникално литературно и културно богатство, писан във времето на арабската инвазия и изиграва изключителна роля за запазването на персийския език и фолклор и на една от най-древните религии в света зороастризма. Древността се отдалечава все повече от днешното времето и умовете ни. Има опасност да изгубим ключа да разбираме нейните текстове. А те съдържат общочовешки послания и познания за нашата природа и устройството на света. Спектакълът Шахнаме: Сказание за Зал разказва за обществени и политически ситуации, които са актуални и повтарящи се и до днес. И тези древни истории всъщност съдържат решения на всички съвременни проблеми, стига да имаме сетивата да ги различим.

Доколко националният фолклор на древна Персия би бил близък на нашия зрител?

Историите в Шахнаме са изключително интересни и актуални. Това не е просто фолклор, много от разказите са за исторически съществували личности. Нашият спектакъл разказва история за раждането на Зал, отхвърлен от бащата и отгледан от митичната птица пазител Симург. По-късно Зал е реабилитиран и заема ролята си на цар, но влюбвайки се в индийската принцеса Рудабе, е принуден да се бори за любовта си и да преодолява политически препятствия. Една история за любовта, повдигаща въпроси за истината и човечността, чрез които увеличаваме мъдростта си и преодоляваме конфликти. Според персийските поети истината е феноменът, който днес наричаме свобода, а мъдростта – очите и пазачът на човешката душа, живот и дух.

Защо според вас Шахнаме е свят на изчезваща мъдрост и чудеса? Нима днес нямаме нужда от тях?

Смятам, че точно в този момент светът има нужда от съзидателни истории, от красота, танц и музика. От връщане към традициите на устното разказване на истории. В източните театрални традиции като японския и индийския класически театър разказвачът има централна роля, той изпява историята, докато актьорите я разиграват с кукли, маски или танци. Тази традиция на музицирано разказване може да се проследи назад в древността. В подготовката си за спектакъла се запознах с иранската древна традиция на соло разказване на истории, наречени „нагали“, които се изпълняват от мъже. Това е бил завладяващ начин за образоване и забавление на хора от всички възрасти, като същевременно е доставял удоволствие от историята и нейното послание.

„Шахнаме: Сказание за Зал“ в театър „Азарян“, фотография Иван Дончев

Това ли беше най-важното за вас?

За мен беше важно да намерим най-простия начин да разкажем историята и да създадем нов сценичен език, оставайки верни на идеята за древния певец-разказвач. В спектакъла има четец, който води действието, изигран прекрасно от актьора Добрин Досев и акомпаниран с вокал и звук на източни музикални инструменти, изпълнявани от Марина Великова. Има екип от актьори, изпълняващи ролите на основните персонажи, и група от млади актьори, влизащи в различни групови роли на тълпа, звездобройци или танцуващи робини. Целият спектакъл в простотата си изисква синхронизация и музициране като в един вид „протоопера“. Решението на сценографа Юлиян Табаков декорът да се състои само от персийски килими спомага за простотата на разказа. Този минимализъм всъщност освобождава въображението на зрителя, който е поканен да довъобрази случващото се на сцена и усилва въздействието на историята.

Как се получи тази спойка между актьорите и между комбинацията от театър, музика и танц?

Аз съм много щастлива, че успях да събера този творчески екип от общо 18 артисти, които са в различен етап на кариерата си и идват от драматичен и куклен театър, съвременен танц и етно джаз музика. В спектакъла участват студенти от департамент „Театър“ към НБУ наравно с актьори като Велислав Павлов, Жана Рашева и Васил Ряхов, както и по-младите Севар Иванов и Ралица Стоянова. Хореографът Росен Михайлов за първи път влиза в драматична роля. Благодарение на партньорството на театър „Азарян“, тези артисти се срещат за първи път на сцена. Тази среща освен приемственост в процеса, създаде и мощен творчески взрив, породен от таланта, професионализма и любопитство им към иновативни подходи в сценичните изкуства.

Вие преподавате театрална антропология. С какво тя допринася за по-проникновеното усещане за театър?

Преподавах театрална антропология в департамент „Театър“ към НБУ може би преди петнайсет години, после продължих само като театрален практик и изследовател. Бях се завърнала от специализации при режисьора Еуженио Барба в Дания, който създава и определя театралната антропология като средство за изследване на пред-изразителното поведение на актьора на сцената в различни театрални традиции. При него имах възможността да се запозная с класически театрални форми от остров Бали, Япония, Индия, Китай и други. Удивлението ми от мултикултурната среща с различни театрални традиции се оказа определящо за мен като режисьор. И досега продължавам да търся връзката между традициите на Изтока и Запада, общото в многообразието, срещата с другата, непознатата култура. През 2019 г. във връзка със спектакъла „Принцът на морето и принцът на земята“ аз пътувах два пъти до Япония. Целта беше да се запозная с две от най-старите куклени традиции в света – Бунраку и Буня-нингьо, които по-късно послужиха за основа на спектакъла, реализиран в ДКТ Пловдив. За спектакъла Шахнаме музикантката Марина Великова се научи да свири на традиционния ирански барабан даф, а актрисата Ралица Стоянова изучава два месеца класическия индийски танц катак. Смятам, че срещата с другата култура е много важна и подобни мултикултурни спектакли имат потенциала да разширяват съзнанието ни. Всичко в театъра се създава за публиката, и ако зрителят е отворен за подобни срещи, то те неминуемо ще имат своя трансформиращ ефект с разбирането, че различното е просто друга проява на духа.

„Словото е постъпка“, твърди Андрей Тарковски. Защитавате ли това негово схващане?

Вярвам, че словото има изключителна съзидателна мощ, и в този смисъл да, словото е действие. В забързания дигитален XXI век ние все повече неглижираме думите и забравяме, че изричайки ги, бихме могли да променяме света и себе си към по-добро. Когато започнахме репетиции върху Шаханаме, целият екип имаше леко унил вид, всеки измъкнал се от дома си и оглеждащ се с подозрение в този свят на пандемия, а само след няколко седмици цялата енергия се промени. Имаше озарение и вдъхновение, което на премиерата се предаде с пълна сила на публиката. И смятам, че това го носи самият текст, който събудихме от древността. Текстът на Фердоуси е написан в мерена реч и носи скрити кодове за общуване и предаване на общочовешки ценности и послания.  Словото е семе, което посяваме, и това, което изричаме днес, определя нашето бъдеще.

В днешно време въздействието на словото не е ли намаляло?

Напротив, смятам, че въздействието на словото винаги ще бъде много силно и колкото повече опростяваме словата, които използваме, толкова повече заплашваме да се срутят основите на света, в който живеем. Докато четях пълния превод на Шахнаме, за да подготвя сценичния вариант, не спирах да се удивлявам на начина на изразяване – героите в епоса, когато се срещат, първо изказват възхита и благославят другия и след това започват разговор по същество.

Общуването ни като че ли се сведе до изпращане на емотикони и стикери.

Днес човешкият дух измисля все нови и нови начини на общуване, но в основата винаги остават езикът и словото. И не бива улеснението от емотиконите да е за сметка на отпадащи думи от речниковия запас на младите хора. Представям си как би се променил животът, ако днес вместо да общуваме бързо, телеграфно и направо по въпроса, отделим време, за да изразим значимостта на човека срещу нас.