Гледна точка

Отвъд

Калин Янакиев
23.06.2014
1185

KYanakiev

Свидетелството на света и на душата

 

 

В едно от ранните съчинения на блаж. Августин се намира зашеметяващо красив визионерски пасаж, в който пред мислителя се представя картината на света, свидетелстващ сам за онова, което е отвъд него.

Застанал под бездънното нощно небе, Августин се взира в него, в трептенето на звездите, които го изпълват и чува оттам онова, което те шептят. „Не ние сме, не ние сме” – говори гласът им. Той идва първо от звездите, които блестят най-близко, най-ярко и отпраща към онези, които са по-нагоре и по-надалеч… Но ето, достигнал до тях, Августин чува, вече по-тихо, но все така явствено съвсем същото свидетелство: „не ние сме, не ние сме, търси по-нагоре, търси над нас”. И от тях, сиреч, бива отпратен – отвъд, над тях – към онези, които блещукат още и още по-надълбоко в небесната вис – вече едва различими в смътните си трептения, за да чуе, че и те казват същото: „не ние сме, не ние сме”. И така все по-нагоре и по-нагоре – всички звезди, всички неща в този свят свидетелстват – с това което са и даже с това, че са – че нещо те, всичките, не са, не са… Свидетелството им, с това самото, че отпраща непрекъснато все по-нагоре, същевременно обаче и сочи – сочи онова, което те не са, сочи го, свидетелства го – именно него и то е – това, което умът търси и жадува сред нещата.

За блаж. Августин този опит – че нещата освен че са (това което са), свидетелстват, че е още и онова, което те не са – е базисен и основоположен. Основоположен опит е, че всички неща свидетелстват (и) това, а с него свидетелстват трансценденцията, свидетелстват, че има трансценденция, има нещо-повече, което е повече-от-абсолютно-всичко.

Струва ми се особено забележително, че друг един основоположен опит – този на постхристиянския, секуларен свят – успя да ни покаже през последните два-три века, че ако това Августиново „свидетелство на нещата” започне да не се долавя вече, ако то бъде в някаква степен или пък напълно „затъмнено”, този свят (който сега става „всичко”), става заедно с това и фундаментално недостатъчен. Недостатъчен не с нещо определено, а – със самия себе си. Разкрива се като лишеност – лишеност не от нещо конкретно, а от това самото, че освен него няма нищо друго, няма нищо повече.

Изглежда, че този свят трябва да бъде надхвърлян и трябва, защото в противен случай вместо „не ние сме” (а нещо над всички, всички нас, което и е търсеното, жадуваното), нещата започват да казват на ума „само ние сме, само ние сме” и това зазвучава тогава съвсем непосредствено и спонтанно като „уви, уви, само ние сме”. Зазвучава като дръзка и (почти) непоносима претенция на нещата те да са „всичкото”. Поне така човешкият дух чувства вече тяхното „изявление”, защото изглежда той също – въпреки всичките си „идеологии” – не може да престане да познава по един загадъчен и необясним докрай начин, освен „нещата” (и дори преди „нещата”) и едно тайнствено „нещо”, което е повече-от-всяко-нещо.

Възможно е наистина, както се твърди, новоевропейската секуларна визия за космоса, за „този свят” да е по-трезва, по-немечтателна, по-разумно сурова с това, че не вижда (отказва да вижда) заедно със зримото и нещо незримо, да мисли – заедно с мислимото и нещо отвъд-мислимо, заедно с „нещата” и нещо, което не е сред нещата. Но, струва ми се, е неотрицаемо, че тази визия, в която нищо „такова” вече не се вижда, в която освен това, което нещата са, няма вече нищо, което нещата да не са, е същевременно визия за едно непосредствено съзерцавано отсъствие. Или нека се изразя така: възможно е да се отрече присъствието в този свят на нещо, което нещата със самото си битие сочат (свидетелствайки, че не са него), но няма как да се отрече, че в свята, в който такова присъствие е отречено, нещата – останали да сочат единствено самите себе си – започват да внушават същевременно някакъв фундаментален дефицит.

Та нека си спомним, че именно новоевропейската визия за света, който не ”сочи” нищо освен себе си, видя в него разтварянето на бездънни и лишаващи мисълта от опора и удовлетворение бездни (Паскал). Че именно новоевропейската визия за света, който не „сочи” нищо друго освен самия себе си (и в този смисъл нищо и въобще не сочи, а просто глухо и тавтологично „е”) видя в него нещо в последна сметка абсолютно безразлично и поради това отричащо всеки онтологичен смисъл – натрапващо безсмислието си на волята на човека (предизвикващо „погнусата” у Сартр, издигащо „абсурдните стени” у Камю). Че именно новоевропейската визия за света, който – фигуративно казано – за първи път стана всичко-което-е, даде простор на цял ред редукционистки доктрини, притискащи ума в глухите стени на асерториката: „А е А, защото е А” и няма повече „защото”, няма удовлетворяващо, „достатъчно” основание – има „факти”, „положения”, „завършени природи” (позитивизмът и сциентизмът). „Ето, така е”, „така стоят нещата”, „такива са нещата”, „такъв е светът” – заговори светът – и неговото „така е” се разкри като липса на основателност, липса на пределна убедителност на света (която затова ние, на които биващото се открива, пак започнахме да търсим оттатък, „по-нагоре”, но вече всеки път стигахме все до друго – по-общо, по-фундаментално „така е”, за да разберем накрая, че „а защо е така както е”, всичкото това „което е” не може да ни каже). „Питай по-нагоре, питай по-нагоре” продължи да ни повтаря всичко „което е”, но това вече ни свидетелстваше, че отговорът въобще не се намира в него, че в него той отсъства, в него няма отговор.

С други думи, в света, в който нещата, освен това, което са, не посочват вече нищо, което не са; в който нещата, освен че са, не свидетелстват вече и че „не са, не са” (онова, или Онзи, Който не са) остават само те и това се разкрива като фундаментално отсъствие. Отсъствието на нещо повече от космически пространства и пространства, и пространства, отсъствието на нещо повече от звезди (звездите на блаж. Августин) – безбройно количество звезди, галактики, метагалактики и т. н. се разкрива не като присъствието на света, а като отсъствието на пълнота, на основателност, на смисъл, които той сам по себе си е. И това отсъствие, по парадокс, отново започва да „сочи” отсъствие на какво, на кое (на Кой) то е. Тоест отново да присъства – като онова, което липсва на света.

Това, което наричам тук „опит за трансценденцията” обаче, не би било представено адекватно и в пълнота, ако освен „свидетелството на света” не се прибави и свидетелството на моя „вътрешен свят” – свидетелството за надхвърлящото мен самия в мен самия.

Отново блаж. Августин в своите „Изповеди” се обръща на едно място към Бога с парадоксалното: „Ти, Който си по-дълбоко в мен от мен самия”. На латински изразът звучи дори още по-парадоксално: „Tu autem eras – казва Августин – interior intimo meo” – Ти, т. е. Който си по-вътре (interior) от най-вътрешното ми (intimo meo).

Така както външният свят и всички неща в него свидетелстват със самото това, което са, че нещо те, всичките, не са (но пък то е, което в най-голяма дълбочина се търси в тях, то е, за което те в най-голяма дълбочина биват питани и към което, в най-последна сметка те отпращат), точно така и вътрешният ми свят – аз самият, който получавам това „свидетелство на нещата” – имам в себе си едно свидетелство, че не съм, не съм най-последното, най-„самото” в себе си, от което всичко мое – мислене, съзнаване, чувстване и съзерцаване – начева и в което то, в най-последна сметка се завръща. Че аз не съм просто сам своята „самост”, че моята „самост” не е нещо просто „самó”. И това несъмнено е така, защото нали ако последната основа на всичко, което мисля, познавам, разбирам, бе просто това, че аз го мисля, аз го познавам, аз го разбирам, то нищо от мисленото, познаваното и разбираното от мен не би имало никаква обективна валидност – би било съвършено нищожно. Изглежда следователно, че аз мисля познавам и разбирам, озаряван от една светлина, която е по-дълбоко и по-„първоначално” в мен от собствения ми разум и потопен в която разумът ми е въобще „разум”: изявява се благодарение на нея и в нея.

По-нататък: дори философът и психологът на секуларното ново време да не вярват в наличността на това нещо „по-дълбоко в мен от мен самия” и да го отричат, те не биха отрекли обаче, че без него „дъното” на „мен самия” – просто „самостта” ми – става равна на едно не по-малко фундаментално отсъствие. Всеки един от тези „непредвзето” мислещи специалисти не би могъл да отрече, че ако не е просто едно „кълбо болка” тя, самостта ми, без нищо по-дълбоко в нея от самата нея – е най-малкото отсъствие-на-всякаква-споделимост, транспарантност, съ-общеност. „Самостта” сама по себе си е самá, „самостта” е самóст. В нея и с нея аз именно вече не-съм-на-никого, не-съм-с-никого – само аз съм в „аз” и аз съм само, само „аз”. До нея аз, в края на краищата се свеждам – от голото си битие, от границите си.

Нека се забележи обаче, че тази „последна интимност” (intimo meo) има, в такъв случай, всички черти на лишеност от човешко. Тя, повтарям, не е вече споделима, не е проницаема, не е чуваема, в нея няма вход и от нея няма изход. И напротив: едва в опита за едно „по-дълбоко в мен от мен самия” (за interior intimo meo) до което секуларността не успява или отказва да достигне, моят „аз” се открива като напълно човешки. Едва бидейки с този „по-дълбок”, който в мен не е „мен”, но е по-изначален, по-предварящ самия мен, аз вече съм докрай „аз”. Аз не преставам да имам интимността си в опита си за този interior intimo meo, а напротив – освободен съм от една фундаментална ущърбност – че с това, което съм („аз”, „самост”), аз не съм. Защото и не „съм”, в най-последна сметка не „съм”, но е „кълбото болка”, несподелимата, затворената монада, изолираният субект. И напротив, „съм”, при това съм с безкрайно по-дълбока интимност едва с опита за трансценденцията вътре в мен. Тъй че не лишаване от интимност, а задълбочаване на интимността ми дава опитът за Другия, Който е по-дълбоко в мен от самия мен и в Който едва, „моето”, „само моето” е прегърнато в такава огромна, бездънна прегръдка, че в нея бива люляно с нежност и внимание, които никой в света не може да даде; в които „моето” откънтява с всичко „свое” като нещо така значимо, както не е за нищо и никой в света навън.

Калин Янакиев
23.06.2014

Свързани статии

Още от автора