Публикуваме откъс от разговорите между проф. Цочо Бояджиев и проф. Атанас Стаматов, издадени от Фондация „Комунитас“

Проф. Цочо Бояджиев (род. 1951 г.) е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Дълги години преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгите:„Неписаното учение на Платон“ (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм“ (1988),„Античната философия като феномен на културата“ (1990),„Августин и Декарт“ (1992),„Философия на Европейското средновековие“(1994), „Кръговрат на духа“(1998), „Нощта през Средновековието“ (2000). Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Плотин,Тома от Аквино, Майстер Екхарт, Лоренцо Вала, Братя Грим, Мартин Хайдегер,на съвременна португалска поезия и др. Изявен фотограф, автор на изследването „Философия на фотографията“ (2014).

Проф. Атанас Стаматов (род. 1953 г.) е преподавател по история на българската философска култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са в областта на историята на философията, историографията, философия на историята и културната антропология. Автор е на книгите: „Памет без давност – болка без лек“ (1994); „Европейски проекции върху българската философска култура“ (1996); „Tempora incognita на ранната българска история“ (1997); „Идеи за историята в българската културфилософска книжнина: 1878 – 1948“ (2000) и др. Съставител, редактор и автор е в редица колективни издания като: „Философията на историята в България: 1878 – 1948“ (2002); „Избрани извори за българската история, Т. 1 – Древните българи и земите на Балканския полуостров до VІІ в.“ (2002); Атлас „Българските земи в европейската картографска традиция: IІІ – XIХ в.“ (2008); Атлас „Българските земи в средновековната арабописмена картографска традиция: IX-XIV в.“ ( 2011); „Философският ХХ век в България, т. I – ІІІ“ (2008/2019). Член е на Българския фотоклуб.

„Отгласи“, Цочо Бояджиев, Атанас Стаматов, изд. Фондация „Комунитас“, 2020 г., редактор Тони Николов, графично оформление Надежда Олег Ляхова

Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев 

НЯКОЛКО ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ

Атанас Стаматов

Както е добре известно, всеки човек може да напише поне една книга и това е книгата на собствения му живот. Цочо Бояджиев е написал доста книги – философски, поетични, фотографски, доста книги е превел, но когато стане дума да напише нещо за собственото си „житие и страдание“ – „тц!“, както би казал Йордан Радичков. А хората, с които споделя дните си – приятели, колеги, познати – сме убедени, че той има какво да каже за себе си, за своето време и трябва да го направи! От нашето поколение, поколението, появило се на бял свят някъде към средата на миналия век, Цочо безспорно е един от тези, чието присъствие в българската култура е осезаемо – полиглот, неуморим преводач, основоположник на философската медиевистика в страната, майстор на поетичните интелектуални меланхолии, фотограф на делничното, през което провижда чудното… И зад всичко това стои врасналата се в традицията негова почтеност, пословичното му трудолюбие, себеотдаденост и добронамереност към другия.
Тогава в групата на „съботните перипатетици“ възникна идеята да проверим как работи принудата спрямо свободата на волята в „случая Цочо Бояджиев“ и на мен се падна честта да проведа „дознанието“. Започнах да задавам въпросите си в средата на ноември миналата година и получих последния отговор за деня на Солунските братя св. св. Кирил и Методий. Опитвах се да задавам въпросите така, че събраните сведения максимално да облекчат справедливото съдене за делата му. Като документални материали по случая от архива на „лицето Цочо Бояджиев“ са взети текстът на неосъществен дневник и снимки из семейния фотоархив, дадени в приложение към дознанието.
Допуснатите непълноти и пропуски следва да се броят за сметка на провелия дознанието. Убеден съм, че към гореизложеното всеки, който е общувал на живо с Цочо Бояджиев, може да добави и свой спомен. Избраната въпросно-ответна форма на изповед, струва ми се, има и това предимство, че дава възможност да допълваме със собствените си преживявания неговите спомени. Така се сбъдва и едно от съкровените му желания като автор – да превръща в съработници читателите и зрителите на своите творби.
Скъпи читатели, уверявам ви, че приключението си заслужава. Опитайте!

„УЧИТЕЛСТВА“ И „БЕЗПОЛЕЗНИ ЗАНИМАНИЯ“

Ще ми помогнеш ли да наредим пъзела „Платон и Аристотел в българската философска култура“? Библиографски факт е, че до 70-те години на миналия век ние не разполагаме с цялостни преводи на техни съчинения, а също и със специализирани историко-философски изследвания върху идейното им наследство. Проф. Ради Радев посвети практически цялото си творчество на Аристотел и перипатетизма в различните му историко-философски модификации. През 1961 г. той издава като монография кандидатската си дисертация под заглавие „Материалистически положения в гносеологията на Аристотел“. Засяга арабския перипатетизъм в изследването си „Из историята на арабската философия“ (1966). В увода към „Критика на неотомизма“ (1970) маркира легитимирането на Аристотеловите идеи чрез Тома от Аквино във философията на латиноезична Европа. Публикува антологията „Антична философия“ (1977) с обширни раздели за Платон и Аристотел. Предговаря преведеното от М. Марков съчинение на Аристотел „За душата“ (1979). Четири години по-рано проф. Ал. Ничев превежда, коментира и издава с встъпителна студия съчинението „За поетическото изкуство“ (1975). Студията е озаглавенa – „Поетиката“ като възражение срещу Платон”. Същата година е отпечатана „Държавата“ на Платон в превод на проф. Ал. Милев с кратък послеслов от Р. Радев върху основните философски идеи в платонизма. Том първи от Платоновите „Диалози“ вижда бял свят през 1979 г. (преводачи Г. Михайлов и Б. Богданов, предговор от Г. Михайлов). Вторият том (1982) излиза в превод на Г. Михайлов, Б. Богданов и П. Димитров с предговор от Б. Богданов. През 1984 г. ти обнародва изследването си върху „Неписаното учение на Платон“ – първото действително модерно изследване у нас в областта на платонознанието. Под една или друга форма си имал контакт с повечето от посочените преводачи и коментатори. Търсил си и съпоставял гледните им точки по един или друг проблем в домороден и задграничен контекст. Чувал си „възражения“ и си споделял такива. Казано с други думи, едва ли в онези години някой по-осезаемо от теб е чувствал естествените интелектуални напрежения в този сложен творчески процес. Как за самия теб се случваха тогава нещата, за да се стигне до познатия ни резултат?

До късните седемдесет години на миналия век не разполагахме с преводи на античните философи. Професор Георги Михайлов и Богдан Богданов се заеха да представят на български език съчиненията на Платон и до голяма степен реализираха своя проект. Останаха „Закони“, „Послезаконие“ и писмата, които бяха преведени значително по-късно и от други преводачи. По настояване на акад. Николай Ирибаджаков за втория том бях посочен като научен редактор. Съвместната ни работа ни сближи и класическите филолози започнаха да ме припознават като полезен и компетентен съавтор. Защото предубеждение имаше. Вече водех семинарните занятия по антична философия и същевременно посещавах часовете по старогръцки език. В текста, който четяхме, се появи името на Антистен и преподавателят ни, Богдан Богданов, се обърна към мен: „Чували ли сте това име, колега?“ Професор Руска Гандева, без да се церемони, ми заяви, когато ме представиха: „Е, вие няма да научите латински и старогръцки, но за някои по-елементарни справки ще ви е полезно“. Филолозите не криеха презрението си към философите заради неосведомеността им за тънкостите на езика, философите на свой ред критикуваха филолозите заради неспособността им да надскочат буквалното тълкуване на съответните текстове. Работата върху диалозите на Платон заличи това взаимно подозрение и, извинявам се за нескромността, благодарение най-вече на Богдан Богданов и Анна Николова, от една страна, и моя милост, от друга, се осъществи „бракът на Меркурий и филологията“, онзи синтез между философията и филологията, за който пледираха учени като Юлиус Щенцел. Що се отнася до дилемата „Платон или Аристотел“, тя никога не е стояла пред мен, при все че студентският фолклор ме позиционира като платоник, противно на аристотелика Ради Радев. В действителност нито за миг не съм субординирал двамата философи. Те са гении, а в гениалността няма степени. Затова не бих приел за меродавно сравняването на „ограничената гениалност“ на Стагирита с безграничната гениалност на неговия учител. Защото какво ще рече „ограничена гениалност“? Пък и нещата се стекоха така, че преведох само един от Платоновите диалози, а няколко от най-важните Аристотелови съчинения – „Физика“, „За душата“, малките естественонаучни трактати, трите етики. Така че в някакво отношение съм „по католик от папата”, сиреч по-аристотелик от някои превъзнасящи до небето философа от Стагира. Моето убеждение е, че философът не бива да се обвързва с една или друга концепция от миналото. За по-продуктивен смятам, да го кажем така, „здравия еклектизъм“, който оставя свободни опции спрямо различните философски системи. Това е като при приятелството: дружбата с едного не закрива възможността за други приятелства, точно обратното, многовалентността ни обогатява, прави ни по-разсъдливи и самокритични. Ето защо смятам, че философът и особено историкът на философията не бива да припознава себе си с една или друга философска доктрина. Така че обичам Платон, но не бих нарекъл себе си платоник, харесвам Аристотел, но не мога да приема без уговорки неговия иманентизъм. Една такава позиция на свободно реене между традициите е смислена, доколкото ни оставя пространство за собствено премисляне на всъщност принципния въпрос на всяко философстване: откъде идваме, какво сме, накъде отиваме? А отговора на този въпрос всеки дава сам.

Филолозите – казваш – се отнасяха с недоверие, а как философите гледаха на преводаческите ти приключения? Ще ми се по-късно специално да поговорим за твоите преводи, но може би тук следва да попитам за мястото на превода в историко-философския занаят?

Нашите предшественици не се ангажираха с преводи, предоставяйки това занимание на професионални преводачи. Големите изключения са Цеко Торбов, на когото дължим превода на Кантовите съчинения, и Генчо Дончев, който представи Хегел на български език. Нещата се промениха до голяма степен с падането на комунистическия режим. Трябваше да се наваксва пропуснатото, да бъдат въведени в българския живот големите мислители на миналото и модните философи на съвремието. Отпадна и цензурата, което не бива да се пренебрегне. И тогава с превеждането на философска литература се заеха и самите философи. Не мога да изредя всички, но все пак няколко имена си струва да бъдат споменати: Христо Тодоров, Димитър Денков, Иван Христов, Владимир Градев, Димитър Зашев, Георги Каприев, Иванка Райнова, Димка Гочева и т.н. Тези хора заслужават нашата благодарност. Трудът на преводача е тежък, нерядко той е принуден да „законодателства“ по отношение на термини и концепти, които отсъстват в българската традиция, понеже никога не са били тематизирани. В този смисъл това е голяма отговорност, рискът от провал е напълно реален, а и винаги ще се намери някой да попита защо това понятие е преведено така, а не иначе. Преводът не носи облаги в академичната кариера, а и се заплаща унизително ниско. Пък има и едно неотменно зловещо правило: още при първото разгръщане на новоизлезлия превод да попаднеш на сгрешен или недостатъчно точно преведен термин или пасаж. Е, защо тогава философи се захващат да превеждат? Защо се самонатоварват с този изтощителен и не особено ценéн труд. Може би поради същото усещане, което имал професор Паси, преди да разгърне забележителната си издателска дейност: че далеч по-добре е да бъдат въведени в духовния контекст на българската култура големите философски наративи, нежели да занимаваме четящата публика с нашите дребни хрумвания. Преводачът, в това съм убеден, е скромен служител, от една страна, на превеждания текст, а от друга, на читателя. И той се справя добре само когато удържа баланса между едното и другото служение В този смисъл той апелира посредством направените достъпни и за невладеещите съответния език идеи за уплътняване на контекста на философските учения от миналото, подготвя и регулира оживения диспут между традициите. Ще ми се да вярвам, че тъкмо това мотивира философите да превеждат значимите текстове от философското наследство.

Добре споменаваш Ц. Торбов и Г. Дончев, но те все пак са „самотни посредници“. Някъде бях писал, че твоята стратегия е друга. Вече десетилетия ти не просто включваш превода в ежедневната си работна програма, но го търсиш като възможност и дарба при дипломанти и докторанти, формираш го като професионално умение и го поощряваш като академична ангажираност при по-младите. Колко пъти си подкрепял прохождането на един превод от избора на текст, през коментирането и редактирането на превода, до осигуряване на възможност за публикуването му! Но ако не възразяваш, нека се върнем към годината „1984“! С какво е останала тя в паметта ти – с контекста почти „по Оруел“, с отпечатването на първата ти книга, с работата върху тома от избраните съчинения на Пиер Абелар или…?

Да се върнем дори по-назад, така че преди „учителствата“ да споменем ученичествата ми. Латински език започнах да уча индивидуално при Зорка Попова, а от следващата година бях включен във втория курс класически филолози, където мои „състудентки“ бяха такива бъдещи знаменитости като Мирена Славова и Петя Янева, а часовете водеше Анна Николова. От същата година започнах да посещавам и лекциите и упражненията по старогръцки език при Богдан Богданов и Петър Димитров. Първият ми превод от старогръцки беше на фрагментите за „неписаните учения“ на Платон. По същото време, т.е. в началото на 80-те, предложих в библиотека „Философско наследство“ на издателство „Наука и изкуство“ да влезе том със съчинения на Абелар. В него бяха включени автобиографията на философа, преведена от мен, първият вариант от неговата „Теология“, която превеждахме заедно с Петя Стоянова, „Етика“, над която работехме заедно със Зорка Попова, и „Глоси върху Порфирий“, които преведе Милко Цветанов. Редактор на преводите беше Анна Николова. Както се вижда, при тези първи преводи разчитах на съдействието на класически филолози и това ми беше от голяма полза. В някакъв смисъл това беше продължение на ученичеството ми. Съвместната работа ме приучи на езикова дисциплина, каквато свободно реещият се в света на идеите философ не винаги спазва. Но и от друга страна – и тук главната заслуга е на Анна Николова – ми беше показано, че преводният текст трябва да звучи като написан на български език, естествено и непредвзето. Томът излезе през 1985 г., което означава, че ръкописът е бил предаден около година преди това – толкова траеше тогава процедурата по издаването на книга. Това беше първият средновековен философ, преведен на български език, и за да стане възможно представянето на автор от „тъмното“ Средновековие, трябваше да се позова на двукратното осъждане на мислителя от Католическата църква. Тези не особено дълбоки хитрини сега изглеждат комично, но по онова време на идеологически контрол вършеха някаква работа.

Книгата „Неписаното учение на Платон“ излезе през 1984 г. и тиражът от 1500 екземпляра беше изчерпан за по-малко от два месеца. В тази книга аз поддържах тезата на Тюбингенската школа за „неписаните учения“ на Платон, но при съдържателното обсъждане на косвените свидетелства в съотнесеността им с текста на диалозите твърдях, противно на тюбингенци, че Платон прави стъпка отвъд дуализма на принципите по посока на един диалектически монизъм. Книгата не остана незабелязана. Добри думи за изданието написа един от най-високо ценените от мен критици, литературоведът Светлозар Игов. В издателството името ми на познавач укрепна, когато разпознах веднага цитат от Платон, който редакторката беше напразно търсила часове наред. През същата тази година заедно със Здравко Попов подготвихме антологията „Идеята за времето“, в която за пръв път на български език излязоха текстове от съвременни „буржоазни“ философи, събрани наедно. При подготовката на тома се случи нещо, което си заслужава да бъде разказано, тъй като то говори за времето, в което живяхме. Откъсът от Шпенглер беше преведен от Радослав Дачев, който обаче напусна нелегално страната и беше обявен за невъзвращенец. Бяхме изправени пред две възможности – или текстът да отпадне (но как в една антология за времето ще отсъства тъкмо името на Шпенглер?), или като преводач да бъде посочен редакторът на превода. Избрахме второто, така че името ми на преводач стои под превод, който не е мой. Справедливостта ще бъде възстановена при планираното преиздаване на антологията.

В житейски план настъпиха някои положителни промени. След защитата на дисертацията бях временно назначен като „специалист“ – една донякъде измислена и ниско платена позиция във факултета. Допълвах скромната заплата с лекции по линия на дружество „Георги Кирков“, което разпространяваше популярни знания пред различни слушателски аудитории – работнически колективи, ученически кръжоци, веднъж говорих за Бжежински (за когото, откровено казано, знаех съвсем малко) пред комсомолски активисти от Северозападна България, а гастролирах и пред „активни борци“ от столицата, част от които заподозряха в мен идеологическия диверсант и горещата полемика между тях разпали стари вражди и подозрения за простъпки в миналото. Лекциите често бяха свързани с пътувания, така че мизерните хонорари едва покриваха разходите. Това „номадство“ продължи почти две години. Най-сетне беше обявен конкурс за асистент по антична и средновековна философия и получих постоянно място в университета, в катедрата по история на философията. Нека кажа няколко думи за тази катедра, в която премина целият ми академичен живот.

Въпреки възловото значение на преподаваните дисциплини катедрата беше малобройна. Хабилитираният състав включваше професорите Николай Ирибаджаков, Ради Радев, Петър-Емил Митев и Елена Панова, а асистенти бяха Иван Стефанов, Емилия Минева и Златко Стоянов. Няколко години преди моето назначаване от Университета беше прогонен преподавателят по древноизточна философия Ленин Димитров, а история на българската философска мисъл преподаваха професор Михаил Бъчваров и асистентът Божидар Пейчев от Института по философия на БАН.

Ръководител на катедрата беше академик Ирибаджаков, член на ЦК на БКП и главен редактор на теоретичното списание на Комунистическата партия „Ново време“. За разлика от мнозина висши партийни функционери той беше работлив, притежаваше много от книгите на съвременните философи, владееше английски и немски извън саморазбиращия се руски, сам беше плодовит автор, убеден комунист, но отстояващ твърдо позициите си, дори когато те се разминаваха с „правата линия“. Това, което ме удивляваше у него, беше едно смайващо разминаване. Той наистина четеше много, познаваше голяма част от основните направления във философията на двадесети век, но прочетеното по никакъв начин не променяше визията му за света и историята. Беше осведомен, но знанията му оставаха безполезни по отношение на съграждането му като философ и човек. Под непробиваемата му идеологическа броня се криеше един дълбоко почтен, патриархален полугражданин-полуселянин, зачиташе достойнството на колегите си, а към мен изпитваше нескрита симпатия. Дотам, че веднъж изпаднах в конфузна ситуация, от която се измъкнах по чиста случайност. Стояхме прави в легендарния 54-ти кабинет на третия етаж в Ректората и разговаряхме „за ланшния сняг“, той пушеше една от тънките си цигари и внезапно каза, че е време да се напише една история на материализма. И аз с ужас осъзнах, че ми завещава осъществяването на своя отдавнашна мечта, която не е съумял да реализира досега и предвид възрастта си не би могъл да изпълни и в бъдеще. Разбира се, не можех по никакъв начин да подхвана идеята. Никога не съм смятал разделението на материализъм и идеализъм за работеща методическа схема. Тъкмо обратното, вече бях писал, че в някакво отношение „идеалистът“ Платон говори същото като „материалиста“ Демокрит. Смотолевих, че вече има такава книга на Фридрих Алберт Ланге, но той ме довърши: „От наша, от марксистка позиция“. За щастие трябваше да влезе в час, а после нито веднъж не се върна към темата. На него в най-голяма степен се дължеше ведрата атмосфера в катедрата. Не си спомням да е имало остри сблъсъци или прояви на лична вражда, каквито не са рядкост в академичния живот. 

Тук е мястото да кажа няколко думи за един от членовете на катедра „История на философията“ – Иван Стефанов. Забележителен познавач на философията на Новото време и по-специално на немския идеализъм и в същото време изключително скромен и стеснителен. След един кратковременен брак живееше сам в гарсониера на първия етаж. Веднъж го поканих за Бъдни вечер. Децата ми бяха очаровани от него. Той им разказа, че е прибрал едно улично коте, и на въпроса им за името на котарака притеснено започна да трие ръце. „Не си го кръстил така“, успях да се вместя. „Напротив“, отговори той, „казва се Кант“. Когато все пак бил принуден да го отнесе на село, Кант бил прекръстен на Канчо и предизвиквал удивлението на съседите от философското безразличие към играещите под носа му мишки. Бях в Рим, когато научих за заболяването му. Жоро Каприев написа страшните думи: „губим Иван“. Ракът му беше иноперабилен. Когато се върнах в България, го посетих в болницата. След това няколко пъти се отбивах в жилището му. Той страдаше много, но страданието беше отпушило душата му, от стеснителността и деликатността му не беше останала следа и той, освободен, даваше при разговорите ни безпощадно искрени оценки за някои претенциозни книги на наши колеги. Последния път, когато го посетих – ти си спомняш това – беше загубил гласа си и думата, която успях с мъка да разчета, беше „приятели”. Няколко часа след това той издъхна, ненавършил 60 години. Причината за заболяването му беше може би неумереното пушене, но все си мисля, че го погуби самотата. Остави недовършени ръкописи, един немалък архив, който обаче изчезна бог знае къде. 

В самото навечерие на „Оруеловата“ година след големи перипетии се сдобихме с жилище. Няколко месеца по-късно се роди синът ни. В тази година беше положено началото на един летен семинар в Елена, който с известно прекъсване през бурните 90 години продължава и до днес. Инициативата дойде от доцент Любен Сивилов, който беше узнал, че Университетът разполага с база в градчето, именно Попниколовата къща, и ми предложи заедно с негови студенти, занимаващи се с теория на познанието, да доведа и аз неколцина. Тогава обявих пред студентите си, че започвам да се занимавам със средновековна философия и каня желаещите да ме последват. Първите две или три години семинарът беше смесен, след което „гносеолозите“ престанаха да идват и Елена се превърна в място за изследвания на средновековната философия и култура. Впрочем за този летен семинар си струва да бъде разказано по-подробно по-нататък.

Що се отнася до отношенията с младите, тепърва стъпващите на попрището на преводача, опитвах се да им предам опита си. В продължение на години консултирах дипломните работи на ученици от НГДЕК, т.е. Класическата гимназия. Изискването ми беше да бъде преведен текстът, който се анализираше. И заедно извършвахме редактирането, за да се получи превод, който да бъде одобрен от рецензента, какъвто по правило беше преподавател по старогръцки или латински от гимназията. Някои от тези дипломанти направиха забележителна научна кариера. Ще спомена само Евелина Митева и Мария Ванева, които и впоследствие превеждаха текстове за основаната от Георги Каприев и мен поредица Bibliotheca Christiana. Полушеговито-полусериозно, редактирайки техните преводи, съставих един „законник“ на преводача. За жалост не си спомням повечето правила, но две от тях, които помня, гласяха: Преводачът може да превежда погрешно, но във всички случаи е длъжен да може да каже какво означава преведеното от него, и също: Преводачът никога не си позволява да мисли „аз да го преведа как да е, пък после Цочо ще го оправи“. Но вече сериозно. Тези две момичета, завършили Класическата гимназия, имаха нужната езикова компетентност, бяха образовани философски, така че моята роля се свеждаше до това, да ги насърча да третират текста по-свободно, та той да прозвучи естествено на български. С годините те станаха по-самостоятелни и не се нуждаеха от моята намеса. Същото важи за още една възпитаничка на НГДЕК, Дивна Манолова. С Георги Каприев охотно привличахме млади хора като преводачи на текстове за издаваните от нас поредица Bibliotheca Christiana и годишника „Архив за средновековна философия и култура“. Понякога те се справяха, понякога не. Случвало се е дори преводът да е толкова нескопосен, че да се откажем от него или да препреведем изцяло текста, вместо да се опитваме да поправим непоправимото. Важното прочее е друго. За три десетилетия успяхме да запълним до голяма степен празнотата откъм произведенията на средновековните мислители. И подадохме ръка на идващите след нас. А дали те ще я поемат, не мога да гадая.

Стореното от теб през академичната 1983/84 г. подсказва, че видимо без да абдикираш от историята на античната философия, вече си бил устремен към ново голямо предизвикателство – философията и културата на Средновековието. Същата година четеш първия си медиевистичен спецкурс, посветен на Пиер Абелар. На младежката конференция в Гьолечица „Маркс и проблемът за всекидневието“ се представяш с несвоевременната тема „Чуждата земя“ като конструктивен елемент на средновековната култура“. Вероятно вече си готвил ръкописа на втората си книга – „Студии върху средновековния хуманизъм“ (1988), а може би си работил и върху преводите на „Пет средновековни философски трактата“ (1989). В онези години, с оглед на „кариерното ти развитие“, тези занимания изглеждаха безнадеждно неперспективни. С какво средновековната философска култура те спечели и те мотивира професионално и екзистенциално, за да ѝ отдадеш отпосле толкова време и сили?

След „Неписаното учение“ трябваше да реша накъде ще продължа. Първоначално възнамерявах да повторя „жеста“ на професор Ради Радев. В редица свои публикации той беше проследил перипатетическата традиция във философията, от Теофраст до неотомизма. Аз исках да направя същото с Платоновата линия. Но много скоро установих, че това не ми дава кой знае какво, що се отнася до личностното интелектуално и нравствено себеизграждане. Имах чувството, че разполагам с готовите отговори на всеки заплетен интелектуален казус. По това време започнах за упражнение да превеждам Плотин. Разполагах с двуезично издание – гръцкия текст и превода на латински на Марсилио Фичино. Упражнението беше твърде полезно, двата класически езика се подпомагаха взаимно и аз наистина „израствах“ и в единия, и в другия. Съдържателният анализ на трактатите ми се отдаваше много лесно и чувствах, че съм в състояние да трупам страници, не обаче и нови знания в душата си. И реших да „превключа“ в една съвсем нова област, с която не се бях занимавал, но и която изобщо не е била предмет на изследване по нашите земи. Абелар беше първото предизвикателство. След което се захванах с школата в Шартр. Паралелно с навлизането в дебрите на средновековното философстване се опитвах да анализирам основни понятия на античната философия като общокултурни феномени. В основата на подготвяната книга залегна един цикъл от десет лекции, изнесени по радио „Христо Ботев“ в рамките на съществувалата тогава и после кой знае защо изоставената интересна и полезна програма „Знание“. Книгата излезе под заглавие „Античната философия като феномен на културата“ през 1990 г. в едва прохождащото издателство „Критика и хуманизъм“, четири години по-късно се появи значително разширеният ѝ вариант, който претърпя и немско издание. Междувременно на бял свят дойде една донякъде куриозна книга, написана съвместно с Кръстина Петкова и съпругата ми Пепка Бояджиева. Заглавието на книгата е „Социалната представа за учения“ и моето присъствие като съавтор се оправдаваше с това, че проследявахме оформянето на тази представа в исторически, диахронен план. Важна констатация в случая беше, че новите форми на духовно усвояване на света се налагат социално чрез поредица от „мистификации“ – на източника на знанието, на носителя на знанието и на общността пазителка на знанието. Това откритие се получи донякъде случайно. При едно сутрешно пиене на кафе жена ми спомена за работата си върху темата за социалните представи, аз въодушевено импровизирах разказ за функционирането на въпросните представи при възникването на радикално нова форма на духовно усвояване на света, опитах се да възстановя механизма на социалното себелегитимиране на възникващата в древна Гърция философия и така попаднах в екипа. Тази неголяма книга излезе през 1987 г., а една година по-късно се появи и първата ми публикация върху средновековната философия и култура, „Студии върху средновековния хуманизъм“. Тя съдържаше три текста, посветени на Абелар като homo viator, на натурализма и рационализма на школата в Шартр и на средновековната еротика. Така че имаше период на „междуцарствие“, на разпределяне на вниманието между двете епохи, Античността и Средновековието, като дисбалансът в полза на второто все повече се усилваше. През 1991 г. дисциплината „Философия на Средновековието и Ренесанса“ беше обособена, аз поех лекциите по нея и по този начин се отдадох напълно на медиевистичните изследвания. С кратък интервал помежду им излязоха две книги, „Ренесансът на XII вeк: природата и човекът“ и „Августин и Декарт“. Първата анализираше философските идеи, поддържани в Шартърската школа и у близки до нея мислители. Втората беше провокирана от посветената на Декарт конференция в Гьолечица, където неколкократно се поставяше знак за равенство между Декартовото cogito и една фраза у Августин, si falor, sum. Все още не можех да аргументирам несъгласието си с това редополагане, но инстинктивно чувствах, че дистанцията от няколко столетия, различният контекст, несъвпадението на интелектуалното задание пред двамата мислители ще моделират твърденията им по съвършено различен начин. „Егологичната догма“, наложена и с помощта на Декартовото ego sum, е разгледана в книжката като определяща новоевропейското мислене и поведенчески стил, а в приложението към този неголям текст за пръв път споделях някои методологически принципа, към които според мен би следвало да се придържаме при историко-философските си изследвания.

Трябва да призная, че досега не съм си задавал въпроса за причините за това „превключване“ към Средните векове. Възможно е причина да е сравнително по-слабото разработване – в общокултурен и философски план – на предмета на философската медиевистика, което предоставя по-голяма свобода на изследователя. Изобилието от нерешени, едва загатнати проблеми. Или „по-сърдечният“, „по-цветният“ начин на интерпретиране на света у средновековните мислители в сравнение с величествените, но някак хладни умопостроения на древногръцките философи. Или интелектуалната почтеност на средновековните автори, които не само че не премълчават и не изопачават контратезите на опонентите си, но дори – както прави това, да речем, Алберт Велики – подсилват с допълнителни аргументи онова, което може да се каже против собствените им схващания. Или онази ведра сериозност, с която в „сумите“ еднакво задълбочено и систематично се обсъждат всички въпроси – от този за триединството до въпроса например за физиологичните особености на първите хора в земния рай. Или, най-сетне, обстоятелството, че в Средните векове е заложена основата на близката до сърцето ми християнска философия.

Струва ми се, че собствено професионалната мотивация за въпросното „превключване“ може да бъде видяна в изследването „Августин и Декарт“. Сравнителният анализ на двамата автори, положили с творчеството си философските основи на Средновековието и Новото време, естествено налага питането – как се пише професионално издържано върху историята на европейската философска култура, ако от нея заскобим някакви си десет-дванадесет „тъмни“ века, както най-често квалифицираше Средновековието казионната идеология? Разбира се, не бива да пренебрегваме и радикалната екзистенциална ангажираност на християнския тип философстване. Ала след 1985 г. в страните от т. нар. „социалистическия лагер“ бе поет курс на „перестройка“ ли, „переструвка“ ли да го наречем – не знам. Как тази промяна се отрази върху творческите ти намерения?

Първо трябва да се има предвид, че като повечето деца аз също бях индоктриниран в комунистическата утопия. Твърдо вярвах, че комунизмът е новият по-висш исторически етап и че победата му е гарантирана от историческата необходимост. На наглостта, консуматорската страст, кариеризма, откровената глупост на някои „кадри“, особено сред комсомолците, гледах като на неизбежни „грешки на растежа”, които не обезсмислят обаче идеята. Но тези „частни случаи“ започнаха да се натрупват, да стават все по-драстични. Оправданията за нахлуването в Чехословакия не ме удовлетворяваха. Величаенето на Живков и семейството му ме отвращаваше. Надлъгването с цензурата ми тежеше. Точката на обръщането беше същата тази 1984 г., когато прочетох „Задочните репортажи” на Георги Марков и „Архипелагът ГУЛаг“ на Александър Солженицин. След това нямах никакви колебания: комунизмът е зло, огромно зло. Та когато започна прословутата „перестройка“, аз съвсем не бях въодушевен. Мнозина у нас се възторгваха не за друго, ами защото тази новост идваше от Русия. Мнозина биха се задоволили с „козметично“ разхлабване на юздите, но аз не вярвах на добрите намерения на „реформаторите“ в Комунистическата партия и желаех не преустройване на досегашната уредба на социума, а премахването на това зло. Една от най-нелепите, но изкусителна идея е тази за промяната отвътре. Комунистическата партия беше устроена така, че да изключва подобна вътрешна „диверсия“. Ето защо, когато Петко Симеонов, колега на съпругата ми и наш приятел, остави у нас на съхранение ръкописа на своя роман „Света Петка Българска“ и ме покани да вляза в създадения няколко месеца преди това Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, отказах с аргумента, че просто преустройването на съществуващата у нас социална уредба не ми е достатъчно – аз искам радикална смяна на системата. И когато това започна да се случва, когато отпадна необходимостта да оправдавам идеологически заниманията си, когато отпадна цензурата и стана възможно пишещият да се съобразява единствено с истината, се втурнах да наваксвам всичко онова, което дотогава ми пречеха да осъществя външни фактори. Възобновихме издаването на легендарното списание „Философски преглед“. Основахме поредицата Bibliotheca Christiana. Аз поех обособената през 1991 г. дисциплина „Философия на Средновековието и Ренесанса“. Практически всеки семестър предлагах различен специализиран курс. Дори в продължение на една година бях заместник-декан на Философски факултет. В скоби казано, това е и единствената административна длъжност, която съм заемал за целия период на работата ми в университета. В това следвах мъдрия съвет на професор Иванка Апостолова: ако искам да си свърша изследователската работа, да не заемам позиция по-горе от ръководител на катедра. Имаше толкова много неща за правене и аз се впуснах да ги върша едновременно. В това напрежение имаше някакво неудържимо веселие, радост от свободата, но все пак то си беше напрежение и организмът ми не издържа. През месец декември 1991 г., няколко дни преди Рождество, получих тежък инфаркт. Този път смъртта ме подмина, но трябваше да намаля темпото, да избягвам стресовите ситуации и да се предоверя на латинската сентенция, че капката пробива камъка не със силата, ами с честотата си. След като възстанових до известна степен здравето си, с тогавашния ми асистент Георги Каприев се заехме да осигурим ресурсите за нововъведената дисциплина. Преведохме на български език учебника на Етиен Жилсон и Филотеус Бьонер „Християнската философия от нейните начала до Николай от Куза“, издадохме антологията „Средновековни философи“, съдържаща базисни текстове от епохата, аз написах също учебник „Философия на Европейското средновековие“, предназначен за средните училища, но адресиран по-скоро към студентите, поставихме началото на списанието „Архив за средновековна философия и култура“, продължихме да прибавяме нови заглавия към поредицата Bibliotheca Christiana, от 1990 г. започнахме да посещаваме авторитетната конференция по медиевистика в Кьолн, бях поканен в издателския борд на поредицата „Студии и текстове към духовната история на Средновековието“ на издателство „Брил“ – и чрез всички тези неща нашата малка общност на изследователи на средновековната философия и култура встъпи в сферата на „нормалната наука“. 

Отказа да участваш в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, но не се поколеба да се включиш в първото гражданско протестно шествие срещу тоталитарната система у нас. До време ако внуците те попитат, какво ще им разкажеш за събитията след 1989 г. и участието си в тях?

Знаеш добре, че с тебе бяхме и си останахме „улични бойци“. Не ни блазнеше политическата кариера, макар че изкушения за това имаше. Съвсем внимателно в началото на промените сондираха готовността ми да приема посланическо място в една от европейските страни. Категорично отказах. Имах толкова много неща за правене тук. Пък и нямах никаква представа за този пост, така че далеч по-опитните от мен окръжаващи ме хора „от кариерата“ лесно можеха да ми подлеят вода. По-късно ми беше предложено да водя една от листите на формираната наскоро партия „Демократи за силна България“. Особено трудно ми беше да отклоня второто предложение, но го направих, защото наистина смятам, че нямам необходимите за един политик качества.

А и предпочитах да запазя възможността да реагирам по съвест на една или друга политическа ситуация. Има, както ни учат още древните, същностна разлика между чисто човешката и политическата мъдрост. Принципът на първата е истината, на втората – целесъобразността. По отношение на първата не може да има компромис, втората е именно мъдростта на компромиса. Само веднъж в продължение на около два месеца имах възможността от непосредствена близост да наблюдавам как се прави политика, как го правят наистина умели политици като Йордан Соколов, Асен Агов, Веселин Методиев, Екатерина Михайлова и преди всичко Иван Костов. И да съзная, че нямам нито съобразителността, нито способността да операционализирам, т.е. да направя ефективно действащи иначе добри и мъдри идеи. Но има и още нещо. Органично не понасям събранията от всякакъв вид, празната реторика, язвителните заяждания. Дори когато се обсъжда немаловажен проблем, с ужас очаквам неизбежното зацикляне на разговора, повторенията сякаш до безкрай на вече казани неща и т.н. Когато бях ръководител на катедра заседанията траеха обикновено не повече от половин час. Бях установил, че някои казуси имат просто и единствено решение. И при обсъждането пръв посочвах това естествено решение, до което така и така трябваше да стигнем, като питах има ли друго предложение. И понеже такова не можеше да има, спестявахме си многословното обговаряне на проблема. Та как бих понесъл говорилнята в Парламента? Не, и в това отношение бях неподходящ за депутат. За сметка на това никога не съм се колебал да се включа в уличните протести. Бях гарант на студентите, окупирали Университета през лятото на 1990 г., мисля, че до голяма степен на мен се дължи решението на студентите да не се затварят в университета, а да излязат на улицата по времето на протестите срещу правителството на Жан Виденов, бях на улицата повече от сто вечери, когато се демонстрираше срещу правителството на Орешарски. Вярно е, че „натискът отдолу“ не беше чак толкова силен, че много от постигнатото на улицата беше проиграно на някакви „кръгли маси“ и „Боянски ливади“, че промените ставаха бавно, мъчително и половинчато, но съм благодарен за шанса да преживея този вълнуващ период на трансформация практически във всички области на живота, благодарен съм за светлината, която излъчваха лицата край мен в мразовитите дни на митинги и шествия, благодарен съм, че вдъхнах въздуха на свободата и имах възможността да отстоявам двете върховни ценности, които правят човека човек – свободата и разума. Така че нямам основание да се срамувам пред внуците ми. 

Да си призная, в началото допусках, че под някаква форма Комунистическата партия ще поеме вината за репресиите в годините на тоталитаризма. Ала в наглото изявление на г-н Б., че „БСП е готова да поеме вината само с мезета“, лъсна бездънният цинизъм на номенклатурата. Последваха упражнения в задкулисието на „апаратната демокрация“ и абсурдни политически кадрили чак до 4.ІІ.1997 г. Според теб кога по същество започнаха промените – след 10.ХІ.1989 г. или след 4.ІІ.1997 г.?

В първите години след 1989-а имах силното усещане, че всичко, което извоювахме на улицата, някак се стопяваше в тънки игри, в които номенклатурата, разбира се, беше далеч по-опитна от новоизлюпените политици от СДС. Ще припомня само как съумяха да убедят обществото, че правителството на Любен Беров, избрано с мандата на ДПС и подкрепяно от комунистите (използвам това название, понеже не си спомням под каква формула мимикрираха по онова време), е резервното правителство на „ония с брадите“. И понеже не се забелязваше никаква промяна към по-добро, мутрите открито демонстрираха всевластието си и се живееше трудно, хората дадоха гласа си за БСП и сами си навлякоха бедите, които ги споходиха две години по-късно. Все си мисля, че е добре да се проследи поведението на тази партия при обсъждането на най-важните стъпки към създаването на едно демократично общество, отстояващо европейските ценности и функциониращо на основата на пазарните принципи. Готов съм да се обзаложа, че поне в деветдесет процента от случаите тя се е противила. В тази връзка ми идва на ум една епиграма на Радой Ралин (може би не цитирам съвсем точно):

Всички бяхме към култа съпричастни,
но едни бяха щастливи, а други нещастни,
едни бити бяха, а други – побойници,
едни си живяха, други са покойници.

Та и с БСП така. Взе дейно участие в „прехода“, под някаква форма приемаше в края на краищата неизбежното, но отстъпваше само след ожесточена съпротива, скрита зад мантрата „мирен преход“. Истинските промени започнаха едва при правителството на ОДС, за да замрат после при „царското“ управление…