Начало Идеи Гледна точка Отговорността на ГЕРБ
Гледна точка

Отговорността на ГЕРБ

5816

Първо няколко думи в личен план.

Поради естеството на професионалното ми образование и занимание, както и във връзка с политическите ми убеждения, от средата на деветдесетте години участвам по един или друг начин в кампаниите на СДС, ОДС, президента Петър Стоянов, а по-късно и в тези на техните наследници или идейни продължители. Когато Реформаторският блок и отделно СДС осъществиха коалиции с ГЕРБ, съм имал отношение и към тези формирования. А доколкото електоралната база на ГЕРБ се състои в мнозинството си от гласовете на онези, които винаги са избирали дясното, а не лявото на нереформираната БСП, и моята подкрепа е оставала в общата посока, избрана още след края на комунистическия режим. Не безкритично, не без да се отчитат разликите на десните фракции, но все едно – без промяна на принципната ориентация срещу политическия опонент във всичките му червено-розово-лилави превъплъщения.

Започвам с това кратко разяснение, за да отхвърля подозренията, с които напоследък посрещат всеки осмелил се да говори не точно според модерните „почтени” критерии – че гласът му е купен, че мисли едно, а казва друго, защото мафията го е вербувала и още какви ли не глупости в този отчаяно примитивен и грозен поток на мислене. Не, няма купуване, няма вербуване, има нормални контакти в полето на професионалната експертиза и дългогодишна последователна позиция по съвест с ясното съзнание и за доброто, и за лошото, което дясното политическо представителство е донесло със себе си.

Споменатите безпочвени подозрения, освен че са проява ако не на покварен дух, то най-малкото на лош вкус, са и една от основните причини за политическата криза, от която не можем да излезем дълго време. Ако останем на същата вълна, няма и да излезем. Най-вероятно неслучайно се е стигнало до тази болезнена мнителност, корумпирането на всяко ниво от обществения живот през комунистическия период и след това е заразило със съмнение всеки и нищо вече не може да се приеме без резерви. Но трябва да си дадем сметка, че състоянието ни не е здравословно, скептичната поза в случая не е част от лечението, а е симптом на болестта. Не говорим за проява на трезвост и обективност, а за радикализация на внушенията, за обсесия, за изгубване в кошмара, където всеки е потенциален враг, шпионин, мафиот, призрак, демон.

Давам си сметка, че в такъв контекст е крайно рисковано да се пробва един по сговорчив тон, един по непредубеден разговор, но… по-лошо не може да стане, така че – нека опитаме. Нека опитаме да говорим по най-трудния въпрос. Как е възможен политическият процес, при положение че атаката срещу ГЕРБ не се увенчава с успех, изолацията не дава очакваните резултати, не може да се образува стабилно анти-ГЕРБ мнозинство, нещо повече – след толкова ожесточени компрометиращи удари ГЕРБ не губи първостепенното си значение?

Многократното изписване на „ГЕРБ” в предишното изречение сигурно вече е накарало по-чувствителните читатели да се откажат от четенето на това „платено гербаджийско продуктово позициониране”, на тази (по думите на един просветен демократ) „баданарка”. Разбирам ги, но с останалите можем да продължим напред, за да установим, че друго се има предвид, че целта е благородна, колкото и да е непосилно да се приеме такова твърдение. 

ГЕРБ? Защо въобще се занимаваме? Вече изяснихме какъв е поводът и можем да развием разсъждението, ако не сме загубили търпение.

Мнозина с известни основания смятат, че ГЕРБ е най-лошото, което се е случвало на България през последните трийсетина година. Не са малко и тези, които са на обратната позиция – твърдят, че говорим за възможно най-доброто. Така или иначе има факти, с които не може да не се съобразим. Факт е, че по статистически данни няма по-успешен политически проект, който със самото си създаване да е спечелил категорично изборите, след това да е реализирал поредица от изборни победи на всички фронтове и да се е задържал в управлението по-дълго от всеки друг в новата ни история. Факт е, че лидерът на партията бие рекордите по продължителност на управление в изпълнителната власт, откакто в независима България съществува такава.

За някои такъв успех е свързан единствено с изгодно търгуване на националния интерес, с престъпна дейност, с репресии, с огромни кражби, осигуряващи корупционен ресурс, с превземане на медиите и съдебната система. Хората не харесват ГЕРБ, просто са попаднали в капана. Не е учудващо, че се мисли по този начин – има достатъчно видими белези на споменатото. Но пък… другите политически партии и коалиции са постъпвали точно по същия начин, а това не им е осигурило трайни властови позиции, техният капан не е щракнал така ефективно. Виденов, Костов, Царят разполагаха с неограничена власт, но техните порочни според широкото обществено мнение механизми не сработиха и те отпаднаха от активната игра. А Борисов се държи. Държи се, защото по най-подъл начин работи с всички останали подлеци. Може би. Ако обаче чуем симпатизантите на ГЕРБ (те все още са повече от електората на останалите партии), ще доловим и по-различни мотиви за подкрепа. Дали ще ги уважим е друг въпрос, но е интересно да ги чуем.

Симпатизантите на ГЕРБ знаят, че злото в политиката не е от вчера, знаят, че общуването с подлеци е неизбежено. Те нямат илюзии, известно им е, че техният лидер е на „ти” с криминалния свят, но го оправдават с историческите предпоставки – няма неокаляни в комунистическото и посткомунистическото политическо блато. И като е така, се занимават с това какво се случва нататък. А нататък виждат, че докато другите приказват, ГЕРБ свършва и някаква работа. Ама много се краде, докато я върши. Сигурно, но пък другите само крадат и нищо не вършат. Ама не е качествено. Другото пък е нищо.

Общо взето, в опростен вид, така върви размяната на аргументи между противници и поддръжници.

Интересно е питането как знаеш, че те лъжат, но прощаваш. Отговорът може да задълбае в индивидуални психологически анализи или в обсъждане на цялостната народопсихология, но отново, казано по-просто, можем да си изясним ситуацията с опозицията утопизъм – реализъм. След десетилетия, прекарани в утопични мъгли, повечето хора съдят с един по-реалистичен критерий – няма идеално управление и е по-добре да приемеш присъщите негативи, като настояваш на постижимото, отколкото да се надяваш на живот, който никога няма да се сбъдне. Лъжата, че ще се сбъдне, е по-опасната и развращаваща лъжа. Но чакайте, тази нагласа не е ли ужасно тъжна, нима ще оставим престъпленията ненаказани? Разбира се, че не, но… кой престъпник най-напред да накажем? И има ли някой чист, та да наказва омърсените? В политическата ни среда, без навременна лустрация и без стабилни основи на правовия ред, впечатлението е, че не се търси справедливост, а се водят само реваншистки войни. И тогава гласоподавателите дават политическа амнистия според пристрастията си и все пак на базата на някаква свършена в тяхна полза работа.

Има и друго – политически талант. В съвременното рационално схващане подобно качество е по-скоро недолюбвано, защото харизматичният политик е проводник на злоупотреби с власт, скрити зад собственото му очарование. Все по-добре образованото гражданство не се поддава на сугестия и оценява само действителните постижения и тяхната прагматична стойност. Харизматичният политик е минало. Само че… не е точно така. И не просто у нас, а и навсякъде другаде се оказва, че умението да убеждаваш освен с аргументи и с патетика не е изгубило своето значение. Отдавана се знае, че движението на настроенията не е еднопосочно и след просвещенските идват романтическите, след натуралистическите – символическите, след размагьосването на света се връща копнежа по магията. Тоест способността да въздействаш на аудиторията със специфичен политически талант никога няма да бъде отживелица. И дори да наричаш тази способност с нелюбезни имена, трябва да признаеш, че тя е иманентна част от политическото и има сериозна причина да е така. А пък точно демокрацията зависи колкото от рационални, толкова и от ирационални мотиви.

Това е още едно обяснение за запазената в решаваща степен подкрепа към ГЕРБ, въпреки натрупаните многобройни черни точки по време на дългото управление. Да, зависимости на големи групи от хора, да, затваряне на очите пред тежките грехове, но и умение да ръководиш, да постигаш добри резултати на фона на останалите, които също не са „цвете”, пък и нищо не правят.

Тук се чува вик – как да правят, като престъпните гербаджии им пречат и не дават никой да демонстрира колко по-хубаво може да стане!? Чува се и насрещен вик – ето, дадохме ви, вече повече от година не управляваме ние и вижте докъде докарахте държавата!? Виковете продължават – не управлявате, но задкулисно дърпате конците на отровените от вас институции! Отвръщат им – нали си изпоназначихте ваши хора навсякъде, само приятелски и семейни кръгове, не се извинявайте с нас, вие сте мошеници и некадърници!

Може ли тези викове да спрат? Едва ли. Ситуацията изглежда безнадеждна.

Но крехката, макар и нескромна надежда на този текст е да предложи някакъв изход.

Ако приемем, че наред със заслужените обвинения към ГЕРБ могат да бъдат признати качествата на тази организация и даже да се подчертаят нейните преимущества с оглед на конкретно българския манталитет, то нека кажем, че тези преимущества натоварват ГЕРБ и с най-голямата отговорност. Но не само отговорност за това, което е било, а главно за това, което ще бъде. Би било отчайващо недалновидно най-голямата партия да се впусне в разчистване на дребни сметки и да пропусне огромния шанс да вземе решение на високо политическо ниво. Такова решение би било да се откаже от желанието за възмездие, да започне активно прочистване на собствените задръстени от корупция системи и да предложи работещ вариант за ползотворно партньорство на принципна основа.

Опонентите биха казали, че да се иска това от ГЕРБ е все едно да се иска ГЕРБ да не е ГЕРБ. Но в момента не е важно какво казват опонентите. Щом тази партия твърди, че наистина разполага с най-качествения политически потенциал, то доказателство на това твърдение би била способността да се справи с изключително сложната задача. В името на националното благополучие, а не на собственото си оцеляване. В противен случай, вместо да се променя и да променя държавата към добро, ще се бие с промяната в една обречена за всички битка. За да разчита на победа, непременно трябва да избере доброто, защото не само в приказките доброто побеждава.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии