2
860

Отговорът на „плебса”

TNikolov

Блокираният парламент на една блокирала държава е най-явният символ на есенното „парламентарно завръщане”. Всеки, озовал се в епицентъра на събитията около Народното събрание – пред оградената власт и множеството протестиращи – не може да не си е дал сметка, че днес България живее в два различни отрязъка от време.

Първият от тях е „официозното време” на властта. То в никакъв случай не е този времеви отрязък, в който е потопена цялата държава, а по-скоро е някакво „кухо време”, да го наречем проекция на един „живот с шупли” (закостеняла администрация, клиентелизъм, корупция) – всичко онова, срещу което хората днес протестират. Съвсем различно е „реалното време” на хората – на онези, които днес са на улиците, както и на другите, на т.нар. „мълчаливо мнозинство”, всички те угрижени как реално да свържат двата края. Защото над две трети от хората в страната, според последните социологически проучвания, изобщо не вярват на „социалната политика” на кабинета Орешарски.

Застанал пред металните заграждения, издигнати около 42-тото Народно събрание, при това  уплътнени с вериги от полицаи, изведнъж си дадох сметка, че Станишев, Местан и Сидеров успяха да сбъднат предупреждението на политически мислители като Жак Рансиер – краят на демокрацията настъпва, когато понятието политика стане равно на полиция.

Нима не го виждаме в момента? Стоте дни на Орешарски, които според премиера били „сбогуване със страха” (?), на практика се оказаха управление на „извънредното положение”, в което един парламент под двойна обсада (полицейска и гражданска) взима спорни, често нелегитимни решения, а правителството с укази хаотично уволнява и назначава, търсейки властови позиции на многобройната партийна клиентела. Резултатът е очевиден. Парализирана от чистките, новите „калинки” и натрапчивото усещане, че дните на тази власт са преброени, администрацията в България спря да работи. И, както изглежда, това едва ли ще се промени.

Какво им остава тогава на хората, освен да протестират? С което те, поне символично, снемат от себе си отговорността за решенията на тази власт. Видях жена на средна възраст да облепва загражденията около Народното събрание с надписа „Злото е в парламента”. Някои сигурно ще се съгласят с нея, други навярно съзират социални метастази и „другаде”. Но една констатация, според мен, е безспорна – има небивал разлом между гражданите и властта. Ето защо, по самия си характер, протестът изглежда някак необичайно. Прочетен през последните социологически данни (от центъра към периферията), той би трябвало да се възприема не само като конкретна атака срещу сегашното управление, но и като обширна вълна за неговото морално делегитимиране. Затова протестът няма „вертикал” – няма лидери, няма по „ленински” избистрена стратегия, а опитите на различни партии да се включат в него, не променят моралната му същност.

Докато наблюдавах вълната от хиляди хора, събрала се в началото на есента, за да каже „не” на това управление, се запитах дали в случая не се проявява отново някаква българска специфика. Дали в основата на тази „хоризонталност” на протеста не е крайният индивидуализъм на българина: на идеята му за държавата като „най-черна мащеха”, на желанието му през вековете да е независим от „своята” държава, винаги „чужда” за него, което го прави близък до природата, но далечен на историята.

И тук внезапно ми хрумна друга  историческа аналогия. При това съвсем класическа – от историята на древния Рим, предадена ни от Тит Ливий, а сетне влязла в учебниците по политическа демокрация.

През 494 г. пр. Хр. обикновените граждани на Рим (тоест плебсът) се решават на една необичайна постъпка. Възмутени от надменността на сенаторите (патриции), които отказват да приемат мнението на народа, защото са убедени, че имат пълното правото да вземат  решения и че тяхната дума е закон, плебеите решават да напуснат града. Това е техният протест: те напускат Града на хълма Палатин и се преместват на отсрещния хълм Авентин. Плебсът няма друг изход. Той е на практика изключен от „политиката” (тоест от общото дело), макар да е част от него. Всички искания, изказвания и действия на плебса се третират като „незначителни”  от сенаторите. С протестната си вълна на оттегляне плебсът се конституира като политически субект. Едва тогава сенаторите, тяхната клиентела и въоръжената стража разбират значението на мнозинството:  няма кой да произвежда, няма кой да изхранва властта, няма кой да плаща данъци. Плебсът е официално „помолен” да се завърне в Града, което бележи „влизането” му в политиката, дало същинско начало на идеята за република (res publica) като „общо дело”.

Историята на това протестно оттегляне в отговор на арогантността на сенаторите ми се струва добра притча за сегашното състояние на българската демокрация.

Замислете се какъв урок получихме всички ние в края на миналия политически сезон.

Една самозабравила се политическа каста реши, че може да постъпва както си иска с нас, гражданите; реши, че има право да назначава когото си иска (Делян Пеевски, последван от цяла вълна от скандални назначения). Секретарят на БСП Антон Кутев, бидейки „сенатор”, заяви, че няма да седне в телевизионно студио срещу „обикновен гражданин” (Асен Генов), защото той не е „избран”, а г-н Кутев е „помазан” с властта и разговаря с граждани единствено в приемното си време. Скритият (трети) партньор във властта Волен Сидеров възнамеряваше с преторианската си гвардия да извършва „арести над граждани”, а Мая Манолова, все пак зам. председател на парламента, стигна до там да оприличи протеста на гражданите до форма на заетост и заяви, че ще поиска социалното министерство да им спре всякакви помощи, каквото и да означава това.

Спирам дотук, защото аналогията с римския плебс и неговия протест е повече от очевидна. Казано с езика на Тит Ливий: „на народа не му е оставало друго, освен да действа, за да се види кому принадлежи върховната власт”. Експериментът, извършен от римския плебс, е наистина повече от интересен.

Представете си само за миг неговото приложение в България. Представете си, че тази излязла на софийските улици и тъй заклеймявана „средна класа” внезапно реши да се оттегли – не на хълма Авентин, а да речем в „себе си“ – в отказ да плаща данъци.  Нали, така и така, нищо от нея не зависи. Има си парламент, избран чрез добре развита мрежа за контрол и покупка на гласове, който излъчва чрез политически машинации „правителство”, което послушно провежда неговата политика, замислена в нечия пиар-агенция или будоар. А на хилядите възмутени граждани винаги може да бъде противопоставена шепа „съмишленици”, докарани отнякъде с автобуси. Нали, както ни обясни Лютви Местан, решенията на властта не се коригират от броя на противопоставящите им се граждани (това май никой римски сенатор не би си позволил да каже!).

Тогава какво? Какво ще прави властта без тези граждани, които допринасят най-много за БВП на страната?  С чии пари ще възпроизвежда кастата си от „избраници” (патриции)? Как ще плаща на охраняващата ги полиция, на клиентелната администрация? Как ще гарантира пенсиите на своите привърженици и социалните помощи на малцинствата?

Звучи утопично, съзнавам, ала въпросът е резонен.

Решението на днешната власт е ясно – щом политика е равно на полиция, то и политическият избор е вече направен. „Управляемата демокрация” (по Путинов образец) може да смаже „демоса”, тоест народната воля, което вече предполага власт без суверенитет (това се нарича самовластие). По самата си структура демокрацията обаче е „отворена система”, тя е автоимунна система, основана върху конституционното право на гражданите да критикуват, протестират и коригират. Поради което примерът на римския плебс не е исторически мит,  в него се крие и отговор на проблема. На управляващите оставяме да вникват в посланието „Съединението прави силата”.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКнига за робството и свободата
Следваща статияНито сантиметър отстъпление