„Любов във време на омраза. Хроника на едно чувство 1929–1939 г.“, Флориан Илиес, превод Екатерина Войнова, издателство „Прозорец“, 2024 г.

Казват, че Хегел бил казал, че историята се изпълнявала два пъти – единия път като трагедия, втория като фарс. За това му твърдение се хваща, между другото, Карл Маркс, германо-еврейският пролетаролюб, за да напише своя политически памфлет „18 брюмер на Луи Бонапарт“; за Маркс пък се хваща Димитър Денков, българският философ, за да продължи традицията със „17 юни на Симеон Сакскобургготски“. Макар че българският случай – ако приемем, че книгата на Маркс разглежда историята като фарс, някак ще надгради бонапартисткия фарс и така – по известното математическо правило – може да се окаже, че на 17 юни 2001 г. българите пак сме се върнали в трагедията. Но може на датата да хвърлим и друг поглед: не фарсов, ироничен. Разбира се, фарсът не може без ирония, но пък не всяка ирония е фарс. Има много иронии и тъкмо историята доказва това всекидневно: да се вглеждаш в историята означава може би и такова деяние – извличане и отчитане на ирониите ѝ. Струва ми се, че германският автор Флориан Илиес с книгата си „Любов във време на омраза. Хроника на едно чувство 1929–1939 г.“ (превод Екатерина Войнова, ИК „Прозорец“ 2024) прави тъкмо това – откроява ирониите на историята.

„Любов по време на омраза“ излиза през 2021 г. Това не е първата му успешна книга, първата му успешна се нарича „Голф поколението“ (2000) и разказва за детството и младостта на неговите връстници, както и на него самия. Флориан Илиес е роден на 4.V.1971 г. в малкото селце Шилц (4000 души), провинция Хесен. Най-близкият по-голям град е Фулда (30 000 жители). Баща му е известен учен биолог, специалист по лимнология (лимнологията изучава вътрешните водни екосистеми – реки, езера, язовири). Умира през 1982-ра – на 11 години бъдещият писател остава сирак. Това обаче не попречва нито на обучението му, нито на кариерата му: следва изкуствознание в Берлин и Оксфорд, работи като художествен критик най-напред във „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, след това в „Ди Цайт“. Курира, организира изложби, води подкаст… Специалист по немско изобразително изкуство на XIX век. Особено привързан е към Каспар Давид Фридрих (има книга за художника). Във ФАЦ се прочува с колонката си „Берлински страници“, в която описва германската столица не като града на Бранденбургската врата, Райхстага и Телевизионната кула, а като зеленчуковия магазин отсреща, сергийката за вурст и горчица, пресечката малко по-нагоре с пералнята зад ъгъла… Един журналист дори нарича начина му да гледа на Берлин „провинциализация“. Илиес обаче не се съгласява, отхвърля го като невярно твърдение. Обосновава се: „Целта ми е да покажа, че това, което се случва в пералнята зад ъгъла, е също толкова важно, колкото и въпросът какви точно бележки под линия може да добави самотата на градския жител към последната глава от науката за Берлин“. Но сякаш книгата, на която преведената на български най-много прилича (и на която всъщност „Любов във време на омраза“ е своеобразно продължение), е „1913. Лятото на века“ („1913. Der Sommer des Jahrhunderts“), излязла през 2013 г. (гонил е вековният юбилей, ясно е). В нея Флориан Илиес през съдбите на известни фигури от немската и световната култура се опитва да покаже как във време, когато бурята е надвиснала и „Рицарят, Смъртта и Дяволът“ (Дюрер) вече са тръгнали на унищожителния си поход, хората не усещат и не предполагат нищо такова – живеят безгрижно, живеят лудешки, живеят с надежди. Според него 1913 г. е „най-безумната и вероятно най-завладяваща година на XX век“. Разказът си започва с Луис Армстронг и завършва с Артур Шницлер: „31 декември 1913 г. Артур Шницлер записва в дневника си: „Сутринта продиктувах докрай „Новела за безумието“ („Полет в мрака“)“. През деня чете книгата на Рикарда Хух „Голямата война в Германия“. През останалото време: „Нервен съм цял ден“. След това за вечерното общество: „Играхме на рулетка“. В полунощ вдигат наздравица за 1914-а“. Междувременно преминава през Егон Шиле, през неистовата любов между Алма Малер и Оскар Кокошка, суеверията на Арнолд Шьонберг (създателят на додекафонията се страхувал до ужас от числото 13; днешният петък 13 например би го задраскал с плътни черни линии в календара си). Тази иронично-трагична „любопитна хроника“ на годината преди Първата световна е толкова успешна (цели 70 седмици е сред бестселърите на списание „Шпигел“), че Илиес през 2018 г. ѝ пише нещо като втора част – „Какво наистина исках да кажа“ („Was ich unbeding noch erzahlen wollte“). Тя също е „иронично-трагична“, разглежда същите герои (плюс някои други) и също е „любопитна хроника“. Но най-вече, поне за мен, тя е все същата хронология на човешките заблуди, които – облъхнати и превзети от дребни страсти и кошмари, нямат изобщо сетива за надигащата се заплаха…

В „Любов във време на омраза“ не е така, героите са напълно наясно, че времето не е на тяхна страна. Но това не им пречи да се оплитат в любовни истории, да си изневеряват, отчуждават, не разбират, нараняват… И тук се намесват ирониите, ирониите на историята: едната можем да я наречем трагична, защото връхлитащата националсоциалистическа напаст превръща всички тях в бегълци (някои дори в мъртъвци); другата ще я определим като омагьосваща, защото въпреки ужаса никоя от личностите в книгата няма нито силите, нито способностите да се изправи срещу му. Всички сякаш са хипнотизирани от случващото се, с широко затворени невиждащи очи. Това, между другото, важи включително за Клаус Ман, сина на Томас Ман, автор на изобличаващия роман „Мефисто“, за когото Флориан Илиес казва, че бил главният, основният герой в книгата му (макар аз да съм на друго мнение – Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар са не по-малко важни персонажи, книгата дори започва с тях; Пикасо също не е без значение). Ироничната трагедия не е в това, че заплахата е призрачна, по-скоро напротив – плътна е, чак прекалено, но безпомощността на интелекта пред грубата сила го запраща в кататонен ступор, убийствен кататонен ступор. Годината 1933 (писателят я нарича „решителният повратен момент на ХХ век“) е сложена в центъра и от събитията през тази наистина ключова година ни настръхват косите. И то не само заради миналото, но и заради настоящето. Флориан Илеис не се бои да посочи паралелите: „За съжаление, войната на Русия срещу Украйна направи ситуацията около 1939 г. отново много актуална. Изведнъж видяхме бежанците, които смятахме за исторически феномен, да прииждат всеки ден на главната гара в Берлин със същите разтревожени, ужасени очи, за които някогашните свидетели във Франция разказват, че са виждали при избягалите германски емигранти. Големите контрасти и несигурност днес в известен смисъл напомнят времето около 1930 г. и – обратно на това, което си мислехме, с Тръмп и с президентите на Полша, Унгария и Турция ние отново сме зависими от новите форми на автократично управление. Всички сме на път да се събудим от дълъг, спокоен сън, който погрешно смятахме за реалност“. Да, трагедията връхлита и нас, напълно прав е Флориан Илиес, и книгата му – освен всичко друго прекрасно четиво, великолепно разказани истории, богати на информация и на пикантни случки, можем да възприемем и като предупреждение: поколението, живяло и обичало през това време на омраза, 1929–1939, не се е справило, провалило се е; затова нека се поучим от грешките му и да не ги повтаряме. Все пак ние, хората от 20-те години на ХХI век, имаме предимството на негативния пример на предшествениците ни, нека не пропиляваме този безценен ресурс. Както се казва: „За един бит двама небити дават“…

Както за един неомагьосан десет омагьосани дават. Флориан Илиес дискретно ни подсказва, че не бива да потъваме в дребни свади и дрязги, да се хващаме за гушите по повод и без повод, а че бива да определим ясно целите си, които може и до едничка само цел да се сведат, а именно: да се преборим с пълзящата инвазия на авторитаризма и насилието. Книгата е чудесна в описанието на любовите (всякакви любови, прочее), но е още по-чудесна с това, че дискретно ни по(дс)казва как – когато омразата е главно чувство, любовта се свива, отстъпва, губи се вкочанена. И е обречена. Ето защо – казано по-хард, не може само любов, омраза също трябва. Защото само така ще се спасим от гибелната ирония на омагьосването. Обаче омраза такава, която ясно да посочи тези, които са неин обект (защото са непоправими, защото са свирепи), и да прикъта онези, за които все още има надежда (и към тях с любов, единствено с любов). Да отдели сиреч овцете от козите: „А когато Синът човешки дойде в славата Си и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овце от кози; и ще постави овцете от дясната Си страна, а козите – от лявата“ (Матей 25:31–46). Тъй като – ако не го сторим, ще ни сполети онова, което сполетява анархиста и публицист Ерих Мюзам (и за което Флориан Илиес разказва с болка): „Когато през юни 1934 г. есесовците поемат концентрационния лагер „Ораниенбург“, за Мюзам това е смъртната му присъда. Новият комендант го убеждава да се самоубие в рамките на два дни, в противен случай щели да му помогнат за това. След два дни затворници намират Мюзам обесен в клозета – явно не е самоубийство, а убийство. Денят е 9 юли 1934 г.“. Враговете не си поплюват, враговете са безмилостни.

Без милост към тях и ние. За да няма никога повече 1933 година…

P.S. Ирония е – този път кичозна, корицата, избрана от издателство „Прозорец“, за „Любов във време на омраза“ (работа на Биляна Славкова). Книгата на Флориан Илиес, която разказва за хора, чиято може би най-същностна черта е бил именно добрият вкус, се „кипри“ на българския пазар визуално напълно безвкусно. Ох, мале, ирония, та дрънка!…