Той се оттегли от папството на 13 май 2013 г., за да свърши дните си в молитва, в сянката на катедралата „Св. Петър“. Почетният папа Бенедикт XVI предаде Богу дух в събота, 31 декември 2022 г., след като бе навършил 95 години. И по изключение папското погребение няма да бъде последвано от конклав за избора на нов папа.
Един от духовниците, посещавал го докрая в неговия малък дом, зад стените на Ватикана, го сравни с пасхалната свещ. С онази свещ, която свещеникът пали в нощта на Пасха, в знак на Възкресението Христово, и която припалват всяка неделя, докато восъкът не изтлее напълно.
Бенедикт XVI пое Католическата църква в труден момент и след понтификата на един много голям папа – Йоан Павел II. Голям богослов и дългогодишен съмишленик на папа Войтила, Йозеф Ратцингер не можа обаче да свикне с „голямата публичност“; вътрешно бе по-склонен към духовно съсредоточение, а и поредицата скандали, разтърсили Католическата църква, в това число и сексуалните посегателства, извършени от свещеници, го подтикнаха да стори един наистина безпрецедентен акт – доброволно да се оттегли от престола на св. Петър. Нещо почти немислимо в католическата традиция, където всички папи след Григорий XII (сиреч от 1415 г. насетне) са си отивали от тоя свят по време на служението си. Йозеф Ратцингер / Бенедикт XVI имаше смелостта да обори това неписано правило, валидно повече от шестотин години…
Така той се оттегли от света през последните си години, отдавайки се на молитва, четене на богословски книги и на любимите си занимания с музика. Известно бе, че води монашески живот, но от някое време насам се знаеше, че почти не може да се движи и че разговаря трудно. Срещналите се с него през последните години свидетелстват обаче, че той напълно е съхранил яснотата на разсъдъка си. А и очевидно дълголетието е характерна черта на неговата фамилия, щом брат му Георг, също свещеник, си отиде от този свят на 96 години.
През април 2022 г., тъкмо в навечерието на деветдесет и петия му рожден ден, неговият личен секретар Георг Гансвайн заяви, че „макар и физически слаб“, почетният папа Бенедикт XVI следва „методично“ своя начин на живот, независимо че движенията му са „забавени“ и си „почива повече“.
Различни течения и фигури в Католическата църква искаха да го привлекат на своя страна и на няколко пъти замесваха името му в свои публикации; ала всеки път той излизаше с писма, в които се дистанцираше от тези опити, сякаш за да подчертае, че въплъщава единството.
И все пак през януари 2022 г. не го подмина сетната „горчива чаша“. Неговото име бе намесено в това, че като архиепископ на Мюнхен – между 1977 г. и 1982 г. – не е реагирал по достатъчно категоричен начин и е оставил без наказание четирима свещеници педофили. Папа Ратцингер отговори с ответно писмо. В него обясни своята версия за събитията, отказвайки да носи каквато и да било отговорност, но същевременно излезе с покаяние за „голямата вина“ на Католическата църква в тези сексуални насилия, заявявайки, че от своя страна иска „искрена прошка“ от жертвите.
Текстът на това покаятелно писмо е дълбоко разтърсващ и според мнозина става дума за духовното завещание на един от големите богослови на нашето време. В него почетният папа се връща към своя възглед за смъртта и живота, към страданието и Страшния съд, към тревогите и надеждите. И, което е рядко за него, говори в първо лице:
Скоро аз ще се изправя пред Съдника на моя живот. Обръщайки поглед назад, към дългите ми години живот, аз имам поводи за притеснения и страх, но сърцето ми си остава радостно, защото вярвам, че Господ е не само справедлив съдия, но и приятел, и брат, който сам е изстрадал моите недостойнства, а като Съдия е едновременно е и мой Защитник. С наближаването на часа на Страшния съд, благодатта на това, че съм християнин става все по-очевидна за мен. Това, че съм християнин ми дава приятелство със Съдника на моя живот и ми позволява с доверие да премина през мрачната порта на смъртта. По този повод непрестанно изниква в съзнанието ми казаното от Йоан в началото на Апокалипсиса: той вижда Сина Човешки в цялото Му величие и пада при нозете Му като мъртъв. А Той туря върху му дясната Си ръка и му казва: „Не бой се, Аз съм…“ (1:17).
* * *
Откъс от книгата „Светлина на света. Папата, Църквата и знаците на времената“. Разговор с Петер Зеевалд, Фондация „Комунитас“, 2011 г.
Свети Отче, на 16 април 2005 г., в деня на Вашия 78-и рожден ден, заявихте пред сътрудниците си, че предусещате излизане в пенсия. Три дни по-късно станахте Глава на вселенската Църква, наброяваща 1,2 милиарда вярващи. Не това е задачата, която човек си отрежда за старини.
Наистина очаквах най-накрая да намеря мир и спокойствие. Фактът, че най-неочаквано се озовах пред тази неимоверна задача, беше за мен, както е известно на всички, истински шок. Отговорността е огромна.
Имало е един миг, за който по-късно разказвате, когато сте имали усещането, че „острието на гилотината” се спуска над вас.
Да, мисълта за гилотината наистина ми дойде на ум: ето, сега пада и те поразява. Бях повече от убеден, че това повиновение ще ме отмине и че Бог, след толкова усилни години, ще ми отреди малко мир и спокойствие. Единственото, което успях да кажа, да изясня за самия себе си, беше: „Очевидно волята Божия е друга и за мен започва нещо напълно различно, нещо ново. Но Той ще бъде с мен”.
В така наречената „Стая на сълзите”, още преди началото на Конклава за бъдещия Папа биват подготвени три одежди: една дълга, една къса и една средна. Какво си мислихте в тази стая, където се твърди, че не един новоизбран понтифекс е бивал съкрушен? Запитахте ли се още веднъж: защо аз? Какво иска Бог от мен?
В такива моменти изникват и напълно конкретни, външни въпроси: как да се нагласи одеждата и подобни неща. Знаех, че след малко от централната лоджия трябва да кажа няколко думи и започнах да мисля: „Какво бих могъл да кажа?” Всъщност от мига, в който изборът падна върху мен, бях в състояние да кажа единствено следното: „Господи, какво искаш да направя? Отговорността е вече твоя. Ти ще трябва да ме направляваш! Аз не съм в състояние да го сторя. Щом ти си го пожелал, ще трябва да ми помагаш!”
В този смисъл влязох, така да кажем, в много интензивен диалог с Господа, за да му кажа, че щом ще се върши едното, тогава трябва да извърши и другото.
Йоан Павел II желаеше ли Вие да сте неговият наследник?
Не знам. Мисля, че е оставил всичко в Божиите ръце.
И все пак той не пожела да изоставите своето повиновение. Този факт би могъл да се изтълкува и като аргумент на мълчанието, мълчалив консенсус относно предпочитания кандидат…
Нека отбележим, че той винаги е искал да ме задържи на длъжност, това е общоизвестно. С наближаването на моя 75-и рожден ден, когато поради навършването на възраст се дава оставка, той ми каза: „Не е необходимо да пишете това писмо, защото искам да останете с мен до края”. Което бе израз на голямото му и незаслужено благоразположение, което той ми засвидетелства още от самото начало. Беше прочел книгата ми „Въведение в християнството”, която очевидно намираше за важно четиво. И щом стана Папа, реши да ме извика в Рим като Префект на Конгрегацията за Доктрина на Вярата. Таеше към мен голямо, искрено и дълбоко доверие. Което по някакъв начин беше гаранция, че ще държим заедно правилния курс във вярата.
Вие не сте искали да ставате епископ, не сте искали да ставате префект, не сте искали да ставате Папа. Не се ли проявява тук един от страховете на нашето мислене, че всичко и винаги се решава противно на волята ни?
Нещата са такива: щом по време на ръкополагането в свещенство човек каже „да”, оттук насетне би следвало да има идея каква може да е отредената му благодат и да си каже следното: „Оставил съм се в ръцете на епископа, и, в крайна сметка, в ръцете на Господа. Не мога да избирам каквото желая. Ето защо трябва да бъда направляван”.
Всъщност мисля си, че отредената ми благодат да бъда професор по теология е била щастлива, защото се сбъдна моя мечта. Ала винаги съм имал ясното съзнание за следното: „Аз съм в ръцете на Господа и следва да отчитам възможността, че ще трябва да върша неща, които не съм желал”. В този смисъл постоянно съм се изненадвал, че се налага „да свърна от пътя”, че не мога да следвам собствения си път. Но, както казах, в това основополагащо „да” се съдържа и следното: „Аз съм на разположение на Господа, така че може би някой ден ще трябва да правя неща, които самият аз не съм пожелавал”.
Мислили ли сте някога да подадете оставка?
Щом опасността е голяма, не можеш да се криеш. Ето защо това със сигурност не е моментът да се подава оставка. Особено сега, когато е нужно да се устои, да се справим с една трудна ситуация. Такова е моето мнение. Би могло да подадеш оставка в момент на спокойствие или когато няма какво повече да направиш. Но не можеш да се скриеш в опасен момент, казвайки: „Нека някой друг да подаде оставка”.
Тоест е представима ситуация, в която Вие бихте сметнали за уместно папата да подаде оставка?
Да. Когато един папа прецени в ясно съзнание, че вече не е във физическо, ментално и духовно състояние да изпълнява поверената му мисия, тогава той има право, а при определени обстоятелства е и длъжен да подаде оставка.
Превод Тони Николов
Йозеф Ратцингер е роден на 16 април 1927 г. в Марктъл на Ин; ръкоположен за свещеник през 1951 г.; богословски професури в различни университети; 1977–1982 – архиепископ на Мюнхен и Фрайзинг; 1977–2005 – кардинал; 1981–2005 – префект на Конгрегацията за вярата; президент на папската Библейска комисия и на международната Богословска комисия; 2002–2005 – Декан на Кардиналската колегия; от 19 април 2005 – папа Бенедикт XVI; от 28 февруари 2013 до 31 декември 2022 г. – Summus Pontifex emeritus.
