0
7786

Отказана прошка

Разговор с актрисата Бойка Велкова за премиерния ѝ спектакъл „Федра“ в театър „Азарян“ в НДК 

Новият спектакъл на Бойка Велкова – „Федра“, е по текст на Петър Пламенов и музика на Теодосий Спасов. Премиерата му беше през март в театър „Азарян“ в НДК. Автор на сценографията и костюмите е Бояна Бъчварова, хореографията е на Филип Миланов. В ролите – Бойка Велкова, Пламен Манасиев, Михаил Сървански, Севар Иванов и Петя Силянова.

Неотдавна беше премиерата на вашата постановка „Федра“. Известно е, че инициативата за нея е ваша. С какво ви привлече този образ?

Откакто съм в театъра, съм изиграла много интересни жени, близо 100 роли от пиеси на големи автори, които са ме вдъхновявали. Женската природа е интересна за изследване. Да имаш недостатъци е естествено, всички ги имаме. Признанието и приемането им е предварително условие за личното развитие, тъй като без този достоен и смел акт човек отказва промяната. Женствеността е болна и лечението е болезнено. Истинската жена е мъдра. Тя носи в себе си хармония, нежност, кротост, ненатрапчива убедителност, чувствителност. Когато тези неща отсъстват, женските образи стават интересни за изследване. Федра е още една гледна точка към женската природа.

Вашата героиня Федра е по-различна от известните ни от пиесите на Еврипид, Сенека и Расин. Тя е съвременна жена.

В нашата пиеса Федра е готова да поиска прошка, която не получава. 

Как повлия на разбирането ви за образа текстът на Петър Пламенов?

Текстът ме вдъхнови да стигна до някои решения, да поискам прошка на финала. Петър Пламенов е чудесен, защото ни даде възможност да работим спокойно.

Доста силни страсти се вихрят на сцената. Дали съвременният човек е наистина толкова страстен? Познатият ни образ на Федра от пиесите на Еврипид, Сенека, Расин е и нещо като символ за невярната жена.

Хората не са се отказали от своите страсти, не са ги овладели, не са ги осъзнали. Думите на писателя Василий Розанов: „Да грешиш и в греха да нямаш грях…“ ни вдъхновиха. Това е една нова стъпка към познатия образ. Федра обича, съзира сина си като бог и попада в капан. Време е жените да престанат да вярват във вълшебни приказки.

В контекста на пиесата се казва: „… най-висшето изкуство е егоизмът“.

Тезей, съпругът на Федра, се проявява като егоист, като човек, разбиращ само себе си. Той не може да вникне в природата на жена си. Любовта е самоотдаване и когато тя е мотивирана и обновяваща се, е автентична.

Федра е нещо като трофей за мъжа си.

Не мисля така. Двамата се обичат и живеят равнопоставено до появата на криза, с която не могат да се справят. Неслучайно първата сцена е израз на любовта между тях; на желанието да правят нещата заедно. Но любовта не е пробождане от стрелата на Купидон, тя е процес на дълбоко разбиране, другото е самоизмама. Хората се залъгват, че са способни да обичат, а неспособността да обичаш предизвиква духовен крах. Накрая разбираме, че Федра и Тезей не са господари на любовта си, не са постигнали духовен съюз.

Във „Федра“ е засегната страстта и непростената любов. В други ваши спектакли героините ви са властни и независими от любовта.

Ценното в „Империя на красотата – Мадам Рубинщайн“ е, че Хелена Рубинщайн и Елизабет Арден се откъсват от орбитата на мъжа. Те са независими от парите на мъжа, от неговата власт и егоцентризъм. Поемат по свой път, защото силата на жената е абсолютно равностойна на силата на мъжа. Така че те са изключително гъвкави, борбени, изобретателни и успешни. Друг е въпросът дали като жени в живота си успяват. Характерът, от една страна, им помага за работата, но от друга, доколко осъзнават своята женственост. Жената може да бъде уважавана и заради своите женски качества, и пак да действа наравно с мъжете.

Аз имах предвид кралица Елизабет от „Цвета на дълбоките води“.

Ние трябва да сме наясно, че тя живее в XVI век, в един свят на мъже, и въпреки това оцелява. Интелигентна, решителна, умееща да се контролира. Всяка от тези жени може да ни научи на нещо. Кралица Елизабет уверява поданиците си в своята извънредна любов: „Аз няма да се омъжа, аз съм вече омъжена за английския народ“. По нейно време има небивал разцвет на културата, тя толерира театралното изкуство, тогава изгрява талантът на Шекспир, на Марлоу. Откриват се нови светове. На престола Елизабет е била Кралицата дева, за църквата била майка, за благородниците била леля, а за придворните била изкусителка.

Смятате ли, че театърът може да промени някого?

Да, театърът може да ни възпитава, да ни зарежда емоционално, да ни изведе на светъл път, защото от сцената се разказват истории, които живеят във всеки от нас. За мен е много важно да не губим вътрешната си невинност и да даваме път на онази божествена любов в нас. „Древните гърци са вярвали, че любовта надарява душата с криле и щом обикне, тя проглежда за истината, припомня си небето, от което е дошла, закопнява за вечната светлина и се научава да лети“ – така казва доцент Петър Пламенов. Старая се в моите представления да има повече любов. Освен това има и чудесни други спектакли на мои колеги, които могат да ни научат много за живота и да преживеем незабравими моменти. 

Вие споменахте, че на Федра ѝ е отказана прошка, а вие самата можете ли да простите?

Аз си мисля, че човек винаги трябва да дава прошка, да се учи на търпение, на дълбоко разбиране. Трябва да има емпатично сърце.

А ако се злоупотребява с доверието?

Пак можеш да простиш, да си тръгнеш и да намериш друг път. Но не трябва да носиш чернилка в сърцето си, защото това унищожава самите нас. За да се стигне до истинска любов и прошка, човек трябва да измине трудния път на самооткриването, също както в „Божествена комедия“ на Данте се слиза в ада, а после се преминава през чистилището, за да се стигне до небето. 

Бойка Велкова завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Димитрина Гюрова. Започва да играе в Драматичния театър „Сава Огнянов“ в Русе. След това работи последователно в театър „Николай Масалитинов“ в Пловдив, Театър „София“, ТБА, а от 2009 г. е в трупата на Народния театър „Иван Вазов“. Носителка на много театрални награди, сред които: Икар 1999 за Олга в „Три сестри“, Аскеер 2000 за Елена Андреевна във „Вуйчо Ваньо“, Аскеер 2005 за Мис Робинсън в „Абсолвентът“, Икар 2008 за Аркадина в „Чайка“. Има специализация по режисура при проф. Кама Гинкас в Санкт Петербург през 2016 г., завършила е магистърска програма по режисура при проф. Чавдар Кръстев в Югозападния университет като редовна студентка и при проф. Красимир Спасов в НАТФИЗ като наблюдател. През този сезон играе в спектаклите „Цветът на дълбоките води“ на Оля Стоянова, „Две“ от Таня Шахова, „Пътят на Афродита“, авторска идея и концепция на Бойка Велкова, „Козата или Коя е Силвия?“ от Едуард Олби в Народния театър, в „Империя на красотата – Мадам Рубинщайн“ от Джон Мисто в Сатирата (постановка Б. Велкова), „Усещане за любов“, музикално-поетичен спектакъл в Нов театър.