„Злато“ от Крис Клийв – един роман за различното лице и цена на успеха
Британският писател Крис Клийв идва в България през юни за поредица от срещи с българските си читатели и представяне на най-новия си роман на български – „Злато“. На 12 юни той ще гостува в Пловдив като част от литературния фестивал „Пловдив чете 2024“, със специалното участие на Иво Иванов и Камен Алипиев-Кедъра. Ден по-рано, на 11 юни, тримата ще бъдат в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора. На 14 юни Клийв ще бъде специалният чуждестранен гост на фестивала „Литературни срещи“ (14–15 юни) в София, който тази година ще се проведе в Борисовата градина, One More Park Bar.
Крис Клийв (1973) е автор на четири романа, вече всички издадени у нас от издателство ICU – „Възпламеняване“, „Другата ръка“, „На смелите се прощава” и „Злато“. Пише и разкази. Дебютният му роман „Възпламеняване“ е адаптиран и като филм, а вторият – „Другата ръка“, е бестселър №1 в класациите на New York Times. Възпитаник е на престижния Бейлиол Колидж в Оксфорд, където завършва психология, която също практикува. Носител е на престижни литературни награди.
С излизането на „Злато“ (ICU, 2024, превод Невена Дишлиева-Кръстева, Велин Кръстев) вече всички романи, писани от британския писател Крис Клийв, се сдобиват с български превод. Те споделят интереса на автора към мащабния заден план, към големите конкретни събития, на фона на които той обикновено разгръща универсалните драми на обикновения човек – било то в контекста на Втората световна война („На смелите се прощава“), на масов терористичен акт („Възпламеняване“) или на световни състезания, както е в този последен негов роман.
Романът „Злато“ е писан през 2010 г., когато британската столица се подготвя да бъде домакин на летните Олимпийските игри през 2012 г. В предговора към българското издание Крис споделя, че идеята е била по този начин, като писател, той също да стане част от всеобщото национално усилие по предлагане на гостоприемство в този период. Да напише роман по повода, той възприема като начин да бъде емоционален домакин на „най-великото представление на света“.
В интервю с писателя, което правихме при излизането на предишния му роман на български (виж тук), той сподели, че поне засега това е неговата най-позитивна и „лишена от трупове“ книга. Въпреки това „Злато“ е не по-малко драматична – по един крайно личен, дори в известен смисъл клаустрофобичен начин. В пространствата, където борещите се човешки същества са най-сами, дори когато са изложени пред погледа на многохилядна публика. Чрез четиримата си герои Клийв се опитва да направи онова, което в романа сам нарича невъзможно: „Територията на душата в състезанията им щеше да остане некартографирана от литературата или науката“.
Разгръщайки образите и съдбите на двете си протагонистки Зоуи и Кейт (редуващи се ту на първата, ту на втората позиция в световната ранглиста за спринтово колоездене на писта), „Злато“ ни представя два варианта на успеха, на постижението, на триумфа. Единият – изцяло в спорта, в сферата на строгите правила и на привидно изчистеното от всякакви други съображения състезание; другият – на пистата на истинския живот, където играта изглежда далеч по-мръсна, непредвидима, без принципи и ред.
Така ли е наистина обаче? Защото нечестните трикове – както ще се убедим – са неизменна част от борбата за всеки сантиметър преднина у амбицирания колоездач, а онова, което наричаме „житейски багаж“, първоначални предпоставки или старт в живота, е от решително значение за представянето ни и в двете сфери. През съдбата на Зоуи авторът ще ни покаже, че травмите, които ни съсипват, могат в същото време измамно да бъдат наш дългогодишен захранващ механизъм за друг вид победи, да ни дават енергия, ускорение и воля за надделяване. Трагедията пък, която Кейт и съпругът ѝ (също олимпийски медалист) изживяват с болното си от левкемия дете, може да превърне отстъплението в победа, жертвата – в постижение, отказа – в триумф.
Да, това не е свръхоригинална метафора – животът често се сравнява със състезание, а хората, които успяват в едно или друго, или които просто оцеляват, сме свикнали да наричаме „борци“. И все пак, макар и Клийв понякога да е на ръба на мелодраматичното в сцените или диалозите и да допуска някои неизбежни афористични клишета, те като че ли стоят на място в тази тематика. Той успява да създаде многопластов, нюансиран, интелигентен образ на своите състезатели, всеки от които психологически плътен и обоснован. И в този роман Клийв притежава това меланхолично, леко мрачновато, но много автентично виждане за детайлите, за онези фини контури на човешкото отвъд илюзиите.
Един от дълбоките въпроси, които прозират в текста, е може ли човекът, изпитващ любов, да се състезава, в най-широкия смисъл на тази дума. Може ли емпатичният, отдаденият, любящият или приятелят да бъде в състояние на надбягване, конкуренция и незачитащо нищо странично желание за победа спрямо другия. Образите на Зоуи и Кейт са като негативи. Затова и Кейт, която можем да опишем по горния начин, много често ще остава втора. Именно защото може да живее с неуспеха, може да понесе провала и има за какво друго да съществува. За Зоуи това е въпрос на живот и смърт, тя е неспособна да понесе загубата. А драмата е в това, че макар да са най-големите си съпернички една на друга, те са и най-добрите приятелки, свързани от нещо далеч по-родно и кръвно (което няма как да разкрием, за да не бъде спойлер). Истината е, че тогава, когато любовта участва в уравнението, победата може да плаши и да руши.
Клийв не е особен фен на хепиенда и това действително е единствената му история, в която „някой поне за известно време печели в живота“. Сега, на тази възраст, писателят признава, че „успехът, към който още от деца ни учат да се стремим, често е отблъскващ и неизменно трагичен“. Не мисля обаче, че го е разбрал едва сега – това ясно личи в писания още преди повече от десетилетие „Злато“, където тласкана от неутешимата вина в детството си, Зоуи ще подчини всичко на болезненото преследване на победата. Последната се превръща в зависимост, която – като всяка зависимост – съсипва, доставяйки удоволствие. В поредица от събития неговите героини ще бъдат принудени да правят избора между успеха на всяка цена и отказа от него в името на (нека тук сложим името на онова, което мислим, че си струва). Дали са възможни катарзиси и дали Клийв ще бъде снизходителен към тези свои герои? Както сам той казва в новото интервю, което направихме – спортният успех трябва да бъде толкова безкрайно буквален именно за да направи човешкия успех толкова значим.
Писателят определя „Злато“ като история за две жени, които си поставят много различни граници в преследването на успеха. Клийв ги превежда през всички типични за спортиста, изобщо за амбицирания, борещ се (за надмощие, пак в най-широкия смисъл на думата) човек, емоции: страх, завист, омраза, гняв, колебание, озлобление, настървение, вина, егоизъм и… болка, много болка – и като двигател на напредването, и като следствие от него. Сред тях са и „изблиците (…) които ги докарваха до ръба на разпада, осъзнаването след това и внимателното отстъпление“.
За да се опита все пак да „картографира душите им“, Клийв сам прекарва доста часове върху колелото и прави сериозни проучвания за живота на спортистите. Няма как да не открие колко жестоки и безмилостни са тренировките и колко до ръба на човешките възможности стигат често. Тъкмо поради това (както Кейт ще осъзнае) понякога, когато си се посветил до себезабрава на едно нещо, ти на практика оставаш нетрениран за много от преживяванията в живота извън него. И често се налага „да се справят с такива непоносими чувства, все едно ги връхлитат за първи път“. Защото все пак в спорта знаеш за какво се подготвяш. Нима обаче имаш такава възможност в истинския живот, нима знаеш предварително за какво има смисъл и трябва се подготвиш?
В книгата се поставя и въпроса за смисъла на живота след приключването на кариерата за един спортист – момент, пред който неминуемо са изправени още на една активна възраст много състезатели. Както и много хора, които по една или друга причина вече не могат да вършат онова, което ги определя, за което за родени. Да, страхът от неучастие е страх от забравата и изгубването на себе си. Клийв ще намери разрешение и за това, че „сега я плашеха обикновените дни“ – защото неизключителното може да бъде далеч по-страшно в абстиненцията на състезателния, граничен дух.
И все пак това не е спортен роман, а роман по-скоро личен и семеен. Роман за сложните взаимоотношения в емоционален триъгълник, за „хаоса и мръсотията на родителството“, за справянето с една болест, заради която Крис Клийв също е прекарал доста време в проучвания на място – в Грейт Ормънд Стрийт Хоспитъл, където се лекуват деца със сериозни заболявания от цял свят. „Грижата за болни деца е Олимпиадата на родителството“, заключава той.
В образа на малката Софи може би ще открием най-конкурентния състезател. Вероятно смисълът на силата се измерва през осъзнаването, че дори и най-силният човек на света може да не се бори с това, с което е принуден да се бори най-слабият. Нима от слабия и неподготвения не се изисква неимоверно повече? Както си мисли Софи: „Тати вероятно беше най-силният човек на света. Не можеше да си представи, че е възможно той да я погледне – нея, крехката, болната – без да се уплаши. Трябваше да се опита да бъде силна и смела“.
В крайна сметка Клийв ще осъзнае неизбежното – че спортът е далеч по-лесен от живота. Но най-малкото, което може да научим от него, е поне възприятието на времето – тук и сега. Защото всяка частица е важна и трябва да сме наясно „колко може да спечели и колко да загуби човек за една частица от секундата“:
Единственият начин да издържиш на тренировките и със сигурност единственият начин да издържиш на болката от спринта, е да приемаш живота, разделен на частици от секундата. Пренасяш тази нагласа със себе си през финала, и през съблекалнята, и в ежедневието, помъкнал сака с мокрия си екип в него. Един миг на болка няма как да бъде непоносим, освен ако не му позволиш да се свърже някак с миговете от двете му страни.
И все пак, както в бързото въртене на спиците, те спират да се виждат, така и скоростта не позволява яснотата на погледа и разбирането – те са възможни само ако спреш. Зоуи също ще трябва да се справи с онзи страх, че слезеш ли от колелото (заменете го с каквото и да било), няма да знаеш какво да правиш с ръцете и краката си, няма да знаеш как да замениш изпомпващото кръвта сърце със сърцето, което обича, чувства и живее. В романа има наистина прекрасен образ-метафора – един от златните медали на Софи, окачен на верижката на повреденото им тоалетно казанче в банята, за да може да се пуска водата. Златото, което идва да замени счупеното, както в японското „кинцуги“. Златото, което само по себе си е нищо.
